Александър Петров. „Бъди какъвто си” – рок поезия, изд. Сиела, 2018 г.
Перлите са една малка книжка със стихове, повечето от които свързваме с популярни мелодии, изпълнявани десетилетия наред от най-известните български групи и певци. Перли са текстовете на Александър Петров.
Не само защото всеки от нас си е тананикал „бъди какъвто си” или „един прозорец и безброй мечти”. Поезията на Александър Петров безспорно превръща леката естрадна изява в смислен житейски разговор. Тя носи много по-сериозни послания от носталгичната въздишка, с която гледаме филми, като „Момчето си отива” или „Оркестър без име”, и слушаме станалите христоматийни песни към тях. Впрочем, разговорът около въпроса „могат ли текстовете на песни да са пълноправна поезия?” приключи преди две години, когато Нобеловата награда за литература беше връчена на Боб Дилън. От тогава насам вратата е отворена и пред нея са се наредили куп рапъри с Джей-Зи начело. Все пак, критерият какво остава от ритмично подредените думи, когато се отнеме мелодията, е решаващ.
Текстовете на Александър Петров нямат проблем с това. Всичките 55 – броят на написаните като песни, от 67-те стихове, включени в сборника, са чиста проба поезия и изненадващото е, че Сашо не се е опитал да ги публикува далеч по-рано, качвайки се на гребена на вълната на популярността. А би могъл да яхне тази вълна поне двукратно. От една страна, заради лиричното им послание, оценено с двете големи награди за текст на „Златния Орфей”. От друга, поради политическата значимост на химни на „синята вълна”, като „Последен валс”, „Развод ми дай”, „Вдигни очи”, „Утре започва от днес” и, разбира се, „Времето е наше”. Него Александър Петров е избрал да представи тук под заглавието „1989”, дистанцирайки се от плакатността на лозунга, измислен от Жак Сегела. Вероятно защото е решил, че на „Главната улица” сме загубили нещо от себе си и то е толкова важно, че разговорът за онова време, което изглеждаше наше, се е обезсмислил.
Явното нежелание на Сашо да се връща към политическия патос на тези знакови песни е толкова голямо, личната му амбиция е толкова малка, а обществената памет така слаба, че в един информационен интернет сайт (Тraffic.bg) като автор на химна на СДС е накипрен някой си Александър Кипров, гарниран с фото на бяло пиано, върху което за разкош се мъдрят две пълни чаши.
Александър Петров има своите основания да не иска да поглежда към политическото назад, формулирал ги е в интервюта. Има и правото; артистът пуска в широкия свят творбите си и престава да ги контролира, те заживяват свой живот, вдъхван от публиката. Но дали ние, неговата публика, имаме право да оставяме появата на тези стихове да отмине неотбелязана? Поколенията се смениха и днес книжката на Сашо не стига до своите нови ценители. След грандиозния купон, с много музика и веселие, който той сам си организира на промоцията, разпространението на стихосбирката зацикли.
Ядосана съм заради маразма, в който изпада моето поколение, защото мълчанието, с което медиите се отнесоха към тази книжка, е показателно, но още по-драстично е нашето мълчание, на хората, които пеехме стиховете на Александър Петров по площадите и скандирахме думите им като демонстрация на желанието свободно да изразяваме себе си. Сега сме тотално затихнали. Нищо не изразяваме, освен омерзение. Дори се направихме, че не забелязваме тази първа книга, която изобщо не е дебют, а е изпяната история на нашите вълнения. И на надеждите ни.
Опитвам се да си обясня защо с такава лекота оставяме тези стихове да бъдат непознати за децата ни, за които иначе нашите чуждестранни кумири не са чужди. Те вече изоставиха манията по техно и рап и преоткриват Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, следят концертите на Стоунс. Слушат Боб Дилан, разбирайки текстовете му по-добре от нас навремето, защото пътуват и знаят езици. А ние кършим ръце по стопяващите се български ценности, но освен чрез традиционните гозби и носии, не се опитваме по никакъв начин да утвърждаваме някаква собствена национална идентичност. Част от тази съвременна българска идентичност са именно знаковите текстове на Сашо Петров с тяхната огромна популярност – и когато говорят за чувството за безперспективност в социалистическата провинция, и когато формулират стремежа към коренна промяна и надеждите за друг тип живеене. Защо не се опитахме да покажем тези събрани в книжка текстове на поколението, което вече се измъква от сивия пашкул на социалистическия човек, описан точно от Александър Зиновиев с названието „хомо совиетикус”? Защо някой поне не препечата чудесния предговор на Румен Леонидов към изданието?
Мисля си, че именно заради надеждите. Приели сме позата на излъгани в очакванията си деца, които са обидени на всички, че бъдещето, което сме си представяли розово, се е оказало кално-кафяво и изкуствено. Не искаме да си спомняме, срамуваме се, че сме били наивни, оплакваме се, че някой ни бил изпързалял, отново говорим за „Те” и държавата като абстрактна сила, която ни изстисква. Оставяме се тинята да ни поглъща. И се затваряме в консуматорство. Не познавам достатъчно самия Александър Петров, за да разбера дали не е започнал да съжалява, че след толкова години се е решил на този дебют, който ние покрай апатията, в която скудоумно сме се вкарали, подминаваме с мълчание. Не би трябвало, защото дори поетът да е като синьо сирене, както пише той, все пак, ако не го изложиш на хладилната витрина, няма да го намерят ценители.
Оптимистично е, че тази книжка излезе, а в нея са нашите песни, към които някой ден ще се обърне някое следващо поколение и ще открие поетиката на промяната, която искахме, и която, въпреки многото подмени, все пак постепенно ще се случи. Защото именно творбите на артисти като Сашо Петров създадоха културната среда, която масово ни откъсна от шаячната правда и нищо не може да ни върне при нея. Макар сега да изглежда, че сме я заменили с пластмасови декори. Те не са трайни, тях ще ги изринат екологично осъзнатите ни деца.
Правда Спасова
