Архилох. „Фрагменти”. Предговор, превод от старогръцки и коментар Георги Гочев и Петя Хайнрих. София: Издателство на НБУ, 2018
Разговор с Георги Гочев и Петя Хайнрих
– Кой е Архилох?
Георги Гочев и Петя Хайнрих: За личността на Архилох се знае малко и повечето сведения идват от собствените му стихове и някои надписи в светилището, което паросци издигат на поета през III век пр. Хр. Какво знаем със сигурност за живота му? Че е роден на остров Парос в първата половина на VII век пр. Хр., че участва в колонията, която паросци основават на остров Тасос, и че се прехранва като пътуващ воин и поет, който съчинява песни-стихотворения в различни поетически размери. Ако рождението му се постави около 680 г. пр. Хр., смъртта му е навярно около 645 г. пр. Хр. В античността го ценят изключително и сравняват с Омир. Докато от Омир обаче притежаваме целите „Илиада“ и „Одисея“, от Архилох притежаваме почти само фрагменти. От многобройните му стихове до нас са достигнали около 330 фрагмента върху камък и папирус, както и като цитати у антични автори. Най-дългият текст от 53 стиха е почти цяла поема в жанра епод, запазена върху папирус в корема на една египетска мумия.
Къса биография, която още в античността се допълва и разкрасява с легенди.
Според една от тях, в ранното си детство Архилох бил изпратен от баща си да продаде крава на пазара. Тръгнал по тъмно, вървял, вървял и на пътя му сред лунната светлина се изпречила група девойки. Разменили шеги, веселили се, после девойките го попитали каква е тази крава и когато Архилох им обяснил намеренията си, те му предложили да не бие път чак до града, ами да му я откупят, при това на добра цена. В следващия миг и кравата, и девойките изчезнали, а в краката на Архилох лежала лира. Така Архилох станал поет – получил в дар лира от Музите. На другия ден баща му, който си искал парите, претърсил целия остров, но не открил и следа от животното. Изобщо не се успокоил, докато не отишъл в Делфи, където между другото попитал какво е станало с кравата. Откъдето започва и друга известна легенда.
Тя гласи, че на връщане от Делфи бащата на Архилох направил една съдбовна уговорка със спътника си Люкамбес. Онзи трябвало да даде дъщеря си Необуле за жена на някой от рода на Телесиклес, за когото Пития пророкувала в Делфи, че ще си спечели безсмъртна слава. Обаче кой ще бъде този мъж, това пророчицата не уточнила. Казала само, че с безсмъртна слава ще се сдобие онзи син, който посрещне баща си пръв на кораба. Можем да си представим разочарованието на Люкамбес, когато вижда на пристана да ги посреща не друг, а Архилох. Същият, който не може да продаде една крава! Негова ли ще е вечната слава? Едва ли! Архилох, може би незаконен син на Телесиклес, не бил добра партия за Необуле. Ето защо обещаният годеж е развален, а с това – честта на Телесиклес и на Архилох жестоко наранена. Следва отмъщение: Архилох охулва в стиховете си Люкамбес и неговите дъщери, злополучният тъст и семейството му не могли да понесат позора и се обесили. С което Архилох си спечелил безсмъртната слава на най-жлъчния глас в литературата на античността.
– Каква е представата за лирика, обладавана от Архилох?
Георги Гочев: В историята на литературата Архилох е получил етикета „първи лирически поет“. Като всеки етикет, и този е едновременно верен и неверен. Защо е верен? Защото Архилох, изглежда, е от първите поети, които говорят за собствения си свят и собствените си преживявания и емоции в този свят. От друга страна, тази лиричност е по-скоро повишен коефициент на личното в една литература, която продължава да се интересува от общите неща, отколкото нейна основа. Стихотворенията на Архилох са изпълнявани публично, под съпровод на лира или флейта, те не са били предназначени за четене – както ги четем днес. Вярно е, че контекстът на изпълнение не е бил като този на епоса – големите общоелински празници в Олимпия, Делфи и Атина – ами по-малки, частни празници и пиршества, организирани от приятелска или роднинска общност, но жестовете и езикът на Архилоховата поезия са епически. Един класически филолог – Денис Пейдж, който е изследвал езика на Архилох, твърди, че езикът му (думи, фрази и формули) е изключително повлиян от епоса на Омир. Така че, да, лирика и в съвременния смисъл на думата, но всъщност, по-индивидуален, по-близък до реалния човек епос.
Петя Хайнрих: Дори езикът в песните му в значителната си част да е Омиров и въпреки очакваната за времето му епическа настройка, поезията на Архилох е витална не толкова заради епическото у нея, а заради покълващия лирически аз. Именно с тази своя особеност тази поезия е оказала влияние върху поколения лирически поети в Европа. С Георги водим приятен спор: доколко Архилох е лирически поет и доколко епически. Можем да го теглим и мерим, да привеждаме примери и за едното, и за другото. Сигурно е, че поезията на Архилох вече не е чисто епическа и още не е чисто лирическа. Както всяко начало, и това е крехко; и при нея този изненадващо появил се лирически аз е още тих, неизбистрен. Едно леко кривване от епическия поток. Една изненада, отново и отново. Разбира се, тя не може да бъде разглеждана като образец на лирическа поезия, а като извор – начало на мощна река, която протича през времената и до днес. По-склонна съм да поставя тежестта върху лирическото начало у Архилох. Върху негероичното, личното, слабото, любовната неосъщественост на захвърления в битка човек, раздвоен между лирата и копието.
