Иван Ланджев: Поезията не е състезание

И

Разговор с Иван Ланджев по повод стихосбирката му „Ти, непрестанна новина” (Пловдив: Жанет 45, 2018)

Иван Ланджев (1986) е поет, есеист и сценарист. Доктор по руска класическа литература (СУ „Св. Климент Охридски“), преди това е завършил философия и културология в същия университет. Победител в Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2009), носител на Наградата за дебют „Южна пролет“ (2011), на наградата „Памет“ (на името на Георги Рупчев, 2014), два пъти номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“ (2010; 2014). Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Германия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария, Латвия. Негови стихотворения са преведени на английски, немски, испански, италиански, словенски, хърватски, словашки, арабски, маратхи. Автор на стихосбирките: „По вина на Боби Фишер“ (Сиела, 2010), „Ние според мансардата“ (Жанет 45, 2014), „Ти, непрестанна новина” (Жанет 45, 2018). Боксьор и шахматист.

 – Вие сте вероятно най-горещото име в българската поезия през 2018 г. Какъв път извървяхте от Ние според мансардата”, публикувана през 2014 г., до „Ти, непрестанна новина”?

– Не зная дали е така, сам не го усещам. А и книгата излезе в самия край на годината. Едни хора говорят, да – други премълчават. Сигурно е нормално. Това, което истински ме радва, е, че читателите откликват, сами усещат различното в тази книга, без да има нужда да се обяснява каквото и да е.

„Мансардата“ излезе в Германия, където срещна добър прием, така че тя ме впрегна в пътешествия и буквално. Инак, от нея насам извървях доста път, чисто житейски. Лъкатушещ и наситен. Творчески също, видимо – все пак минаха пет години, аз не бързам. Тези нови стихове са най-важното, което съм имал да кажа до този момент.

– Кога поезията е непрестанна новина? И ако попитам буквално, докъде поезията и литературата изобщо трябва да се медиатизират, за да имат социална видимост, да съществуват дори?

– Държа на този оксиморон в заглавието – новината уж минава и заминава, тя няма трайност. Значи, за да е непрестанна, трябва да е нещо по-особено. В този смисъл, разбира се, поезията сама по себе си е непрестанна новина. Изкуството изобщо. Философията. Любовта (и обектът, и самото чувство). Бог. Може би всичко това е едно и също, древните не са били глупави със своя синкретизъм.

Що се отнася до медиите и литературата – приемам медийните участия като част от ангажимента, нищо повече. В традицията на хората, от които се уча, такива изяви не са нещо ненормално, дръзко или суетно. Работата е в това да не са самоцелни. Превръщат се в нахалство, ако самият човек ги смята за нещо кой знае какво. Прочее, тези с демонстративната скромност – не съм забелязал да отказват, когато ги канят. Някои се канят и сами.

Публичното говорене не ми е проблем. Ако просто се държиш нормално и казваш, каквото мислиш, няма никакво напрежение. За мен public intellectual не е обида, някои от най-умните хора, които познавам, са public intellectuals. И тяхното говорене помага на литературата, да.

– В новата ви стихосбирка се кръстосват широкото дихание на Бродски и високия англосаксонски модернизъм. На какви изпитания поставя този експеримент съвременния български поетически език?

– Не е било замислено като експеримент. Просто написах стихотворенията, които можех да напиша на този етап. Учителите ти винаги си личат, ако ги криеш, не ти е чиста работата. Вижда се и в предишните ми книги – обичам диалога с любими автори, скритите цитати, препратките и т.н. В „Ти, непрестанна новина“ също ги има. И не само в тези направления, които казахте – митологията беше важен градивен материал (например „Танталова радост“), има и доста библейски податки. Различни музикални влияния също, определено – някои директно споменати, други, проявили се в самото звучене.

Но целият този пласт – с препратките, с цитатите – изобщо не е най-важното в книгата. За него се хващат литераторите и не ги виня, нормално е, това е профилът им. Но то не е главното в тези стихове. Те не са някакви езикови игри.

Що се отнася до експерименти с езика – има ги дотолкова, доколкото се оставям на приумиците си, без да се интересувам това модерно ли е днес, пише ли се така и т.н. Подобни „загрижености“, според мен, са смърт за свободния артист. Има, например, стихотворение в терцини, което се казва Terza Sofia (знаете, строфата на Данте се казва terza rima), цялото в амфибрахий. Другаде пък нарочно строгата стъпка се чупи, получава се по-джазово звучене, усещане за разговорност. Има и съвсем тонически неща и т.н. Различни римни схеми, един акростих… Обичам разнообразни подходи към формата, към музикалността на фразата. Тези работи са ми много интересни. Не зная дали са точно експеримент, но ми дават автентично чувство за свобода – всичко е на твое разположение, използвай го, както искаш и можеш. Модата не е важна, ако те вълнува стилът. Модата е да си като всички – днес. Стилът е да се разпознава, че това си ти – винаги. Ти, разбира се, си сбор от всичките си влияния.

– Защо двама редактори на стихосбирката, при това от две различни поколения – Иван Теофилов (вж. „Отворено писмо до Иван Ланджев” в бр. 1 от т.г. – б.р.) и Георги Господинов? Как точно работихте?

