Евгений Германович Водолазкин е роден през 1964 г. в Киев. Завършва с отличие руска филология в Киевския университет, а прави аспирантура в отдела за стара руска литература на Пушкинския дом[1], ръководен от академик Д.С.Лихачов. През 1990 г. защитава докторска дисертация на тема „Хрониката на Георги Амартол в старата руска литература”, след което специализира в Мюнхенския университет. В периода 1998-2000 г. е стипендиант на фондация „Александър фон Хумболт”. През 2000 г. започва да публикува критически и научнопопулярни текстове. Издава книгите „Дмитрий Лихачов и неговата епоха” (2002), „Част от сушата, обкръжена от небе. Соловецки текстове и образи“ (2011) и „Инструментът на езика“ (2011). Автор е на романите „Соловьов и Ларионов” (2009), „Лавър” (2012), „Авиаторът” (2016), „Брисбейн” (2018), на множество разкази и есета. Лауреат е на множество литературни награди, между които „Голямата книга” (2013, 2016), „Ясна Поляна” (2013), „Портал” (2013) и др. Произведенията на Водолазкин са преведени на много езици – английски, немски, френски, италиански, китайски, сръбски и др.
– Вашите произведения засега не са преведени на български и за моите сънародници този разговор ще бъде първото запознанство с писателя Евгений Водолазкин.
– Моите книги са претърпели досега 32 превода. Дано следващият да е български.
– В Санкт-Петербург преди няколко години се е провела конференция на тема „Защо филолозите стават писатели?”. В това отношение петербургските филологически кръгове могат да се похвалят с цяла поредица от имена на академични люде, които имат и писателска кариера. Какъв е вашият отговор на въпроса „защо филолозите стават писатели“?
– Когато човек става студент във филологическия факултет, той вече не изключва за себе си никакви възможности за професионална реализация. И много постъпват там, за да станат писатели. Те казват, че ще бъдат преподаватели, че ще бъдат учени, но дълбоко в душата на всеки студент-филолог се таи желанието да стане писател. А може да се каже и другояче – младежите постъпват във филологическия факултет заради любовта си към словото. В началото те още не знаят как ще се реализира тази любов. Но за тях е важно да работят със словото. Голяма част мечтаят да бъдат писатели, а още по-често – поети. Когато се срещам със студенти-филолози, винаги им казвам, че филологията не води към писателска кариера, тя много често води в обратна посока. Защото овладяването на словото не е най-важното за писателството. То има отношение към въпроса „как?”, а за писателството е много по-важен въпросът „какво?”. И това „какво” може да го има или да го няма. Но филологическият факултет не може да го осигури… Аз започнах да пиша около 40-те. Тогава, когато вече имах какво да кажа, бях натрупал опит. Младият човек още го няма, затова е по-добре да пише поезия, която изисква не опит, а емоции. Във връзка с това ми идва наум един анекдот: „Лорд Хенри не говорил до тринайсетгодишна възраст. В един прекрасен ден изкрещял: „Сандвичът загоря!” Всички дотичали и попитали „Защо мълча цели тринайсет години?” А той отговорил „Защото със сандвичите всичко беше наред”. И при мен със сандвичите всичко беше наред до четирийсетата ми година, а след това започнах да осмислям опита си – такава една сложна конструкция от преживяно, почувствано, опит не само рационален, но и емоционален. И този опит вече не се вместваше в категориите на научните изследвания, които са подчертано рационални. Тогава избрах литературата, която съвместява в себе си и рационалното, и емоционалното…
– А филологът е твърде взискателен към собствените текстове…
– Като стоножка е – твърде много се замисля за своите сто крака и губи способността си да ходи. В този смисъл, писателят трябва да убие филолога в себе си. Колкото до мен, не мога да кажа, че бях съвсем сигурен, че искам да стана писател. Много ми харесваха заниманията с медиевистика. Аз се възхищавах от древната Рус, от древната България, защото старите текстове са дошли до нас от България. В онова време нашите предци говорят почти на един и същ език и най-важното – слушат Божието Слово на един и същ език, който е разбираем за всички.
