В музиката има всичко от космоса
Разговор с Владимир Спиваков

В

Главният диригент и художествен ръководител на Държавния камерен оркестър „Московски виртуози” и на Националния филхармоничен оркестър на Русия разказва за руския портал „Култура” как начинаещият цигулар да постигне успех, каква е разликата между публиките в Русия и зад граница и какви са откритията на Втория международен конкурс за цигулари в Уфа.

 – Владимир Теодорович, от 17 до 21 септември в Уфа се състоя Международният конкурс за цигулари. В нашия портал повече от 700 хиляди души гледаха транслацията му по интернет.

– Благодаря ви, че отворихте вратите на концертната зала в града за толкова много хора. Още повече, че това е градът, в който, по щастлива случайност, съм се родил. Баща ми, след две контузии на украинския фронт във Великата отечествена война, се оказал в Уфа и е работил там като инженер. Дори ми подариха справка, в която е написано: „Теодор Владимирович Спиваков е работил като старши майстор в цех № 1” в завода за производство на двигатели за нашите бомбардировачи. Такава му е била съдбата. За мен това е много ценно.

– С какво се запомни вторият конкурс? Кой от младите изпълнители е откритието този път?

– Най-напред, разбира се, трябва да подчертая високото изпълнителско равнище. Сега младите хора са по-бързи от нас, родените в СССР. Имат повече информация, улавят всичко с невероятна скорост. Предишният конкурс в Уфа бе спечелен от 15-годишно момче от Швеция – Даниел Лозакович. Това му гарантира, мога да кажа, космически старт. Сега той свири навсякъде, различни компании се състезават да го спечелят за концерти. През тази, 2019 година, Даниел ще солира в САЩ заедно с Националния филхармоничен оркестър на Русия под мое ръководство. Впрочем, и момичето, което спечели сегашния конкурс – Мария Дуеняс от Испания, също е на 15 години. Аз я забелязах доста по-рано, когато беше 11-годишна. В столицата, под патронажа на кметството, всяка година се провежда детският фестивал „Москва среща приятели”. Фестивалът събира деца от 40 страни. Мисля, че културното поле трябва да се съхранява, затова идват много деца и от бившите републики на Съветския Съюз. При това, някои от тези страни са в политическа конфронтация. Например, Армения с Азербайджан, Русия с Украйна. Но децата не са виновни за нищо. Те идват в Москва и се чувстват прекрасно. Гледаш и си мислиш: „Какво щастие! Така би трябвало и политиците да се отнасят един към друг!” И всички говорят на руски. А някои, аз самият се чудя как става, се разбират на повишено „кинетично” равнище – китайските деца разговарят с руските и с децата от Узбекистан. Прекрасно намират общ език – това е поразително.

И Мария Дуеняс попадна при мен чрез този фестивал. В моя фонд пристигнаха от Испания записи с нейни изпълнения. Комисията видя видеото и се убеди, че е талантлива. Показаха ми я и аз казах: „Да идва!”. Тогава Мария Дуеняс свири „Испански танц” на Мануел де Файя. Пристигна, повиках я в кабинета си. Казвам й: „Кажи как живееш. Къде?” Стана ясно, че е от многодетно семейство и живее някъде под Гранада много скромно. Майката работи на няколко места, а бащата е безработен. Животът навсякъде е сложен. Попитах я: „Къде мислиш да учиш?” Тя ми отговори съвсем неуверено. Насочих я към професор Борис Кушнир, който учеше с мен в Московската консерватория при забележителния професор Борис Владимирович Беленкий. И постъпи при него във Виенската консерватория. Практически три години тя се занимава безплатно, въпреки че това не е характерно за западните преподаватели. В по-голяма степен е характерно за нашите педагози, които разбират, че талантът трябва да се пази и възпитава, трябва да му се помага с всичко. И Мария Дуеняс спечели международния конкурс за цигулари на името на Юрий Янкелевич (1) в Омск – там също получи цигулка. За младите таланти инструментът просто е дар от бога. Такава цигулка семейството й никога не би могло да купи. И ето сега – втора! Така че, сега тя има някаква материална база. Като допълнение към действително забележителния й талант.

– А в самата Испания веднага ли забелязаха Мария?