– С какви езикови затруднения се наложи да се справите?
Георги Гочев: Първото вече загатнах. Днешната поезия се чете, а тогавашната е устна, тя се пее. Решихме да запазим този песенен елемент в стихотворенията, като предадем оригиналния поетически ритъм на текста, без обаче метриката да звучи като стилистична декорация, ами напротив – като органична част от стиха. Ритъмът е важен, защото ритъмът не просто звучи, той казва, което казване влиза в отношение с думите на текста. Казва, че каквото и да става, каквито и неща да се случват, в света има ред, надхвърлящ човека. Днешната поезия като цяло избягва римите и размерите и поради това, че не желае да се ангажира с подобно идеологическо твърдение за реда в света. Макар че, като ги избягва, също несъзнателно казва нещо, а именно, че в света няма устойчив ред и повторителност, ами своеобразен хаос, който само чувствителната личност и доброто стихотворение могат да подредят.
Когато Архилох се предаде в гола проза с оглед най-вече на съобщеното в него – което прави, например, Владимир Сабоурин в своите преводи – текстът звучи по-декларативно и остро, но е по същество неверен. Не защото думите са предадени неточно, не. А защото острите декларации на Архилох – декларации на усъмняване в реда – влизат в отношение с избрания от него жанр, който жанр говори през Архилоховия личен глас и казва: ред има. Архилох изглежда само на пръв поглед свободолюбив бунтар. Когато се чете в оригинал, а надявам се, и в нашия превод, се вижда, че бунтарството му е условно и според възможностите на тогавашната словесна и изобщо светогледна конвенция. Неудовлетворението от реда, горчивината и жлъчните оценки на Архилох вървят с една екзистенциална мекота, с радост от факта, че си жив, както и с принципно желание да си вписан в реда. Едното наистина изключва другото и те двете все пак са заедно у Архилох, което е и великата красота на неговата поезия.
Та първото затруднение беше това – как да предадем колебанието между смисъла на текста и смисъла на жанровата конвенция, без да надписваме оригинала или обратно – да го осакатяваме. Оттук и второто затруднение. Когато имаш работа най-вече с фрагменти, надписването и осакатяването са неминуеми. Става въпрос – всъщност като при всеки превод – по-скоро за намиране на една приемлива степен на неточност, отколкото на пълна точност. Забележете: липсват не само цели думи, фрази и изречения, липсва и контекстът на празника, който по особен начин е хвърлял допълнителна светлина върху смислите на текста, навярно не съвсем ясни и за тогавашния слушател. Оттук и усещането ни, че превеждането е като бродене с фенер из мрака. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е отблясък. Осветляваха се късове от истории, начала и краища. Проблясваха думи, щитове, копия, стръкчета мирта, за да изчезнат по-натам в едно вечно, непрогледно многоточие.
Петя Хайнрих: Бих си позволила да не се съглася с твърдението на Георги за съвременната поезия. Днешната поезия не отхвърля реда и не вирее в хаос. И в нея има ритъм и вътрешен ред. И като във всичко, и в системата на съвременната поезия действа една сила на разрушаване и една на синтез, а ние – съвременните поети – оперираме с фините настройки. Основната разлика е, че времето е отворило по-широка рамка за разнообразни форми и изразни средства. Архилоховата поетика е една от формалните проявления на поетическото. Тя е историческо свидетелство за конкретна поетика, намира се в пресечната точка между един език, едно място и едно време. Може да има различни стратегии за превеждането на тази поезия на друг език, на друго място и в друго време. Това, че бяхме водени от ясна идея, притежаваме умението и имахме късмета да се доближим в нашата версия на Архилох толкова близо до оригиналната форма, до голяма степен предопредели успешния край на начинанието; можем да го отбележим като една добре свършена работа спрямо нашите цели. Да се превежда Архилох извън метричната форма на оригинала, за мен би било също приемливо, основателно и доста любопитно, стига да имаше такива сполучливи опити на български. Засега такива няма.
– Какви интелектуални провокации отправя Архилох към съвременния читател – какъв контекст ще ни помогне в прочита?
Георги Гочев: Изданието е двуезично и всеки, който владее старогръцки, може да направи справка в оригинала. Този оригинал, който често е силно увреден, е не по-малко условен от превода, но все едно – той е на съседната страница и човек може да хвърля по едно око, дори и само за да види как изглежда текстът. Особено в папирусните късове времето е като че ли неволен автор на стихотворението. Представете си как твори то. Погалва страницата и заедно с погалването я разкъсва. Подобен вид творческа работа всъщност много приляга на Архилох – този поет воин.