– В Полша вече се проведе научна конференция, посветена на вашето творчество. Вие присъствахте ли на нея?
– Да, конференцията се проведе през май в Краков. Беше организирана великолепно. Краков се превръща в европейски център за изследване на съвременната руска литература. Конференцията включваше 91 доклада от 19 страни. Това силно ме удиви. Докладите бяха на високо ниво, много от тях бяха посветени на литературните първоизточници в моите текстове. За мен това е особено важно. Не крия източниците, които използвам в книгите си, но ми е приятно, че изследователите ги разпознават. Организаторите ми предложиха да не слушам докладите, опасявайки се, че може да чуя нещо, което да ме травмира. Успокоих ги – нали самият аз се занимавам с това да изследвам чужди текстове. Знаете, че сега светът е в доста сложна ситуация във всяко отношение. Но това състояние „пред буря”, което се чувства в световен план, въобще не се чувстваше на тази конференция. И разбрах, че хората трябва да правят тъкмо това – да се срещат, да разговарят. И още – че само културата дава надежда за разбирателство. Културата и литературата в частност. Литературата е посланик, който е поканен, а не е изпратен от правителствата. Най-добрият начин да се разбере другият народ е да бъдат прочетени неговите книги. Тази конференция беше лишена от всякакъв политически подтекст. Аз самият съм аполитичен. Наричам своя светоглед християнски персонализъм.
– Докато четях вашите книги, непрекъснато усещах опита ви на текстолог, внимателното, точно боравене със словото. Публикувал сте сборник със заглавие „Инструментът на езика”. Как боравите с този инструмент?
– Езикът е като скалпел, може да изрязваме с него своето име по пейките, но той изначално е предназначен за други цели – за точни и сериозни операции. В това отношение, моят единствен скалпел е руският език. Знам в някаква степен английски и немски, но никога няма да пиша художествени текстове на тези езици, защото за тях нямам съвършено заточен скалпел. Ако в ръцете ти е обикновен нож, нищо няма да можеш да направиш. Това е като свирене на цигулка. Не бива на „Страдивариус” да се свирят популярни мелодии. Разбира се, може, но този инструмент е предназначен за друга музика. Моят „Страдивариус” е руският език, който обичам безкрайно и затова си позволявам да разкривам различни негови възможности, да го сблъсквам с църковнославянския.
– Много ми е интересно как чуждите преводачи превеждат архаичния езиков пласт в романа „Лавър”…
– На английски се получи възхитителен превод, който бе направен от американката Лиза Хейдън. За нуждите на превода тя чете Библията на крал Джеймс, за да усвои английската лексика от този период, препрочита Чосър и преведе виртуозно руските архаизми с английски. Английският език е велик. На неговата клавиатура има клавиши за всички ноти. Съвършено е постигнато разделението между съвременен и архаичен пласт в немския и френския превод, както ме увериха специалистите. Но съществува и италиански превод на романа. Доколкото разбирам, преводът е добър, но неговата особеност е в това, че той е преведен изцяло на съвременен италиански език. Езиковата игра е изгубена. Не съм против това, дори имах идея да преведа всички църковнославянски фрагменти на съвременен руски, за да е по-лесно за преводачите, които трябва да знаят не само нашата архаика, но и архаиката на собствения си език. Първоначално, когато се готвех да пиша „Лавър”, имах намерение да работя само с различни средновековни интонации, а не с лексиката, струваше ми се, че тя крие големи опасности и чрез нея много лесно може да се стигне до кич. Но жена ми[2] каза: „Кой друг, ако не ти, ще запознае съвременната аудитория с църковнославянския език?” И разбрах, че знам как да работя с този език – уравновесявайки го със съвременния руски език, със сленга, с жаргона, с канцеларския език, макар че работата с интонацията е по-тънка. Средновековните текстове имат своя интонация. Те, например, обясняват онова, което отдавна не обяснява съвременната литература. Разказват за всичко подробно, докато съвременната литература изпуска много неща и това е разбираемо. Говоря за онова, което немската наука нарича „Die leeren Stellen” – празни места. Средновековният автор ще разкаже цял куп събития, някои от които, от наша гледна точка, съвсем маловажни. И все пак, според мен, щеше да е по-добре, ако италианците следваха моя текст. Обясниха ми, че съотношението руски-църковнославянски не е равно на съотношението италиански-латински. Би трябвало да се предаде със съотношение италиански-староиталиански. Но староиталианският е различен във всяка провинция. И ако бяха използвали в превода езика на една от провинциите, би се постигнал ефект не на архаизация, а на провинциализация на текста. Но един италиански професор ми каза, че това не е точно така. Че е трябвало да се използва тосканският диалект, станал основа на литературния език, на който е написана „Божествена комедия”… Всеки превод има своите трудности. Такива възникнаха и при сръбския превод. Той също е само на съвременен сръбски език.
