В една необичайно студена септемврийска вечер през 2014 г., която с изсипващия се като из ведро дъжд по-скоро напомняше настъпването на зимата, тръгнах за дома-ателие на Стоян Цанев. Преди това бях прочела в монографията му какво е за него свободата – „да си сам и ням“. Познавайки японците и тяхното разбиране за празнотата, не бях никак изненадана, когато Стоян направи осем изложби в Япония. В неговите графики имаше нещо от изпълнената с послания пустота, постигана чрез влизане в себе си и самовглъбяване. Това бе територия, недостъпна за никой друг.
Не се учудих и когато прочетох в същата монография следното:
„Всяко мнение ми е интересно, но отсявам. По принцип, не се влияя от чуждите оценки. Ако една картина се обясни с думи, тя тутакси ще умре. В моите работи няма текст, макар всичко да тръгва от размислите ми за времето, пространството, за началото, за раждането на големите неща. Облякъл съм тези размисли само в мой пластичен език. Моят език. Надявам се да е чист от всякакви подробности. Не давам отговор за нещата, които ме вълнуват, а всеки сам трябва да го потърси. Ако човекът има моята чувствителност, неизбежно ще ме разбере.” (Стоян Цанев, Балкани, 2006)
В това издание той бе написал също: „Ако една картина се обясни с думи, тя тутакси ще умре за един критик…” Това бе буквално затваряне на всякаква врата към изкуството му. А самите названия на графиките и картините му предлагаха изключително изкушение за анализ и различни прочити – Мъртво време (офорт, акватинта, 1977), Фашизмът I – Отнета светлина, Фашизмът II – Диктаторът (офорт, акватинта, 1978), Труден изход, Вход (офорт, акватинта, 1978), Ангел с конче и Пътуване на изток (масло, 1992), Вратата към рая и Синята пирамида, Корабът на Язон, Завръщане в Итака и Лунен храм (масло, 1995), Олтар и лунен календар (керамика, 1995), Саул и Давид и Черният лабиринт (акрил, масло, 1996), Духът на св.Антоний и Пътуването на Ной (маслени бои, 1997).
И въпреки това, реших, че мога да си го позволя. Спомних си първите му изяви след 1973 г., когато той се завърна от Полша, повлиян от уроците на своя учител Андрей Ружински. Стоян бе забелязан веднага. Той просто се открои сред своето поколение. Тогава с перфектното владеене на медната гравюра той буквално хвърли ръкавица и на опитните и по-възрастни графици у нас. И не само това – европейската му ерудираност и графичен език разкриваха широкия диапазон на работите му между сюрреализма и натурализма, при завладяващата спотаена емоция в тях и странно съчетание на сложни психологични състояния, в които се прокрадваха нежност, самотност и тъга.
Мен лично винаги са ме привличали ранните му графични листи с мъжки фигури, покрити като че ли с рицарски брони и с особеното излъчване едновременно на самота и спотаена страст, на пропадане и експлозия, на възкресение и апокалипсис. Дали това не бе усещането му за настъпващата партикуларност, разпокъсаност – физическа и психическа – на съвременния човек или резултат от това, което по-късно нарекохме екзистенциален стоицизъм, независимо срещу какво – детерминираността на системата до края на 80-те години или бързата й смяна с неводещата към нищо философия на оцеляването? Трудно ми е да обясня, но съм по-сигурна, че и двата пътя не водят към отказ от чувствителност, нещо, което Стоян успя да избегне. В следващите години художникът мина към деформацията на фигурите без елементи на гротеска и без загуба на конкретния строеж с умело включване на колажа като част от цялостната фигура на картината.
С тези мисли предишния ден се обадих на Стоян по телефона и му казах, че бих искала, пътувайки за Варна, да мина с Никифор Харалампиев – фотографа, край него. Направих уговорката, че не желая да анализирам, да обяснявам това, което прави, „за да не умрат“, както беше казал, „работите му“, но си бях поставила за цел, пътувайки към село Лъка, в което живееше художникът, поне да го накарам да наруши немотата си. Пътуването беше тежко. Тръгнахме късно от София, след като открих изложбата на Кристина Среткова в Галерия „ЛИК“. Едва в полунощ на 26 септември 2014 г. се озовахме в селото. Спряхме на площада пред една чешма, която напомняше тези многобройни и още запазени по селата, с дълги корита, правени след Първата световна война, фланкирана с два лъва. Осветена от фаровете, тя изглеждаше иреална, впечатление, подсилено и от музикалния фон на радиото в колата – „Сутрешен валс” (Early morning waltz), изпълняван от Борис Ковач и неговия оркестър. Направо изумяхме, зад нас бе осветеният бургаски залив с бетонните си сгради, а пред нас… все едно, че попаднахме в мизансцен от филма на Рангел Вълчанов „Лачените обувки на незнайния воин”.
