Творец със своя интонационна система
В началото на януари във Фейсбук се появи във вид на плакат с едър шрифт съобщението: 2020 e годината на Бетовен. Тази година няма известни музиканти с юбилеи. Това естествено провокира множество различни реакции. И в последвалата, обичайна за социалните мрежи полемика, понятието юбилей (в строгото разбиране на еврейската старозаветна традиция) излезе, че е неприложимо за мнозината български композитори, които тази година имат годишнини над 50. Но това беше чудесен повод най-малкото да се изредят в публичното пространство някои от техните имена. И тъй като, от друга страна, според съвременния тълковен речник юбилей е именно тържественото честване на кръгла годишнина, нека изпълним календара с юбилации поне на паметните дати за големите ни творци.
Георги Минчев – на 80 години! Навярно много банално би прозвучало да кажа, че името и цифрата ми изглеждат странно несъвместими. Но действително е така, не само защото неговата ярка, витална личност и днес е с неотслабващ активитет, творчески и социален, а и защото в съзнанието ми фигурата на Георги Минчев стои неизменно свързана с представата за „един от най-талантливите ни млади композитори” още от началото на 70-те години, когато за първи път съм чула негова творба.
Появата на „Старобългарски хроники” през далечната 1971 бе събитие в музикалния ни живот, преобърнало множество представи. Тази оратория (редом с „Похвално слово за Константин Философ, наречен Кирил” на Константин Илиев) разтвори с нов поглед страниците на историческото ни минало, осмислено през призмата на старата култура. И постави началото на поредицата опуси, свързани с възкресяването на хроникални и житийни жанрове, с интерпретация на оригинални паметници на старобългарската литература в съвременни партитури с ярко експонирано авангардно музикално мислене. Не малко анализи са правени на тази творба, на необикновената й мозаечна конструкция (сплав от традициите на старинните форми на ораториалния жанр и неговите най-нови модификации, с въздействието й на съвременен театрален спектакъл или филм с принципа на монтажност и сгъстено протичане на времето), на специфичната полисемантична трактовка на словото, на сложната хетерогенна стилова амалгама, сплитаща органично различни музикални пластове – средновековни православни песнопения, архаичен фолклор, възрожденска песенност и различни технологични похвати от разноликата и богата на открития композиторска практика на ХХ в. (В лекционния учебен курс влезе като показателен пример изпълняваната от фолклорен хор седма част с текста на старинната родопска песен „Милке ле” върху 12-тонова мелодична редица.)
Неведнъж по-късно съм обръщала поглед от различен ракурс към тази творба и от дистанцията на изминалите години и преживените социокултурни процеси осъзнавах и се удивявах на зрелостта на един толкова млад тогава творец, прозрял важността на съживяването на старите културни традиции за съвременното национално самосъзнание и съумял в поредицата монументални музикални фрески да „рисува” не само страници от многовековната ни история, но и различни страни на националния дух и психология. (Когато преди време „Старобългарски хроники” бяха показани в семинар по българска музика в Московската консерватория, един професор там ги нарече „енциклопедия на българската история, култура и душевност”.) А този зов към пробуждане и проумяване на значимостта на духовните ценности, на културата – древна и съвременна, звучи още по-болезнено актуално за днешния ни социум.
Всяка една нова творба на Георги Минчев е разкривала нова страна от неговия натюрел, от собственото му усещане за променливия дух на съвремието. Но мисля, че в „Хрониките” до голяма степен е била заложена квинтесенцията на творческите му постулати и от тази оратория се източват линии в различни посоки. Многопланово симфонично разгърнатият оркестър в красивата графична партитура е предвестник на монументалните платна на „Симфоничен пролог”, „Динамични пространства”, Концертна музика за оркестър. Умението за тънко моделиране на соловите вокални линии ще намери своето продължение в проникновената поетика на Три поеми за мецосопран и симфоничен оркестър, Три поеми за сопран, струнни и ударни, „Фрески” за сопран, пиано и камбани и интимната лирика на камерната „Drop, drop, slow Tears”, а хоровото православно песнопение ще проектира по-късните акапелни Молитви „Kyrie eleison” и „Отче наш”. Театралността в ораторията, ефектът на пространственост в прозрачната фактура и ярките зрими внушения за пластична образност в редуващите се състояния на статика-динамика са отвели и към реалната сценична действеност – балета „Фаренхайт 451”. А в богатата темброва палитра и сонористични находки се корени уникалната звукова субстанция на Концерта за пиано, еталонен опус в съвременната концертна литература. (Незабравим ще остане споменът ми от реакциите на огромната аудитория след изпълнението му от Стела Димитрова-Майсторова със Софийската филхармония под диригентството на Емил Табаков на откриването на големия фестивал EUROPАMUSICALE през октомври 1993 в залата на Prinzregententheater в Мюнхен.)
Автор със своя оригинална интонационна система, черпеща импулси от националния музикален идиом и съвременната звукова среда, Георги Минчев постига един нов тип комуникативност, свободно обемайки идеи в обширен стилов диапазон. И това той сам ясно формулира по повод своята Музика за оркестър „Контрасти”: Когато получих покана от Маестро Томас Калб да пиша симфонична пиеса специално за новия концертен сезон на Хайделбергската филхармония, си поставих за цел да създам творба, едновременно виртуозна и бравурна, но и подчертано емоционална и поетична. Постарах се внимателно и деликатно да преплета в симфоничната фактура елементи от изкуството на джаза, камерната музика, виртуозни изяви на отделни солисти и цели оркестрови групи и може би нещо почти неуловимо, някакъв мъничък „код” от миналото, древната история и култура на моята страна…
Георги Минчев – един български и европейски творец.
