Моника Попова, „Рисунки преди лягане”, 1 – 23 февруари 2019 г., галерия „Арт алея“
Тук сме се събрали, за да открием един своеобразен арт-маратон – Моника Попова чества юбилей – не с една, а с цели три изложби, но те са недостатъчни да изчерпят неизчерпаемото – нейните енергия, работохолизъм, кипяща креативност, любопитство, хъс и неутолимия й глад за живот в изкуството. Срещата ми с Моника е среща от третия вид, толкова тя е различна – вдъхновяваща, респектираща, изненадваща и малко подтискаща със своята продуктивност и размах. Извънземна е лекотата и ведростта, с която тя се справя на всички фронтове: семейството, студентите, работата… И обратното. Военните термини са уместни, защото тя препуска през дните си като войник в постоянна битка със себе си. В същото време, не познавам друг артист, който така страстно и плътно да е слял личния си живот, семейството, любовта, секса, раждането… с изкуството си и с работата си като учител (тя създаде специалност керамика в НБУ), а разширеното й семейство са студентите и колегите.
Тази изложба е нейната трета, поредна в пространството на „Арт алея“ – уютно и топло, подобно на самата авторка, чиито произведения, независимо от формата – рисунки, картини, керамики или извънгабаритни инсталации – неизменно са интимни изповеди. Споделяния, извиращи директно от живота, за да се превърнат в изкуство. Именно интимното, изведено до монументално, е основната ключова характеристика за творчеството на Моника.
Помня първата изложба, която гледах тук – тя също беше родена от реално житейско събитие – първия полет с парашут на Моника. Оттогава полетите й в изкуството само се множат. Но тя е артист, който може да излита във висините на формалните и пространствени задачи, които си поставя и изследва, но също и да се гмурва в дълбините на смисъла.
„Рисунки преди лягане“ е заглавие, колкото непретенциозно, толкова и отключващо към друго смислово пространство, доколкото можем да си представим живота като един единствен предълъг ден, наситен със събития – усилия, възторзи и разочарования преди безкрайния сън. Тогава тази колекция може да бъде привидяна като малък отрязък от онази „филмова лента“, която, казват, се явявала преди заспиване.
За сюрреалистите сънят е мощен фактор за изкуството, но техните картини са след съня, докато Моника събира своите теми и визии от деня. От дългия съсипващ ден, препълнен със задачи, тичане, емоции и умора. Много умора! Такава умора, че не може да заспи; и вместо хапче за сън, се оставя на рисуването да я погълне. Такова рисуване до голяма степен е автоматично. То е автотерапия и целенасочена медитация, която изцежда предишния, но се цели в следващия ден. Концепира бъдещи проекти. Събира времето като домашен уроборос. Това е нейният изпитан начин да преработи и хармонизира върху листа събития, образи и форми, натрупани хаотично в безпорядъка на деня, който колкото и да го планираш, винаги протича по собствената си логика.
Логика е следващата ключова дума към тези рисунки. Чувствата и умората от деня се организират в строг порядък. Подреждат се в пластически модули, в мрежи от свързани форми. Превръщат се в материя – в невидим, но здрав материал, с който Моника изгражда своите архитектонични структури. Побрани в малките листи, останали още от дядо й, тези рисунки се оказват също толкова монументални и въздействащи, колкото голямоформатните й творби. Листите на дядо й са имали конкретни предназначения (за научни статистики, диаграми, статистически изследвания), но те и сега са изпълнени с изследователски дух. Такива внимателни, осъзнати, последователни, ясни и без капка колебание са формите и отношенията, които Моника изплита с дисциплинирана и точна линия и със сигурен щрих. Рисунките се раждат една от друга, като матрьошки – взаимно се доразвиват и доразкриват.
В „Морски цикъл“ е уловен първият план на случващото се. В тях жизнерадостният сюжет и начинът на извеждане на формата са достатъчно интересно занимание за Моника.
В следващия цикъл „Ахети“ авторката се фокусира върху един композиционен принцип – огледалната симетрия, характерна за древните египетски гербове – ахетите. Изследва го до изтърбушване, наливайки себе си и своя живот в предварително зададения композиционен калъп.
Третият цикъл е най-голям и интересен, всеобхватен като някаква демо-библия. Наричам го за себе си „Семейни свещени ритуали“ и извеждам следващата ключова дума – ритуалност. Ритуалността е особено характерна за творчеството, за самия начина на мислене на Моника. Във всички рисунки, независимо дали са чисто геометрични търсения, проекти за големи работи, еротични или събитийни, те имат общ принцип на изграждане. Силен център – централна ос, изявена гравитация и центростремителна мощ на композициите, независимо от интимността на сюжета. Моника умее като древните да въздигане, да уголеми случката до митологично звучене, изчистено от подробности, обобщено, мощно, знаково. Запомнящо се.
Всички творби на Моника, от най-малките до най-големите, са конструктивни – архитектонични. Изградени са като пирамиди, но от тухли. Тухлите също са керамика. Дълбоката същност – животът на Моника като керамик, се отразява във всичко, което прави като артист.
Като заключение ще въведа още една ключова дума към творбите на Моника – стомна. За мен стомната е на дъното на формообразуването при Моника. Нейната философия. Когато за пръв път чух думата керамика, я свързах с образа на стомната. Голяма, красива, обтекаема, достолепна – съвършена форма, която е пълна със съвсем конкретно съдържание, а когато е празна, е пълна с очакване. Стомната е бременна с най-пълното празно на света. И творбите на Моника са като космическа стомна. Имат външна повърхност или контур при двуизмерните, който да пази съдържанието вътре от това, което е вън.
Утроба, която създава и опазва своя вътрешен живот.
Смесването в пещта на трите елемента – земята, водата и огъня с живия живот и креативността – това е Моника.
Чести юбилей!
Бел.ред. Думи, произнесени при откриването на изложбата на Моника Попова в галерия „Арт алея” на 1 февруари 2019 г.