– А защо?
– И аз попитах „Защо?”. Отговориха ми, че сръбският език е доста консервативен и че архаичният сръбски не се отличава много от съвременния, което е произтекло от условията на турското робство, при които съхраняването на езика е било проблем на съхраняване на националното самосъзнание. Но чух и други мнения, според които е било възможно да се използват при превода съвременен сръбски и църковнославянски.
– Е, поне в този аспект на бъдещия български преводач ще му бъде по-лесно, защото той може да остави църковнославянските сегменти…
– Ако говорим принципно, има два типа превод – единият подчертава различията между културите, а другият е адаптиращ, предаващ всичко чрез категориите на съвременната култура. Сръбският превод принадлежи към втория тип.
– Каква роля играе историята във вашето творчество? Във всичките ви романи може да бъде усетено отношение към нея като към глобална категория. В същото време уточнявате, че „Лавър” е „неисторически” роман.
– Всъщност, аз съм историк, макар че формално съм филолог. Но когато се занимаваш с древната Рус, не може да не бъдеш историк. Аз обичам историята, занимавам се с нея цял живот и с оглед на това бих могъл да кажа – тя няма цел; смисълът на историята е да съвместява в себе си историите на конкретните хора. Историята е нещо като аквариум за рибките-истории на хората. В историята няма прогрес, прогрес може да се наблюдава само у отделната личност. Историята е сблъсък на воли, а какво ще се получи от този сблъсък, само Бог знае… Човек се опитва да направи едно, но желанието му е подложено на натиска на чужди воли и се получава нещо съвсем друго. На някои не им харесва царска Русия, опитват се да я поправят през 1917 г. и се получава кървавият терор на болшевиките. И ония, които се качват на влака „1917”, нямат никаква представа докъде ще стигне този влак през 1937… Историята не може да бъде управлявана. В някаква степен може да бъде управлявана собствената история, а общата прилича на лист, върху който пишем.
– Имате ли предвид конкретни истории на конкретни хора, когато създавате своите герои?
– За мен е много трудно да измислям. Обикновено записвам, запомням онова, което виждам и чувам. Друг въпрос е, че пренасям истории от един контекст в друг. Описвам дори конкретни улици. Ето, ние с вас седим тук, в това кафене, а в онзи дом насреща в романа „Авиаторът” живее Платонов.
– Когато създавахте своя герой Инокентий Платонов, имахте ли предвид житейската история на Дмитрий Лихачов?
– Разбира се. И не само неговата. Преди време издадох книга със заглавие „Част от сушата, обкръжена от небе”. Тя е за Соловки. В нея са публикувани много свидетелства – както за манастирския период на това място, така и за лагерния му период. И те, заедно с онова, което разказваше за лагерното си минало Дмитрий Сергеевич, са в основата на лагерните събития от живота на Платонов. Относно лагерните описания в „Авиаторът”, мога да кажа, че в тях няма почти нищо измислено. Там всичко е чиста истина. За съжаление. Соловки се оказват място, където абсолютно точно се проявява човешката природа. Някои от лагерниците се превръщат в животни и живеят скотски, а други стават светци и живеят като хора, независимо от страшните обстоятелства.
