Време за поезия ли?

В

За моноспектакъла на Баришников по стихове на Йосиф Бродски в София

…един рибар с комплекс на Нарцис явно,
за плувката забравил, се е втренчил
във собственото свое отражение.[1]
Йосиф Бродски

Поезията сега не е на дневен ред и дори е някак нелепо, дори срамно, ако се вълнуваш и отстояваш правото на думите да надхвърлят обичайното и да постигат надчовешкото. Подобни и много други мисли завладяват след моноспектакъла на Михаил Баришников по стихове на Йосиф Бродски, който той представи на сцената на Софийската опера. Едва ли скоро нашето общество е било завладявано от подобно трескаво очакване и разтърсвано така силно от културно събитие. Знак за цялостното ни усещане за маргиналност и неадекватност в глобалния мултикултурен свят, където можем, освен да се чувстваме изгубени, да се осъзнаем и като приобщени. Едно обаче е сигурно – този спектакъл се превърна в огледало и филтър на естетическата ни суета и художествена вцепененост. Събитието се оказа както по-голямо, така и по-малко от себе си – и заради контекста, рецепцията, и заради собствената си консистенция. Но нека по ред.

Моноспектакълът е предложен на Баришников от известния латвийски режисьор, изтъкнат театрален и оперен постановчик, Алвис Херманис. Заради любовта си към поезията и, разбира се, дългогодишното си приятелство с поета, той приема. Премиерата е в Рига през есента на 2015 г. и оттогава спектакълът пътува къде ли не, преминавайки навред из Европа, както и в Ню Йорк. Сценографията, дело на Кристина Юриане, е носталгичен, елегантен парков павилион или зимна градина, патинирана в бронз в стила на куртоазния бел епок от края на ХІХ век, с пухкави амурчета, държащи цветя. Тази сценография, благодарение на майсторското осветление на Глеб Филщински, се превръща в безброй неща – от уютно място за поезия до стая на отчуждението, болката и неизповедимата налудност да бъдеш: да си в света и да си осъден да го напуснеш. Не лесната задача за адекватния, доколкото изобщо е възможно, но все пак професионален превод на български е дело на поета Бойко Ламбовски, отдавнашен негов популяризатор.

Въпреки плътната, почти дактилна сетивност, създадена от декора, персонажът на Баришников е далеч по-отчужден от конкретността. Той е едновременно знаменитият остарял танцьор, чаровен артист и поп-културна икона, но и персонаж на бродещата лирическа душа, която е винаги на път. Затова е и снабден със старинен картонен куфар, в който има книги с поезия, стари писма, бутилка скоч и счупен часовник без стрелки. Облечен е в черен костюм с елек, но без риза… Цялостният стилистически минимализъм е обща стратегия на сценичната реалност; той сякаш иска да парализира зрелището и да върне на театралността гласовата събитийност, мелодичната спонтанност на говора, който леко достига до същностите, а не се пързаля по непроницаемата плът на нещата. И, да, получило се е. Слухът се изостря, концентрира се, опиянява. Театралността е сведена до своя тотален минимум – малко движения, малко жестове, ярки ремарки, постигнати от светлината, от даващите накъсо бушони, хвърлящи искри в мрака. И от присъствието на излъчващото скромност тяло и изповядващия се глас, които са нещо като Вергилий, който трябва да ни преведе през Ада, през спящия Ад, но и през спящия Рай на питащия Дух за смисъла, любовта, времето, старостта, смъртта. Кинетичната картина към словото също е минималистична, консултант е Робърт Уилсън, но е преди всичко интуиция и импровизация на самия Баришников. Навярно нарочно в кинетичния текст са заложени, като спомен и като движенчески архетипи, не съвсем явно откроими, но все пак читаеми кодове на революционерите на съвременния танц. Най-очевидните препратки са към творчеството на Пина Бауш, откроено в голямото соло на Баришников с белия стол. Но и към фавъна на Нижински със силуета на запретналия крачоли гол до кръста стар мъж… Смисълът на тези кинетични мемореми обаче е отвъд пряката цитатност, те не са съвсем избистрени. Изобщо цялостният движенчески език е не само минималистичен, той е някак си сковано аскетичен, непрекъснато се накъсва от общата екзистенциална немощ на това тяло. Ако в костюма мъжът е още владетел на себе си, на ореола и сексапилния си чар, в невротичното разсъбличане голото тяло в движенческото си откровение разкрива как младостта, красотата, силата си отиват. Прекрасно показано в един от пиковите моменти на спектакъла, когато Баришников така и не може да удържи босите си нозе на ръба на пейката и те все се отпускат.

Аскетичната кинетична лексика, минималистичната реторика наистина разчистват пространството на словото. Дори акустичната среда в буквалния смисъл на думата е втишинена. Целият спектакъл се стреми към тишината, рисува и търси тишината като смисъл, изцеление или утеха. В началото се долавя упоителната песен на щурци, след това тишината става все по плътна и по плътна, нагнетява се самота и глухота от далечен тътен на град, после пак тишина… Живият глас е прекъсван от собствените си фонограми, а на няколко пъти и от записи на самия Бродски, който скандира напевно и с провлачени интонации собствените си стихове.

Ето тук е разковничето на спектакъла – и величието, и своеобразната му нищета. Стиховете на Бродски са бляскави, всеки от тях е един малък неразгадаем свят, в който съзнанието може да се рее в почти безгранични за рецепцията възможности. Всеки прочит обаче е и тълкуване. Чете се много, много се и рецитира – има съществена интонационна разлика, техниките се смесват. Интонациите са конструирани според творбите – някъде покъртително изповедни, затрогващи, почти молитвени, другаде студено отчуждени или гротескно оцветени – там гласът е сипкав, монотонен, напомнящ мрънкането на наизустил катехизиса проповедник. Интонационната вариативност е в богата гама, но същевременно въдворена в едно средно и нерядко необяснимо moderato.

