Трудни думи за Румен
Румен Бальозов напусна този свят изненадващо. Сякаш отново се пошегува с нас. И сега го виждам – с неговата почти винаги присъстваща усмивка.
Беше парадоксално мислещ човек. Със специфично чувство за хумор, което непрекъснато ме връщаше към едни по-ранни години, когато нещата, които те впечатляват, нямат брой. Този хумор звънтеше и в музиката му – търсеше нестандартни жанрови модификации, обичаше да си играе с думите, със заглавията на пиесите си, обичаше да играе и с нотите. Правеше го безпроблемно и впечатляващо, сепващо на моменти; и, разбира се, запомнящо се. Правеше го с лекота, защото бе талантлив и грамотен композитор. И обичаше да споделя безкрайните си знания с колеги без никакво парадиране. Обичаше да попълва малките празнини в личния си „културен портфейл”, както и не толкова малките в главите на своите колеги.
Целият активен живот на Румен премина като виолончелист в Симфоничния оркестър на Националното радио. Никак не се блазнеше от „по-високи” възможности. Той обичаше живата музика – не само да я създава като композитор, но и да помага в прочита като инструменталист.
Румен създаде много музика, а неговите заглавия ми напомняха винаги за французина Ерик Сати. Настройват те „несериозно” още преди да чуеш музиката: „Натюрморт с клапи” за дървени духови, „Рецитал за говорещ пианист” , „Орнитофония” за сопран, бас и пиано, КонтрАрия (лично музикално „пререкание” с арията на Кейдж, „Акупунктура”…”Малкият принц” е заглавието на една от оперите му. Не само Екзюпери, текстове на Мрожек и Борис Виан също го импулсираха за опера. Имаше изискан литературен вкус, а шегите му ни връщаха в детството… С тази своя дарба да те превърне в дете за минути, той беше твърде самотен. Самият той беше като едно пораснало не навреме и на място дете. Имаше по-различна чувствителност, която, въпреки неговата сърдечност и отзивчивост, го дърпаше от нас. Дърпаше го напред с качеството му да вижда живота по различен начин, да го дописва, да го украсява, да го обезпомоществява с бърза шеговитост. Типично Бальозова. Специфичният му хумор го приобщи задълго и към театъра. Хумор, омесен с тъга, гарниран със специфичната двусмислена усмивка на провиждащ мъдрец…
Извънредно трудно се пише прощално за неостаряващия Румен Бальозов. Няма да остареят и творенията му. Написаното е вечно.
Като паметта за него!