– В „Авиаторът” застъпвате тезата, че народът ражда диктатора.
– Диктаторът никога не се появява, защото просто иска да бъде диктатор – дошъл е и е поискал да установи диктатура. Докато обществото не е готово за нея, диктатура няма да има. Поради цяла редица причини, над които дълго може да се разсъждава, в Русия през 20-30-те години на XX век се формира не толкова необходимост от диктатура, а по-скоро готовност да бъде приет диктаторът. Такава готовност се формира по това време и в Германия. Историята е като махало. От абсолютната анархия на 1917 г. това махало се люшва към абсолютна диктатура през 1937 г. Това едва ли може да се обясни с идеологически причини. Някаква особена метафизика е, основана върху собствени закони, върху ритъма на историята – ритъма между анархия и диктатура. Когато махалото се люлее твърде силно, то се чупи. Именно това се случва в Русия 1917 г. – катастрофа от национален мащаб, каквато нашата страна дотогава не е познавала. Може да се търсят различни причини за случилото се. Най-глупавото обяснение, според мен, дава марксизмът, твърдейки, че битието определя съзнанието. Руското битие много пъти е било твърде лошо, но при това не се стига до бунт. 1917 г. не е най-благополучната, но не е и най-лошата година. Просто всичко се стича така, че вече не може да се избегне сривът. В началото на XX век Русия тръгва напред с огромна сила. Тя е първа по темпове на развитие в света и пета по брутен вътрешен продукт. Като нова звезда е, която притежава огромна енергия. А звездата, която не може да се справи със своята енергия, стремително се свива и се превръща в черна дупка. Нещо подобно се случва с Русия през 1917 г. Тя се превръща в черна дупка.
– Нашият разговор съвпада с излизането на новия ви роман. Бихте ли казали няколко думи за него?
– Той се нарича „Брисбейн”. Това е името на град в Австралия, но за него не се дават никакви сведения в романа. Това е град-мечта, в който иска да попадне една от героините. Струва й се, че на другия край на земното кълбо животът е по-лек. Тя през цялото време говори за Брисбейн, но не стига до този град. В романа става дума за това, че всеки човек има свой Брисбейн, свой град-фантом. Изобщо не съм сигурен, че Брисбейн наистина съществува. Книгата е за музикант, който заради заболяване е изгубил способността си да свири и затова трябва да намери нов жизнен смисъл. А това никак не е лесно. Този роман в същността си е трагичен, но, както често се случва в моите книги, той съдържа и много комични фрагменти – нали комедията и трагедията често крачат рамо до рамо.
– А как си представяте своя идеален читател?
– Ако се стараеш да се харесаш, това създава фалш и не се харесваш на никого. Не трябва да се пише за „средния” читател, за „простите” хора. Прости не съществуват, всички са сложни. Имах познат преподавател, много подготвен специалист, но все ми се струваше, че твърде сложно излага материята. Казвах му: „Виж, теб те слушат пет човека от цялата аудитория, които седят на първия ред”. А той ми отговаряше: „Аз заради тях и чета лекцията си!”. С течение на времето започнаха да слушат и останалите. Трябва да се разказва за най-добрите, тогава останалите ще се мъчат да ги догонят, да доразберат.
– Какво бихте казали на бъдещите си български читатели?
– Бих казал, че българският народ ни е много близък. Всички колебания, на които са подложени отношенията ни, тук се усещат достатъчно болезнено. Но независимо от това, бих искал да напомня, че колебанията са свързани с политиката, а нашата връзка е не просто културна, древна, тя е и духовна, защото на света не са толкова много православните страни.
Санкт Петербург, 5 декември 2018 г.
[1] Институтът за руска литература на РАН, намиращ се в Санкт-Петербург.
[2] Съпругата на писателя Татяна Руди е също учен-литературовед, специалист по стара руска литература.
