
Камерен ансамбъл „Софийски солисти”, диригент Иван Стоянов, солисти Вълчан Вълчанов – обой, Йордан Димитров – цигулка, Огнян Константинов – виола. В програмата: Васкс, Атерберг, Пярт, Сибелиус, Воън Уилямс, Григ. Централен военен клуб, 24 януари 2019
В особена, рядка, непривична за шумната ни среда съзерцателност премина концертът на Камерния ансамбъл „Софийски солисти” с гост-диригента Иван Стоянов. „Лирика от север” бе мотото на концерта с подредена музика от ХIХ и ХХ век. От изпълнените пиеси „Тъжен валс” от Сибелиус и Три норвежки мелодии, оп. 63, от Григ са отдавна репертоарни за ансамбъла. Репертоарният интерес в случая бе провокиран от пиесите на латвиеца Петерис Васкс (1946), на Арво Пярт (1935), на предшественика на Бритън, англичанина Ралф Воън Уилямс (1872-1958) и на съвсем непознатия у нас швед Курт Магнус Атерберг (1887-1974), описан като композитор и инженер. Животът на тази личност, обладана от идеята да твори музика, е като този на Чарлс Айвз – композитор и застраховател, или на Бородин – композитор и химик. Атерберг работи до пенсионирането си в служба за патентни регистрации, което не му пречи да създаде и оглави Дружеството на шведските композитори, да бъде секретар на Шведската кралска академия и да се изявява като музикален критик. Създава девет симфонии, също толкова оркестрови сюити, пет опери, балети и др. Една негова сюита за цигулка, виола и струнни – третата, оп. 19, № 1 (1917) – прозвуча за първи път у нас с жалона на сдържаната лирика и завладяваща меланхоличност. „Прелюд”, „Пантомима” и „Видение” са трите части на сюитата. Тук за мен най-интересен бе разговорът между двамата солисти, изпят диалог между два допълващи се тембъра, които, особено в първите две части, създадоха усещането за общо поетическо въображение. Пиесата излъчва стремеж към популярност за разлика от Кантабиле за струнен оркестър (1979) на Петерис Васкс. Това е по-интровертна творба, но предложеният в нея тонов размисъл ни най-малко не свива нейното въздействие, напротив. Пиесата очевидно бе близка на ансамбъла с медитативната природа и трагичния патос на стила Васкс, издържани в бавния прочит на диригента. Тази негова способност да промисля и експонира музикално движение, на което е присъща нарочната, особена бавност, която специфично го определя, се прояви и в съвсем кратката инструментална молитва на Арво Пярт „Песен на Свети Силуан” (1991). Сложно е в рамките на 5 минути, дори и при толкова сгъстеното слово на Пярт, да излъчиш целия мистицизъм в преклонението на вярващия. Това е музика, в която е вграден текстът на една молитва от монаха Силуан, живял през ХIХ век и канонизиран за светец през 1987 г. Пярт ни напомня, че музиката му често се ражда от някакъв текст. А във връзка с тишината, която владее и тази творба, той пише: „Когато говоря за тишина, имам предвид онова небитие, от което Бог е сътворил света. Тъкмо затова в идеалния смисъл музикалната тишина е свята.” Тишинността, краткостта и организацията на музикалното време в бавното процесуално движение държат слушателя в състояние на абсолютна напрегнатост – особено когато ансамбълът е потърсил адекватна звукова проекция в израза на молитвеното общение.
До музикалната проповед на Пярт някак изненадващо програмата предложи един стандартен, предвидим Концерт за обой и струнен оркестър от английски класик Ралф Воън Уилямс. Произведението е писано през 1944 г. и е твърде дидактично, излъчва по-скоро стремеж да покаже какво може да изсвири обоят, отколкото създаването на по-комплицирана в смисъла музикална материя. Обикновено този тип инструментален прагматизъм иска своето определено времетраене, правило, валидно и за тази композиция. Бе изпълнена с много добра артикулация от Вълчан Вълчанов, който, предполагам, в бъдеще ще насочи своето внимание и към по-сериозно звуково многообразие.
Концертът завърши с популярните „Три норвежки мелодии” от Григ, както вече споменах, репертоарни за ансамбъла пиеси, базирани на старинни мелодии и фолклорни танци от Швейцария и Норвегия – очарователни миниатюри, мисълта за които винаги дърпа музикалния любител към концертната зала.