Директорът Светозар Донев
Втората премиера в Националната опера и балет за сезона 2018/19 година бе „Дон Паскуале“, комична опера от Гаетано Доницети. Всъщност, с нея ръководството на театъра направи заслужен реверанс към Светозар Донев, вече доайен на българските оперни режисьори, по повод неговата 85-годишнина. Жест, задължителен за цивилизовано общество, което пази традициите си и възпитава уважение към достойните и заслужилите личности. Поводът изисква и да се припомни дейността на този виден български общественик и театрал, но веднага си признавам, че не съм безпристрастна – със Светозар Донев си имаме дълга, десетилетна история – той като главен художествен ръководител и директор, аз като главен драматург на Софийската опера.
През 70-те на миналия век директорите на Софийската опера се сменяха по на три години и вече го бяхме приели (почти!) за естествено. И добре, и зле. Добре, защото мисълта, че си седнал на директорския стол за не много време, подтикваше към инициативност, критичност, раждаше многообразие – от идеи, естетически виждания и художествени почерци. Но също така изискваше постоянна самооценка и бдителност, поради което всеки се стараеше много. Лошо, защото сблъсъкът на противостоящи сили създаваше нервност и несигурност. У всички. Но пък, от дистанцията на изминалото време, оценявам, че този обособен период беше зареден с енергия, беше многоцветно и динамично време. Все се търсеше най-добрият директор за операта – имагинерен идеал. Диригенти, режисьори и особено артистите-певци от епохата, а и в следващото десетилетие, които имаха много голям авторитет, имаха и амбицията да намерят този идеален директор. В случая става дума за златните оперни гласове, за имена, които се четяха не само на афиша на Софийската опера, но и на Скалата, Виенската опера, Берлинската Щаатсопера, Парижката опера, Ковънт Гардън, Метрополитън опера и още много големи театри по света. С една дума – личности! Чиято дума внушаваше, убеждаваше, тежеше. Вече споменах, че всеки директор разполагаше с малко време, през което, естествено, не може изцяло да реализира платформата си. Консеквентно се натрупваше недоволство, което, концентрирано в центростремителни сили, настъпваше все по-организирано към директора. И като финал следваше заповед за уволнението му. Така се „игра“ едно твърде дълго рондо, като всеки път се очакваше идеалният да е следващият, новият директор. Танцът свърши в началото на сезона 1981/82 година, когато директор и главен художествен ръководител стана Светозар Донев. Късметлия, защото мандатът му започна с едно блестящо гостуване на операта в Болшой театър. През „неговите“ години имаше още много и все така успешни изяви на театъра по Европа. Пропуснах да спомена, че преди да стане директор, Донев беше заместник-генерален директор на Държавно обединение „Театър и музика“, където ръководеше звената „Музика“ (всички музикални институции и състави в страната) и „Концертна дирекция“. Следователно, познаваше и проблемите, и постиженията, и трупата на операта. И още – в Софийската опера, на междата на седмото и осмото десетилетие на миналия век, вече бе поставил „Мария Десислава“ от Парашкев Хаджиев, „Хан Крум Ювиги“ от Александър Йосифов и „Ловци на бисери“ от Бизе, които се играеха с успех. Може би това по-дългосрочно опознаване на състава и механизмите на дейността на театъра имаше значение за директорското му дълголетие, като тук се включва и натрупаният управленски, административен и творчески опит.
Много са идеите, които Светозар Донев разви в своя малко над 10-годишен мандат, но ще опитам да споделя някои, които считам особено важни и определящи възхода и успехите на театъра. Преди всичко – дойде с много обмислена, професионално изградена, реалистична и ефективна концепция за дългосрочно развитие на Софийската опера. Визионер. И за пръв път театърът имаше толкова прецизно и подробно изработена дългосрочна програма, базирана на потенциала и капацитета му; за първия сезон не само с фиксирани дати, но и с постановъчни екипи, изпълнители и пр. Така, постепенно, Донев постигна стабилност и възцари спокойствие в театъра, чиито механизми заработиха в устойчив ритъм, без драматични сътресения. Страховете и несигурността изтляха. Репертоарът все повече разширяваше границите си – стилови и жанрови, което е база за развитие на художествените състави и особено на солистите и балета. Плодоносна бе идеята му за отворени врати, което означаваше да се канят чуждестранни постановъчни екипи, както и творци от различни български театри, включително млади диригенти и режисьори. През 80-те години в Софийската опера поставяха режисьори, художници, балетмайстори от Франция, Италия, тогавашните Съветски съюз, Чехословакия, ГДР и т.н. Той лично покани големия танцьор Марис Лиепа, а след него и великия Юри Григорович за ръководител на балетната ни трупа (по това време състав от 115 души!!). Даде шанс на млади режисьори и диригенти да направят дебют в най-престижния български оперен театър, периодично попълваше артистичния състав с млади, при това ярки певчески дарования, като Веселина Кацарова. Създаде се и много атрактивна Камерна сцена – нова възможност за изява на артисти, но и лаборатория за експерименти с нетипичен репертоар, за срещи с публиката. Подчертавам, че вратата на кабинета му бе винаги отворена – не само по текущи въпроси, не само за жалби, но и за съвети, проекти, инициативи. Светозар Донев бе директорът, с когото винаги можех да обсъждам спектакли, репертоар, проблеми и да правя предложения, както и да споделям с приятел – човешки радости или тревоги. Широко скроен, овладян, стабилен и не деспотичен ръководител с талант да работи в екип. Високо ценеше съвместната работа, основана на взаимно доверие, осигуряващо съпричастие в дейността на театъра на едно високо ниво, което гарантира трайни постижения и плодовита творческа атмосфера.
