Две са, казват, задължителните книги, които всеки трябва да прочете, за да разбере архитектурата на ХХ век – “Vers une Аrchitecture”/ “Към една (нова) архитектура”, колекцията есета от 1923 на швейцареца Шарл Едуар Жанре (известен още като Льо Корбюзие) и “Complexity and Contradiction in Architecture”/ “Сложност и противоречие в архитектурата”, постмодерната библия от 1966 на професора от Йейл Робърт Чарлз Вентури. Първата книга се превръща в манифест на героичния модернизъм, а втората хвърля първия скандален камък срещу него, превръщайки Вентури в академична поп икона.
Смъртта на Робърт Вентури преди малко повече от две седмици (той почина на 18 септември 2018 на 93-годишна възраст в дома си във Филаделфия) развълнува архитектурния свят по начин, който дори ненавременната смърт на Заха Хадид преди 2 години не успя. Оказа се, че точно сега, в края на второто десетилетие на ХХI век, всички имат нужда да си припомнят как един благовиден джентълмен, облечен в класически костюм от три части, съумя да събере на едно място английски барок и италиански Ренесанс, рекламния неон на Лас Вегас, архитектурната чувствителност на Алвар Аалто и логото на Макдоналдс и да обясни, че в архитектурата високото изкуство и кичът са еднакво важни. После да остане сериозен като играч на покер, докато всички наоколо се смеят.
Робърт Вентури и неговата дългогодишна спътница в текстове, проекти и в живота Денийс Скот Браун промениха начина, по който архитектурата може да се говори, пише и прави и въведоха иронията и чувството за хумор в едно поле, принципно окупирано от сериозни мъже със самочувствието на герои, тръгнали на важна мисия. После постмодерната вълна заля архитектурата с еклектика и евтини имитации, а Вентури и Скот Браун се принудиха да отричат: “Ние не сме и никога не сме били постмодернисти”.
От още постмодерен кич днес нужда нямаме със сигурност, но оригиналният дух на архитектурния постмодернизъм – с неговата цитатност, карнавалност и несериозно отношение към миналото – липсва, много липсва. Особено в съвременните времена на високотехнологична скука, спекулативно презастрояване и потен национализъм. И именно това е основният повод за този текст.
Вентури винаги е казвал, че не се срамува да проектира сгради, които приличат на сгради; които са нахални, вместо глупави; които са обикновени, вместо сложни; които са добри, вместо оригинални. “Аз съм за богатите, вместо за простите значения (…) Предпочитам “и двете” вместо “едното или другото”, черно, бяло и понякога сиво, вместо само черно или само бяло. Вярната архитектура провокира много нива на значения и комбинации на фокуси; нейните пространства и елементи са четими по повече от един начин”, пише той в първата глава “Един нежен манифест” на книгата “Сложност и противоречие в архитектурата”. “По-малкото не е повече” е най-известният му (и банален) цитат. “По-малкото е скучно” (Less is not more. Less is a bore).
Вентури е и практикуващ архитект и неговите възгледи са най-добре онагледени в първата му известна сграда – къщата, която проектира за майка си, Вана Вентури, в Чеснът Хил, Пенсилвания, през 1962. Във времена, когато е било недопустимо уважаващите себе си еднофамилни къщи да не са модерни бунгала с плосък покрив, лентовидни прозорци и стъклени витрини, Вентури прави синьозелена къща със скатен покрив, наподобяваща детска рисунка. Входът е скрит под бароков елемент, лепнат на предната фасада, уж е приканващ, но те посреща враждебен ръб. Къщата има декоративни корнизи (кощунство) и функционално, но сложно разпределение. Тя е маниерна и забавна и със сигурност не се вписва в стандартите на агентите на недвижими имоти, нито тогава, нито сега.
Нито една от книгите на Вентури и Скот Браун не е преведена на български и това си личи. Българската архитектура винаги е била забележително сериозна, а българските архитекти, дори когато правят постмодернизъм (през 1980-те и 1990-те години например), приемат това като важна и отговорна задача вместо като игра.
Постмодернизмът е може би едно от малкото (или дори единственото) от ключовите явления в периферията на големия проект на модернизма, което се появява в България теоретично осъзнато и се практикува умишлено и с видими резултати в цялата страна. В социалистическа България на перестройката постмодернизмът се теоретизира, иронизира, критикува, обяснява и практикува с голямо увлечение, далеч надхвърлящо формалното копиране на видими външни белези. Превеждат се ключови статии за постмодерната идеология, дори се пишат статии-фейлетони, подиграващи се (чисто постмодерно) на “поредната мода”[1]. Сгради като Централния дом на учителя в София или ваканционно селище “Дюни” днес от раз определяме като постмодерни.
През 1990-те, в постсоциалистическа България, формалният език на постмодернизма става оръжие срещу униформената ортогоналност на следвоенния (социалистически) модернизъм. Но лишен от добрия вкус и чувството за хумор на Вентури и Скот Браун, този формален език успява само за няколко години да хвърли българската архитектура директно в лепкавото блато на архитектурния кич. А оттам се излиза много трудно.
Една от забавните езикови игри на Вентури и Скот Браун са двете категории, които въвеждат в книгата си “Learning from Las Vegas” (1972) и между които, според тях, могат да се разделят всички сгради, попаднали пред очите ни: “патици” или “декорирани бараки”. “Декорираната барака” е функционална кутия с орнамент, приложен независимо от логичната функционална програма, която се случва вътре. “Патицата” е сграда, която сама се е превърнала в символ на себе си, а категорията е вдъхновена от реална сграда във формата на патица някъде в Лонг Айлънд, в която се продавали… яйца. Двамата разказват, че много обичали да играят играта “Обзалагам се, че мога да харесам някоя сграда, по-лоша от тази, която ще харесаш ти” и да откриват патици и декорирани бараки навсякъде по пътя си.
Огледайте се. България е пълна с патици и декорирани бараки.
Анета Василева
Vana Ventury House. Източник: Wikimedia Commons
[1]“Проверен начин да бъдем винаги съвременни е да цитираме историята. Коя именно част от нея – това е по-скоро технически проблем. В най-ново време се оказва, че може да се цитира едновременно 52-ра и 1952-ра година. Цитирането е приятно с това, че творецът хем минава за ерудиран, хем си спестява досадните занимания с функцията и конструкцията. Ако не познаваме добре Историята, цитираме това, което цитират утвърдените цитатчици и в такъв случай успехът ни е гарантиран”, пише през 1985 Павел Попов във фейлетона “Как да бъдем винаги съвременни”, публикуван в сп. “Архитектура”.