Именно тук изскачат и вътрешните противоречия в общата концепция на спектакъла. Да, той е ценителски, елитарен, не угаждащ на зрелищността, минималистичен, нарочно аскетичен, целящ да синтезира усещането за самота, отчуждение, старост и екзистенциална обреченост. Защото самотата учи на същината на нещата, защото същината им е самота.От друга страна, преднамерената театрална сдържаност, направена в името на въздействащата сила на словото, не е добре употребена. Словото на Бродски е твърде живо и изплъзващо се на всяка еднозначност – то е възвишено, трагическо, в пълния смисъл на думата интелектуално, но също така и проникновено емоционално. Струва ми се, не всичко от стиховете бе откроено и осмислено интонационно, драматургичните взаимоотношения също не бяха изградени ясно. Остана впечатление за антологична пъстрота, за случайност на реда и несъстоялост се на вътрешното единство на душата и нейния изповеден разказ. А лириката на Бродски има своите вътрешни противоречия, развитие, тематична еволюция, тайни и препъни камъни. Ако в ранното си творчество той е по-скоро бард на романтическия отглас, по-късно се присъединява към неокласицизма, повлиян от Сребърния век и самата Ахматова с неговата интелектуална проникновеност, философска задълбоченост и чувствена строгост. А в американския период, макар и да продължава да създава стиховете си само на руски, в тях „се внедряват” множество далечни гласове – енигматиката и метафизическият унес от дълбоко преживяното сродство с английския бароков лирик и проповедник от ХVІІ век Джон Дън, на когото посвещава една от най-важните си творби. Започват къде по-пряко, къде по-невидимо и скритите диалози с най-различни поети, като Ахматова, Манделщам, Кавафис, Робърт Фрост, Рилке, Уистън Одън и др., с лириците от Езерната школа и особено със Самюъл Колридж. Собствените му лайтмотиви за отношението между човека и всемира, човека и човека, времето, съдбата, самотата, отчуждението, вътрешното изгнаничество се развиват и чрез лайтмотивни образи, като водата, огледалото, лирическите фигури, езика и неговия ламтеж да мъдри и да преобразява съществуването. Променя се и усещането за време, за изгубеност в потока на времената; и ако в началото времето е приключение, в последните стихове то е бездна, чудовище, не взривена бомба… Спектакълът просто не дава знак, че тези пътища могат да бъдат извървени в неговата сценична отсечка, той като че ли зацикля като свършила грамофонна плоча и ритмично повтаря пук… пук… пук… Очакванията за разгърната кинетична картина с право са неоправдани; тук Баришников е най-вече артист, словесен актьор и едва тогава пластик. Прекрасно е, че не изпада в илюстративност и пантомимични странности, но и част от кинетичните картини са доста произволни, като мазането с бръснарска пяна или пиенето на скоч. Не на последно място, безакцентността в ритъма довежда до обща сценична вялост, в която дори може да се загуби кулминацията на спектакъла, а именно удивителното стихотворение, посветено на трагедията, едно от гениалните и разтърсващи постижения на Бродски. Спектакълът е споделеност, диалог дори в монологичната си форма, затова, ако намери отглас, и най-последователната сценична аскеза е оправдана, когато постига нещо невидимо. За съжаление, тук невидимото бе само загатнато, не му бе позволено да присъства. Въпреки множеството преживявания, остава едно неудовлетворение, някакво отсъствие на катарзисно откровение. Не зная защо – от страх, от желание да не изпадне в лирически кич, в емоционална неуместност или в непремереност, така демодирани или просто невъзможни в постдраматичния ни свят днес. Факт е обаче, че някаква крачка от пътя Баришников/Бродски не се състоя и донякъде разочарова, въпреки целия артистичен и смислов заряд на спектакъла.

Спектакълът разтревожи. Неразбиращите, попадналите заради поп-иконата Баришников, скоро заизлизаха, закашляха се или задремаха кротко, посветените обаче също не бяха пощадени. Защо в Латвия, Ню Йорк и Париж подобни проекти са възможни, макар и некомерсиални, и скъпи, защо съзнанието за ценност надмогва интереса и печалбата, а тук подобно събитие в подобна форма би било не само неуспешно, а шумно изобличено. Защо една поп-икона като Баришников, с участия в киното и на сцената, е подчинил суетата на поезията – само за да разкаже за духовното си приятелство с един поет?! Защо не си позволяваме истински стойности? Поезията е винаги живо слово. Писателите, особено изключителните, всъщност не умират; забравят ги, вече не са на мода, преиздават ги. Дотолкова, доколкото книгата я има, писателят също винаги го има за читателя. Когато чете, читателят става онова, което чете.[2]

Тялото и гласът на Баришников ни показват как това слово живее и ще живее. То е озарило неговия живот, старостта му, придало му е от собствената си дълговечност и е извело от него артистичната му широта. Защо ние не си позволяваме подобна свобода? Защото, оказва се, художествената и реалната свобода вървят ръка за ръка. И ако не се върнем към истината за човешкото, а тя непрестанно ни се дава от поезията, от музиката, от изкуството, съвсем ще изгубим себе си, ще се обезличим, вцепенени от нарцистичното си безумие. И, да, днес е време за поезия, най-подходящото време.

Петър Пламенов

[1]Бродски, Йосиф. Изотникъде любов. Антология билингва. Прев. Бойко Пенчев, Изд. Анубис. София 1994, с. 28

[2] Бродски, Йосиф. Светът е уродлив и хората са тъжни. Есе във „Факел”, бр. ІV/ 2002, с. 94

За автора

Петър Пламенов

Категории