В неговата епоха се разшириха функциите на ред творчески позиции, което вече е друга тема. Заедно създадохме и развихме в годините общество „Клуб приятели на Софийската опера“. След едно пребиваване във Виена се запознах с тази форма, създадена от големия драматург Марсел Прави, предложих я на Донев и той прие, като на шега ми рече: „Ако това се хареса – успехът ще е мой, но ако се провали – ти си отговорна.“ Шега, а може би имаше доза истинност. Все пак, нали той е директорът… И досега не е загубил хумора си, винаги е добронамерен, дори и когато се ядосва, гневи, ако нещо не върви, но и никога не си е позволявал обиди, заплахи, не помня да е унижавал някого.
Много още може да се пише за славното Донево десетилетие…
Режисьорът Светозар Донев
Той има десетки и десетки постановки в български и испански, чешки, швейцарски театри. Още студент в Театралната академия (учи едновременно за актьор и режисьор и то при светилата на българския театър) започва професионалният му път на режисьор. Началото е в Радиото, а след успешното си дипломиране, е изпратен в Старозагорския театър (където, по настояване на големия оперен режисьор Драган Кърджиев, за пръв път поставя оперета, негов асистент е и в Софийската опера). Пътят му върви през Бургаския и Русенския театър, в Русе поставя и „Царицата на чардаша“ в операта, после е в Българската телевизия. След което се посвети, вече навлязъл в професията, на оперетата. Известно е, че една голяма част от творческия му живот е свързана с Музикалния театър „Стефан Македонски“ – свидно и пленително място, в което още от детството си е гледал – и участвал, в спектакли. Няма да изброявам десетките постановки и да описвам огромния му принос в историята на Музикалния театър. Но ще отбележа, че оттук тръгва блестящият му път на режисьор. Режисьор, който неизменно се е стремил да реализира собствен прочит – не само на класиката, но и на интересни нови или непознати творби. Тук се случва и дълголетното му приятелство с композитора Парашкев Хаджиев, който по негова идея и либрето написва мюзикъла „Службогонци“. Като директор на операта Светозар Донев много деликатно и с мярка се включваше в репертоара, но пък спектаклите му имаха признание, успех и дълъг живот. Трябва задължително да припомня „Силата на съдбата“, „Тоска“, „Луд Гидия“ и особено мащабната продукция на „Борис Годунов“ в НДК, а също великолепната интерпретация на „Фалстаф“. А при второто му дълго ръководство на Музикалния театър се появиха първите исторически постановки у нас на мюзикъли от Ендрю Лойд Уебър – „Исус Христос суперзвезда“, „Йосиф и неговата фантастична дреха”, „Евита“, „Котките“, получили много висока оценка и предизвикали огромния интерес на публиката. Осъзнавам, че не мога да спомена дори малка част от художествените събития в този дълъг творчески път, но ще изтъкна още факта, че Светозар Донев винаги е милеел за българското музикално-сценично творчество, инициирал е ред творби (отделна тема) като истински родолюбец и български творец.
„Дон Паскуале“
Забавна и семпла история за любов, за мечтите и мъките на стария ерген дон Паскуале. Камерна опера с характерните белези на неаполитанския буфо жанр. Режисьорската идея за терен във форма на сърце (може би премиерата трябваше да е на новия празник Свети Валентин?!) центрира вниманието и играта ту вътре, ту около или върху него. Сърцето се отваря или разбива, за да се подсили психологическото въздействие на ситуациите. Някои сцени са изведени пред интермедийна завеса, за да не се прекъсва действието, а и спестява време. Декорът и естетските (със закачки) костюми са на младата художничка Нела Стоянова. Диригентът Жорж Димитров се развива успешно и очевидно ще е достоен наследник на някогашната прочута и много талантлива плеяда оперни диригенти. От спектакъла, на който присъствах – втория, на 13 януари т.г., отново констатирам умението му да се концентрира върху звука и нюансите в оркестъра, да подчертава красотата на детайлите и формата на творбата. Все важни за един диригент неща. След чудесно изпълнената увертюра, имаше не само пластичен и точно постигнат темпоритъм (характерни за тази партитура са постоянните и резки смени на метрум, на темпо), но и много хубаво изработени вокални ансамбли. Певците Стефан Димитров – Дон Паскуале, Диана Василева – Норина, Георги Султанов – Ернесто и Добромир Момеков – доктор Малатеста са подходящи за ролите, които всеки изпълни в рамките на своите възможности. Безспорно пяха и играха с желание, макар да има какво да им се пожелае и във вокален, и в актьорски план. Известно е, че при композитори като Доницети е невъзможно да се прикрият дефекти, проблеми и недостиг на емоционалност. Но е жалко, че чак след два месеца ще има – и то единствен! – спектакъл на „Дон Паскуале“. Респективно, ангажираните в постановката нямат шанса да затвърдят постигнатото и развият още образите си, за да станат героите им по-убедителни, естествени и ярки. Странно планиране. А комедията „Дон Паскуале“, освен че е много свежа и – доказано от столетия! – шедьовър, се хареса много, съдейки по аплодисментите на доста младата публика в залата.