Стоян дойде с колата си да ни вземе от площада и набързо срина илюзията ни за връщане със сто години назад във времето, обяснявайки, че чешмата е наскоро построена с пари на селяните и, разбира се, с негово участие. Заведе ни в неговата къща-ателие, която респектираше с подредения си и чист вид. След като се извиних за това, че бяхме тръгнали към него едва след 7 часа вечерта и вече е полунощ, решихме да отложим разговора за следващия ден. Изпихме чаша уиски и всеки се настани в мястото за спане.
За мен Стоян бе определил една стая на втория етаж, в която се усещаше предишното присъствие на колеги, чиито платна и графики висяха по стените, а други бяха подпрени до стените. Навън дъждът продължаваше да се лее и напомняше, че след есента, настъпва ужасяващата за мен зима.
От прозореца през процепа на спуснатата щора се виждаше залива и многобройните светлини. По навик реших да погледна книгите, които бяха в стаята. Попаднах на „Бели облаци. От древногръцката поезия до японските тристишия хайку” (2006 г), на която съставител бе един от добрите специалисти по източната литература Крум Ацев.
Отворих книгата и попаднах на точния стих:
През шпорите се вмъква
ликът на есента –
притръпващ пламък.
Удивявала съм се как в стихосбирките с хайку винаги се намира нещо, което отговоря на настроението ти. И тъй като тази есен ми предстоеше да посетя Варна и „момчетата от „Фабрика Вулкан”, а оттам да обиколя още няколко ателиета в Пловдив, София, Русе, си намерих още един подходящ стих, същевременно надявайки се да не се сбъдне написаното в него:
Пътник –
това е моето име
в дъжда тази есен.
Прегледах и другите книги, които винаги издават човека повече от всякакъв директен контакт или опит да го накараш да наруши немотата си. Знаех, че е правил екслибриси на Христо Фотев, Недялко Йорданов и Георги Баев; или илюстрации, например, към „Честен кръст“ на Борис Христов. И книгите в стаята отваряха поне малка пролука към мълчанието на Стоян. Мен обаче ме интересуваше защо и Стоян, като Милко Божков, се бе преселил на село. На полицата бе и неговата монография, в която прочетох: „В моята класация за този век запазено място имат Пикасо, Миро, Матис, Бейкън – този век без тях нямаше да е същият.”
След този бърз оглед на книгите, като че ли вече имах и отговор на първия си въпрос, който исках да задам на Стоян на другата сутрин: „Защо избяга от суетата на света? Само защото тук, далеч от шума на града, самовглъбяването е по-лесно и връзката с природата – по-силна“?
Сутринта разбрах, че и при него, както в не малка част от графиците, графиката в последните години е изместена от живописта и керамиката, това първично и витално изкуство, за което Стоян си бе направил и собствена пещ. Разбрах също, че в село Лъка при Стоян идват само хора, които са поканени. Тук той бе истински независим и свободен, постигнал хармония със себе си и със света, открил пластичен еквивалент на своята самота, усетил смисъла на тишината. И в действителност, живописта и керамиката в дома му носеха тази естетическа изтънченост, която е резултат от почти несрещана напоследък премереност, която на фона на външния шум от неясни постижения, с които ни заливат медиите, се откроява до степен на иреалност. Усещайки това, намеренията ми за интервю се изчерпаха.
Следващата сутрин, след като изпихме кафето, разгледахме керамичната пещ и малката галерия към къщата. Припомнихме си графичното биенале във Варна, една от връзките ни със света през 80-те години на миналия век, споделихме общите си впечатления от Япония и Стоян ни показа японското издание, посветено на историята на графиката, излязло в два тома. В него от българските графици бяха включени само Румен Скорчев и Стоян Цанев. Стана разговор и за 34-томната световна енциклопедия за изкуствата Макмилан, издадена в Лондон, в която са включени само шестима българи: Иван Ненов, Георги Баев, Николай Ников – Ничето, Николай Майсторов и Стоян Цанев, както и Светлин Русев като колекционер.
На обед опитахме от великолепния гювеч на Стоян, който се конкурираше с приготвения от неговия приятел Милко Божков в селската му къща в село Стефан Стамболово. А „неконтактният” Стоян бе останал някъде там, в разказите, вероятно на тези, които не биваха допускани до неговия дом-ателие без покана.
