„Близката чужденка“, изложба на Лика Янко, куратори: Галина Декова, Красимир Илиев, Владия Михайлова. Галерия „Васка Емануилова“, 15 декември – 20 февруари 2019 г.
Изложбата на Лика Янко в галерия „Васка Емануилова“ е съвсем камерна. Двете малки зали за временни експозиции не позволяват повече. От това обаче изложбата е спечелила и то много. За първи път виждам работите на художничката в толкова подходящо с размерите и атмосферата си пространство. Уютно, интимно, по-близко до пространството на малкия селски параклис, отколкото до обичайната изложбена зала. Много подходящо за малките по формат, подобни на икони платна на Лика Янко. Затова си струва изложбата да бъде видяна както от тези, които не познават творчеството на художничката, така и от тези, които го познават добре и са виждали тези работи в други изложби.
Повечето от изложените произведения са от колекцията на Софийската градска художествена галерия. Те са част от дарението от над 80 картини, което художничката направи на СГХГ в края на живота си. В експозицията са включени и няколко работи от частни колекции. Въпреки камерния си характер, изложбата дава добра представа за творческото развитие на Лика Янко. Могат да се видят няколко от нейните ранни пейзажи. После емблематични работи като „Хора и богове“ от 1968 г. с грубоватата фактура на платното, което напомня олющена стена, с примитивните силуети на фигурите, с ярките цветове. И накрая „белите картини“ от 80-те и 90-те години, в които грубата фактура и ярките цветове са изчезнали. Върху бялото с въженца са очертани крайно стилизирани фигури-знаци.
Освен живописните платна, в изложбата могат да се видят и рисунки, както и няколко документа, които показват двойнственото отношение на комунистическата власт към художничката. Известно е, че на 6 януари 1967 г. тя открива първата си самостоятелна изложба в залата на СБХ на бул. „Руски 6“ (днес бул. „Цар Освободител“), която седмица по-късно е закрита. Официалното обяснение е, че тя е включила в изложбата си три картини, които са били отхвърлени от комисията в СБХ, защото не отговарят „на изискванията и духа на нашето съвременно реалистично изкуство“. Цитатът е от писмо на тогавашния председател на СБХ Дечко Узунов до Крум Василев, завеждащ отдел „Изкуство“ при ЦК на БКП. Това е началото на продължилата 14 години изолация на художничката. В този период тя практически е заличена от художествения живот на страната.
Лика Янко понася изолацията стоически. Нещо повече, тя постепенно осъзнава, че ситуацията, в която се намира, и дава свободата да създава изкуство според собствените си разбирания. Точно това решение да не моли за прошка властта, да не търси начини да се нагоди към изискванията на комунистическите идеолози и ръководството на СБХ се оказва решаващо за осъществяването й като художник. В тези мъчителни години тя получава безценна морална и материална подкрепа от своята сестра и брат, които я насърчават да следва призванието си. Такава е била заръката на баща им, преди да почине през 1951 г. Освен от семейството си, тя получава подкрепа и от западните дипломати в София, които започват да купуват картините й. Това става благодарение на Кирил Кръстев, който през 70-те години води френския културен аташе в дома на художничката.
В изложбата е включен и текст със спомените на един от директорите на ВТО „Хемус“, който отбелязва, че тайните служби са знаели за посещенията на дипломатите в дома на Лика Янко, но, според него, не са реагирали, защото тя е била албанска гражданка. Оказва се, че чуждият й произход я предпазва от още по-сериозна разправа с нея. Разбира се, същият „другар“ не пропуска да отбележи, че художничката живеела „добре“ в онези години, което малцина знаели. Мога да си представя какво значи това „добре“, щом до края на живота си тя няма свое ателие и рисува в стаята си, върху картон, поставен на леглото.
Реабилитацията на Лика Янко започва в края на 70-те, когато Людмила Живкова застава начело на Комитета за изкуство и култура. В изложбата е показано писмо от същото ВТО „Хемус“ до художничката във връзка с предстоящо представяне на българско изкуство на АртЕкспо в Стокхолм през 1979 г. Нейни картини са включени в българската експозиция тогава. Струва си да се отбележи този перверзен начин на действие на комунистическата власт. От една страна, тя изолира художници вътре в страната, а от друга, когато трябва да показва българско изкуство навън, не се обръща към Остоич или Тома Върбанов, а към „черните овце“ като Лика Янко. През 1981 г. Людмила Живкова разрешава на художничката да направи своя самостоятелна изложба, а през 1982 г. тя е удостоена от Държавния съвет на НРБ с орден „Кирил и Методий“ II степен. Тези официални почести не променят нищо съществено в живота и творчеството на тази крехка и същевременно невероятно силна жена.
Лика Янко не е търсила сблъсък с тоталитарната власт, но сблъсъкът е бил неизбежен. Властта не понася независимия живот. Понякога дори повече от активната съпротива. Защото съпротивата е и зависимост от противника. Докато отдадеността на нещо, в което си изцяло потопен, духом и телом, както е била потопена Лика Янко в своето изкуство, е начин властта да бъде игнорирана, а това тя никога не прощава.