– Преди година бях в Испания по покана на нейно величество кралица София да участвам в благотворителен концерт за децата на Африка. И кралицата ме прие в антракта. В добри отношения съм с кралското семейство: с оркестъра „Московски виртуози” три години работих под патронажа на принц Филип, който сега е крал на Испания. На благотворителния концерт изпълнихме „Коронационна меса” на Моцарт. И в антракта кралица София пристъпи към мен с текста от един от епизодите в това произведение. Бях поразен. После тя добави: „Когато бях малко момиче в Гърция, пеех това в хора. Оттогава помня текста.” Разговаряхме почти 20 минути. И тогава разказах на кралицата за Мария Дуеняс. По-късно разбрах, че след няколко месеца Мария е получила покана да свири в двореца.

– Какви са правилата, които трябва да следва начинаещият цигулар, за да има успех на музикалното поприще?

– Разбира се, най-напред трябва да има музикален талант. След това – да има примери, които да следва. И препятствия. Всичко е необходимо в живота. Нужен е педагог, който да заинтересува детето, защото това е много сложна работа. Малките цигулки понякога звучат просто ужасно, правило е децата да свирят на лоши инструменти. Нужно е самият педагог по необикновен начин да обича децата и своята работа. А главното е – да не убива индивидуалността на детето. Тогава ще се получи. А и аз не мисля, че всяко дете трябва да стане гений. Мисля, че това не зависи от нас. Но че музиката развива необикновено много и че у децата се оформя съвършено различен поглед към света – това е факт. В музиката има всичко, което е в космоса. Всичко, което е в религията. Всичко, което е в живота. И най-важното – в музиката няма агресия. Вчера си спомних забележителната мисъл на Сенека, който е казал: „Защо учим нашите деца на различни свободни изкуства? Не за да раздават добродетел, а за да подготвят душата си за възприемането й.” Това е същностното. За мен беше много важно, че след Първия международен цигулков конкурс в Уфа 7500 деца от Башкирия отидоха в музикалните школи.

– Вие самият започвате като цигулар. Кога разбрахте, че призванието ви е да бъдете диригент?

– Не съм захвърлил цигулката, до ден днешен свиря. Старая се да го правя всеки ден. Казват, че все още го правя прилично, защото колеги на моята възраст (74 години) вече, както се казва, „не ги тегли”. На мен в началото ми определиха виолончелото. Но бях много нисичък и слабичък и след две седмици помолих да ми дадат нещо по-леко. Така започнах да свиря на цигулка – разбрали са, че се получава. А когато размишлявах за дирижирането, си спомних фразата на Генрих Густавович Нейгауз, учителя на Святослав Рихтер и Емил Гилелс: „Във всеки добър пианист трябва да седи диригент.” С други думи, необходимо е да се чувства вътрешността на музиката, структурата на произведението, да се слушат различни гласове и тембри. Да се улови вътрешният жив ритъм. Аз достатъчно рано започнах да чувствам, че в мен седи такова начало. Пет години учих дирижиране при професионалист – забележителния професор Израил Борисович Гусман, приятел на Дмитри Шостакович, човек, който е направил много хубави неща в живота си. Дебютът ми като професионален диригент се състоя в Чикаго – с Чикагския симфоничен оркестър, и премина много успешно.

– Вие някога пробвали ли сте се в ролята на композитор?

– За това е нужен истински Божи дар. Дмитри Шостакович, например, когато се събуждал сутрин, казвал: „Сънувах, че съм написал част от концерт или част от симфония.” Сядал на пианото и записвал музиката, която му звучала в съня. Композиторите са съвършено особени хора. По-далеч от написването на каденци за някои Моцартови концерти аз самият не съм стигал. Нямам този дар. С него трябва да се родиш.

– Понякога мисълта на композитора сложно се въплъщава в живота. Имало ли е случай да не ви се удаде да изпълните музикално произведение?

