Симфоничен оркестър на БНР, диригент Марк Кадин, солистка Маргарита Калчева (контрабас). В програмата: Георги Минчев – Симфоничен пролог (1980); Марин Големинов – Концерт за контрабас и струнен оркестър (1994); Родион Шчедрин – „Закачливи частушки”, концерт за оркестър (1963); Арам Хачатурян – „Гаяне”: Приспивна и Танц на девойките (1941); Георги Минчев – Симфонична сюита „Фаренхайт 451” (1999). Зала „България, 1 февруари 2019 г.
За концерта по случай 80-годишния си рожден ден, както се разбра от рекламните анонси, композиторът Георги Минчев бе предложил програма, в която негови композиции да се съчетаят с творби на учителите му Големинов, Шчедрин и Хачатурян като израз на неговата почит и благодарност към тях. Интересна идея, която дава и възможност да се сравнят авторски почерци, да се чуе „разговорът” между поколенията…
Започна със „Симфоничен пролог” – невероятно ефектна пиеса на Минчев, която в продължение на повече от 10 минути не пуска слушателя, държи го в напрегнато очакване, изостря чувствителността му към енергията на тембровите комбинации, към брас-експлозиите и имплозиите на струнните в драматургичното развитие, към ритмичните „пробиви” и бариерите пред тях, създадени от смяна на посоката в движението. „Прологът” би дефинирал характера и динамиката на концерта още по-многостранно, ако прочитът на Марк Кадин бе показал по-релефно, но и по-нюансирано гранични състояния във формата, които контрапунктират най-ефектните елементи в нейния строеж.
Контраст внесе Концертът за контрабас и струнен оркестър на Марин Големинов. Написал го е през 1994 за португалския контрабасист Адриано Агияр и за оркестър в Ешпиньо, ръководен от сина му, диригента Камен Големинов (1940-2014). Творбата е компендиум от стилови кодове на класика, а контрабасът има специфична солираща функция, която се изразява в артикулиране на различна в характера си речитативност, подчертана и коментирана от струнните в предимно диалогична форма между солиста и ансамбъла. Засега водачката на контрабасовата група на радиооркестъра Маргарита Калчева е единствената българска изпълнителка на творбата – тя е осъществила и българската й премиера през 1995 г. Струва ми се, че композицията би спечелила от малко по-осезаема целенасоченост в движението, особено в бавните епизоди, в които изкушението да се поетизира доведе до напускане на естествения темпоритъм на музиката. Имаше го в концерта „Закачливи (Озорные) частушки” на Родион Шчедрин, рядко за нашата концертна практика изпълнение (напоследък този автор присъства в България единствено с Кармен сюитата). Частушката прокарва линия в творчеството на големия руски композитор, която свързва и Първия му концерт за пиано, и операта „Не само любов”, и балета „Конче-вихрогонче”. „Закачливи частушки” е бравурно, бляскаво оркестрово творение, свободни вариации върху няколко теми с характерен строфичен лаконизъм, но и задължителна асиметричност. Написано е изключително остроумно, с чувствителна изобретателност, с находчивост в третирането на оркестъра. Прозвуча с настроение, със забележителна инструментална свобода, с чувство за хумор. Бе спестен епилогът, който се изпълнява по желание, като „написан бис”, както пише композиторът в партитурата. С „Приспивна песен” и „Танц на девойките” из балета „Гаяне” на Хачатурян започна втора част на концерта, свързана с балета. За да продължи със симфоничната сюита към композицията на Минчев „Фаренхайт 451”, която в четири части – „Бийти”, „Милдред”, „Клариса” и „Монтаг” – представя основните действащи лица от балета. Танцът живее в тази музика, наситена с впечатляващите оркестрови идеи на композитора, уплътнили драматургията на творбата – като глисандиращите кларинети (тук прозвучаха по-събрано) – сигнал за съществуващи книги, които трябва да се изгорят, брас-характеристиката на Бийти, ритмико-тембровото поп-обрисуване на бездуховната празна Милдред, контрастният портрет на Клариса в извисената лирика на високите струнни и различните музикални пластове, с тъмни и светли багри в четвъртата част – Монтаг, последователно предадени от диригент и оркестър с въздействащото финално стопяване на звука в тишината. Музиката на Георги Минчев има качеството да е зрима, да въвежда слушателя бързо, директно в своята образна система; в това отношение, както е писано неведнъж, той е изкусен, виртуозен медиатор. Това се открои и в своеобразния групов музикален портрет с учителите, който като че „разказа” щастливия творчески път на композитора.
