Името „България” се среща само в една от световноизвестните истории на съвременната архитектура. През 1943 г., в своята ключова книга „Преглед на европейската архитектура”, големият архитектурен историк Николаус Певзнер пише: Ако никога България не се споменава в следващите страници, то причината е, че в миналото България принадлежи към византийската, а след това към руската орбита и нейното значение сега е толкова маргинално, че прави пропускането й оправдано. Така че всичко, което е от маргинален интерес за развитието на европейската архитектура, и всичко, което не е европейско (имам предвид западноевропейско), ще бъде пропускано в тази книга.
Обаче европейските награди за съвременна архитектура „Мис ван дер Рое”, които Европейският съюз раздава от 1988 г., от известно време няма как да пропуснат България. За добро или лошо.
Наградите са създадени, за да популяризират качествената европейска архитектура, да промотират архитектурните връзки между Европейския съюз и света, да градят общия свободен пазар и да подчертаят ролята на архитектурата за запазване многообразието на континента и едновременно с това за създаването на една обща европейска култура[1]. Това е най-престижната европейска награда за архитектура, в която право на участие имат всички страни членки на ЕС, както и всички страни, които са започнали преговори за членство. Раздава се на всеки две години от името на Европейската комисия, Европейския парламент и базираната в Барселона фондация „Мис ван дер Рое” и представлява сложен, многоетапен процес на селекция, който протича най-общо по следния начин. Първо фондацията събира номинации за всяка страна, предложени от съответните национални професионални и творчески архитектурни организации (за България това са Съюзът на архитектите в България и Камарата на архитектите в България), от група независими експерти (за България в момента такъв е Вяра Желязкова от “I/O Архитекти”) и от консултативния комитет към наградата (в случай, че организациите или експертите пропуснат някое много ярко архитектурно постижение да бъде номинирано). Обикновено са номинирани стотици проекти. След това международно жури избира 40 от тях за т.нар. „дълъг списък”. Месец по-късно излиза и „късият списък” с 5 сгради-финалисти, които журито обикаля, за да види на живо и да обяви окончателния победител в средата на годината. И така през две години.
България изгрява на този общ европейски архитектурен хоризонт за пръв път през 2001 г., когато е номиниран Бизнес център „Прима” на бул. „Цар Борис III”, София, с архитект Владимир Михов. Тогава сградата не стига до дългия списък. Всъщност, в досегашната история на българското участие на наградите „Мис ван дер Рое” българска сграда е стигала до 40-ицата само веднъж, през 2009 г., с жилищната сграда „Жаклин”, проектирана от „Аедес студио” на софийския булевард „България”.
2019 е поредната година на раздаване на наградите „Мис ван дер Рое”. Списъкът с 383 номинирани сгради от 238 града беше обявен през декември 2018 г., в средата на януари 2019 г. стана ясен списъкът с 40-те, а в средата на февруари ще обявят и финалната петица. Тази година България участва с 5 номинации:
– „Демократос” – проект за реновиране на залата на училище „Св. Св. Кирил и Методий”, Свети Влас, от стандартно в алтернативно учебно пространство (Архитекти: Студио „Think Forward”);
– Реконструкция на къща до Античния форум в Стара Загора (Архитекти: „I/O Архитекти”);
-„Магазия 1“ – културен център в преустроен склад на пристанището в Бургас (Архитекти: „ОББ Контролинг”: Десислава Стоянова, Мариана Сърбова, Петя Танъмова);
– „Триъгълната кула на Сердика“ – социализация на северната триъгълна кула на антична Сердика (Архитекти: Aтелие 3 и АДМ Студио);
– Къща за гости към винарна „Кастра Рубра” в село Коларово (Архитекти: ZOOM студио и Тодор Обрешков).
За съжаление, за пореден път нито една от българските номинации не успя да пробие дори до дългия списък с първите 40 селектирани сгради. Въпросът е защо се получава така вече 18 години (едното изключение не го броим)? Дали защото адекватна на европейското ниво архитектура в България изобщо липсва или причините са по-комплексни?
Един кратък поглед върху носителите на наградата „Мис ван дер Рое” за последните 10 години ни показва, че това без изключение са обществени сгради, обикновено значими и обикновено по сериозен начин променящи (при това за добро) публичната среда около себе си. Например, иновативната реновация на един от най-големите холандски блокове от 60-те De Flat/Kleiburg, гигантска модернистична сграда от видим бетон, дълга 400 метра, с 500 апартамента, която спечели наградата през 2017 г. Или пък новата филхармония в полския град Шчечин, отличена през 2015 г. Или сградата на Норвежката национална опера и балет в Осло – през 2009 г. И така нататък, и така нататък.
Вече стана ясно, че качествена архитектура у нас не липсва. Но тя е малка, обикновено частна и обикновено не успява да промени качествено средата наоколо. Качествените големи публични проекти у нас по правило са малко по ред причини – липса на добри конкурсни практики, изразходване на огромна част от публичните средства за архитектура и строителство чрез обществени поръчки за инженеринг (вместо след архитектурен конкурс), липса на достъп на качествените архитектурни бюра до значими публични проекти, липса изобщо на идеи и властови намерения за смели обществени архитектурни проекти.
Но не е само това. Гледайки назад списъка с победителите в наградите „Мис ван дер Рое”, човек усеща физически духа на времето – еуфорията на големите културни проекти преди десетина години или нуждата от качествени масови и социални жилища в Европа днес. Въпросът не е да проектираме и строим „като за награда”. Въпросът е да вървим с духа на времето. Иначе шансовете ни да спечелим наградата „Мис ван дер Рое” в обозримо бъдеще, уви, рязко намаляват.
–
[1] Това, грубо обобщени, са мотивите за създаването на наградата, които могат да бъдат прочетени на официалната страница на конкурса: miesarch.com