– Иван Теофилов е мой учител в поезията през последните шест години. Беше ясно, че той ще е единият редактор. Георги Господинов прочете ръкописа и се отнесе сърдечно, помогна ми с насоки и съвети веднага след първия прочит – и по естествен път продължихме да работим заедно, тримата. Получава се, по моему, една хубава и плодотворна приемственост между поколенията. Не зная дали е странно у нас, но, например, в руската класика, с която се занимавам, това изобщо не е необичайно. Голяма част от авторите, които всички познаваме, съвременници в Златния XIX век, са изпращали нещата си един на друг, четяли са се взаимно и са се вслушвали в препоръките и насоките на другия. Смятам, че това е най-ценното общуване между автори – общуването за самото творчество, а не за периферията около творчеството. Иван Теофилов ми е разказвал как по същия начин са правили първата книга на Иван Методиев „Прости сетива“ – с честни разговори, с прямота, с постоянно изпращане на новите, поправените стихове, коментари и т.н. Ясно е, че за всичко това е нужен незлоблив, здрав дух – нещо дефицитно в литературната ни среда. В тази връзка, освен – очевидно – ценните съвети и зоркия поглед, има още нещо, което особено ценя в работата и общуването си с Теофилов и Господинов – тези хора са способни неподправено, искрено да се зарадват, когато си написал нещо добро. Звучи банално, но е рядко явление наоколо.

Други приятели също прочетоха ръкописа – моите професори от университета Людмил Димитров и Георги Каприев. Елин Рахнев също. Благодаря им. Казвам го пак в тази връзка – диалогът за творчеството, който е същинският диалог.

– Освен академичен изследовател на късния Толстой (вж. „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“, издание на „Факел” от 2017 – б.р.), сте и сценарист на популярни филми и програми. С какво напрежението между тези две битности подхранва поезията ви?

– Знаете ли, често пъти в по-снобските кръгове можете да чуете реакции срещу подобен тип работа – едва ли не, тя заслужава презрение, защото е под нивото на истинския писател, който трябва само да си пише, да е птичка божия. Много хубаво, ама това става, ако си роден със сребърна лъжица или си на някаква държавна служба. Аз не съм нито едно от двете. И всъщност, държа на тази самостоятелност. Да си сценарист, рекламист, преподавател тук-там – всичко това (открих, особено през последните години) ми помага доста, като ме прави „външен“, страничен по отношение на литературни скандали и други подобни. Аз не съм страна в спора. Мога просто да си пиша поезията.

Колкото до Толстой – наскоро ме попитаха нещо сходно. Истината е, че не знам как се отразява на писането ми, но със сигурност това е велико присъствие в живота ти като читател. Мисля, че той ме направи по-свободен и ме научи да не се притеснявам изобщо от мащаба на замисъла. Толстой е обратното на дребнавостта, на малките мисли, на малките емоции. Затова действа толкова здравословно.

Преди няколко години видях гроба му в Ясна поляна – там, знаете, няма нито кръст, нито нищо заради отлъчването му от Руската православна църква през 1901 г. (решението, впрочем, е в сила и днес, въпреки многобройните молби да се преразгледа). Има една малка могилка насред тревата и една голяма тишина. Никога не съм усещал по-значима тишина оттогава.

– Има ли, според вас, проблем между съвременната българска поезия и съвременната българска проза?

– Имате предвид антагонизъм между поезията и прозата? Не зная, във всеки случай, не съм забелязал. Развиват се по някакви свои закони. Странно е, защото исторически погледнато, българската поезия има по-високи образци от българската проза. Това е безспорно. Но в наши дни сякаш е по-лесно да разпродадеш слаба стихосбирка, отколкото слаб роман. Не зная това как се получи, може би с навлизането на социалните мрежи и стихчетата-статуси в тях, но става и в световен мащаб, не е нещо локално. Вижте феномени като Insta-poetry, например, и популярността на Insta-поетите.

– Кой у нас се страхува от високата литература? Имате ли рецепта как да постъпваме, когато средняшкото се прави на елит?

– На средняшкото това му е работата, да се прави на елит. То така се легитимира, така се успокоява в моменти на слабост и страх. Едно средняшко хвали друго средняшко, второто връща услугата на първото. Част от дефиницията му е да се прави на елит. Тъй че всичко е наред. Времето си знае работата. Най-продаваният и известен писател в Русия по времето на Пушкин не е Пушкин, а Фадей Булгарин. Това сега звучи смешно, нали?

– Дразни ли ви нещо в литературното ни всекидневие?

– О, разбира се, дразнят ме много неща, най-вече… пак цялата тази „малкост“ – малка злобица, малки интрижки, малки разговори на малки теми. Дори злорадството и завистта са немощни – чуваш винаги от някой трети какво е говорил вторият, докато те е нямало в стаята. Нищо прямо, нищо директно. Ако пътува с теб в асансьор, няма да ти каже нищо, ще гледа в земята. А това, за което си струва да се говори, абсолютните, вечни стойности, направо се избягват.

Безпочвеното снизхождение ме дразнеше преди години, но постепенно открих, че то е константа – има го, когато си на 22, и тогава е обяснимо, но когато си на 32, продължава, сякаш нищо не се е променило. Ще е същото и на 42, нищо чудно и на 52. Вече си давам сметка, че е съвсем естествено. Наскоро си говорихме с проф. Каприев и той каза нещо важно: „Всеки разпознава във всичко собственото си ниво“. Запомних го. Затова високият дух не говори снизходително, имал съм шанса да общувам с достатъчно такива, за да се убедя.

– Кое е по-близо до представата за превъзходното стихотворение – играта на шах или боксовият мач? И с кого се състезавате?

– С никого, поезията не е състезание. Май идеята е да ставаш по-добър от себе си. Играта на шах и боксовият мач ми харесват тъкмо защото са обратното на това, което казах по предния въпрос. Има ясни принципи, правила и благородство в спазването им – ако двамата противници ги съблюдават, по-добрият печели и после си стискат ръцете. Затова тези изкуства са толкова красиви и впечатляващи. В живота не е така.

Въпросите зададе Марин Бодаков

6 януари 2019

За автора

Категории