Та едната провокация ще бъде тази – да се допълни текстът. Като съвременен човек, днешният читател обича да се качва на сцената на текста и да досъчинява. Архилох ще му даде достатъчно поводи за това, а под всеки текст сме сложили обяснения за неясните или дописваните от редакторите места.
Втората провокация: към самата идея за провокация. Да провокираме – за нас, днешните хора, това е голяма ценност. Но сякаш забравяме защо е ценност. Защото словесната провокация събужда ума и желанието да се реагира на установения ред. Както земята трябва да бъде прободена с острието на лопатата, за да роди, така и човек трябва да бъде от време навреме пробождан със словесно острие, за да се събужда неговата енергия и желанието да роди. Фрагменти като „с мускулна треска на кура“ или „затъпи се мечът“ звучат като образцови графити – може би най-представителният и провокативен словесен жанр днес, но са на повече от 2500 години. Архилох е бил майстор на провокацията.
Тук може да ни помогне едно малко контекстово знание. Голяма част от тези текстове навярно са били изпълнявани в контекста на ритуалите за плодородие, свързани с боговете Дионис и Деметра. Тоест, те не целят да засегнат и обидят, а това, което казвам по-горе – да събудят. И днешните младежи, които си говорят на „копеле“ и „педераст“, не казват в повечето случаи тези неща, за да се обидят едни други. Казват ги, за да събудят енергията на своето общуване.
Петя Хайнрих: При огромната фрагментарност на текстовете, с които разполагахме, една от целите ни бе да създадем картина, поставяйки поетическите останки в контекстуални отношения така, че те да са различими като части на единно цяло, смислово да си съответстват, да не си противоречат. Провокация е само по себе си читателското навлизане в този текстови конструкт. Да се движи човек в поетически свят, който не се разпада на букви и части от думи, а е държан цял от нещо невидимо, но осезаемо. Хайде да го нарека шеговито така: добрия дух на добрия превод.
– Как работихте заедно?
Петя Хайнрих: При такава съвместна работа, за да се получи хомогенна книга, трябва да се срещнат множество благоприятни фактори. Освен сходно усещане за езика, разбирателство за формата, целите на превода, готовност за съгласие и спор, е нужно и някакво базисно доверие. Сега, когато книгата вече е готова, доверието ми се струва дори най-важният компонент от работа в тандем. Георги пое работата по внимателния буквален превод на оригиналите. Ако всичко с този суров първоначален превод е точно и ясно, работата по-формата после много се улеснява. А на Георги може да се разчита в точността и внимателното отношение към оригиналите. Обсъждахме текст по текст, обикновено създавахме по няколко версии, от които постепенно в разговорите изкристализираше финалната. Поне за себе си мога да кажа, че много се забавлявах. Смели сме се много покрай текстовете, не съм усещала работата като тежест. Понеже изцяло работехме чрез електронни бележки и имейли, случвало се е понякога спонтанно да ми нахлуе в главата интересно решение по конкретен проблем, докато съм на концерт, например. Тогава едвам изчаквах паузата, за да го напиша бързо в телефона и да го изпратя на Георги. Динамично. От раз. Така я вършихме тази работа.
Георги Гочев: Съвместната ни работа започна с превод за „Литературен вестник“ на няколко стихотворения от Джон Фаулз, после мина през превода на трагедията „Медея“ от Еврипид, която ще бъда поставена от Десислава Шпатова и Снежина Петрова в Античния театър на Пловдив през юни тази година, мина и през превода на Архилох, ще продължи с превод на „Едип тиран“ от Софокъл. Работим отлично заедно. Петя е изключително дисциплиниран човек с невероятен усет към езика и ритъма, тоест, едновременно дисциплиниран и езиково спонтанен, което е много рядка комбинация за поет. Тя обаче внася и нещо в преводите, което аз не мога да внеса: една особена дистанция и чистота по отношение на езика, свързани с факта, че живее достатъчно дълго извън България, за да се отърси от всекидневните опошлявания, които ние тук правим. В редовата комуникация това може и да бъде трудност, но при превеждането на античната литература, която и в оригинал се държи като чужд език спрямо собствения си език, е огромно качество.
– Какво четенето на Архилох ни казва за състоянието на съвременната българска поезия?
Петя Хайнрих: Освен удоволствие от езика и поетическата форма при четене, тази версия на Архилох може да бъде разглеждана и като изпробване на поетическите параметри на съвременната родна лирика. Като метрика и стил, много от Архилоховите стихотворения, с известни уговорки и със затворени очи, биха могли да се разчетат и като работа на наш съвременник. Те не звучат вехто. Архилоховото слово изисква смелост, не търпи дребни решения и заобикалки, изисква директност. Доколко тези характеристики са присъщи на съвременната българска поезия? И все пак… Всеки лирически поет може да се усеща с основание като издънка на Архилоховото копие. Какво по-добро от това!
Въпросите зададе Марин Бодаков