– Имало е случаи, когато произведението е изисквало много време за изучаване и разбиране. Въобще, аз се отнасям честно към музиката. Ако почувствам, че нещо не ми се получава, че не разбирам стила, езика или нещо друго, започвам да работя дълго и упорито. Въпреки че се е случвало и външни фактори да влияят. Например, в съветско време много неща бяха забранени за изпълнение. Веднъж записах произведение на френския композитор Оливие Месиан. Той беше много религиозен човек, а една негова пиеса се казваше: „Възхвала на безсмъртието Христово”. Много красива. Научих я и я записах за фирмата „Мелодия”. Но когато видяха заглавието й, казаха: „Ти какво, да не си полудял да свириш такава музика?” А аз им отговарям: „За какво става дума. Това е забележителна композиция, потресаваща, духовна.” „Ти свириш много хубаво, но ще съкратим заглавието.” И излезе запис на Оливие Месиан „Възхвала”. Точка.

– Коя от композициите, които оркестрите свирят под ваше ръководство, можете да наречете любима?

– Откровено казано, винаги се чувствам най-добре в руската музика. Там има толкова шедьоври и във всеки откриваш нещо ново за себе си. Това са много мащабни, дълбоки съчинения, изпълнени със страст, любов и свят дух. Аз съм възпитан с това, това е душата ми, диханието ми, животът ми. Много сложно е да отделя една композиция. Към която и да се докоснеш, всички предизвикват възторг и трепет. Как мога да кажа: „Обичам Втория концерт на Рахманинов, но по-малко обичам Четвъртия?”. Всеки концерт е прекрасен по своему. Във всяка симфония, дори във всяка пиеса, ще намерите нещо, което ще ви възхити, развълнува. Същото е и с музиката на Чайковски, Скрябин, Танеев, Лядов.

Говорите чужди езици. Доколко тези навици помагат в музикалния живот? Важно ли е за съвременния музикант да знае чужди езици или е достатъчно превъзходно да се изяснява на езика на музиката?

– Да, аз, разбира се, мога да се оправям на френски, на италиански, английски, немски и руски, но за да знаеш наистина езика, ти трябва повече. Безусловно чуждите езици са важни: светът е разширил границите си. Ще дам пример. Моята по-малка дъщеря, която пее, учеше в Бостън – в музикалния колеж Бъркли. За да научи по-бързо езика, я посъветвах да чете стихотворения от английски и американски поети. И след няколко месеца видях до леглото й такива книги. А след това тя написа песен и ми звъни по телефона: „Папа, днес ние с теб получихме нови аплодисменти. При нас пристигна група професори от Америка и понеже аз исках да постъпя в това училище (най-доброто за джаз в САЩ), пях пред тези гости. Най-напред изпях песен на Стиви Уондър, след това изсвирих една джазова импровизация, а после изпълних своята песен по стихове на американския поет Робърт Фрост.” И, разбира се, когато американците видели, че руското момиче, което блестящо говори френски, е написало песен и я изпяло на великолепен английски, те са я аплодирали.

– Националният филхармоничен оркестър на Русия и камерният оркестър „Московски виртуози” често гастролират под ваше ръководство. По каква се отличава принципно публиката в Русия от тази зад граница?

– В чужбина често концертът е събитие за социални контакти. Хората идват, обличат смокинги, тоалети, парфюмират се… Веднъж, на концерт в Залцбург в Моцартеума, когато излязох на сцената, ме удари толкова силен мирис на парфюми (смее се) – дори се учудих. Тоест, там е по-различна ситуацията. А у нас хората идват от любов, тегли ги към културата, към музиката. Например, много често ми пишат ветерани: „Владимир Теодорович, не бихте ли могли да направите за нас по-евтини билети, за да можем да си ги позволим?” Аз адмирирам такива хора и обикновено ги слагам на сцената, когато е възможно. Тъй като „Московски виртуози” са камерен оркестър, на сцената има възможност да се настанят 80-100 души, в това число, разбира се, и дечица от музикалните школи и училища. Ансамбълът „Московски виртуози” скоро ще навърши 40 години и той е част от моята биография. А „виртуозите”, на свой ред, са част от биографията на хората. Понякога съдбата разпилява хора по целия свят, те не се виждат, семейства се отчуждават. И изведнъж се срещат след много години на наши концерти, някъде в Америка или в Германия. Това вече е част от нашата обща биография.

Разговора води Татяна Григориева

Превод от руски: Екатерина Дочева

 –-

  1. 1. Юрий Янкелевич (1909-1973) е легендарен педагог по цигулка, учителят на Спиваков. От 2009 г. в Омск се провежда конкурс на негово име.

 

За автора

Из чуждата преса

Категории