„Драконът. Притча за въплъщенията на властта“ по Евгений Шварц, превод Лилия Илиева, сценична версия и постановка Явор Гърдев, сценография и костюми Свила Величкова, музика Калин Николов, участват: Михаил Мутафов, Михаил Билалов, Стоян Радев, Ованес Торосян, Ненчо Костов, Александра Златева, Константин Соколов, Станислав Кондов, Валентин Митев, Пламен Димитров, Адриан Филипов, Валери Вълчев, Николай Кенаров, Ивайло Иванов, Милена Кънева, Здравко Кънчев, Теодора Михайлова, Юлияна Чернева, Нели Вълканова, ДТ „Стоян Бъчваров” – Варна, премиера на 3.10. 2018 г., гастрол в София на 12.02.2019 г.
След серия образцови постановки напоследък, включително работейки с български и руски автори, Явор Гърдев се захваща с „Драконът“, пиеса-приказка за възрастни от Евгений Шварц.
Текстът е завършен през 1943 г. Първата му постановка (Москва, 1944) е забранена след премиерата, втората (Ленинград, 1962) е спряна подир месец. След представлението на Бено Бесон (източен Берлин, 1965), пиесата започва активно да се инсценира (от 1969 и в СССР), а през 1969 г., пак в Берлин, излиза базираната върху нея опера „Ланселот“ на Паул Десау и Хайнер Мюлер. От 1988 г. е филмът на Марк Захаров „Да убиеш дракона“ с Олег Янковски, Александър Абдулов, Евгений Леонов и Вячеслав Тихонов. През 2017 г. е реализирана постановката на Бисерка Колевска в Куклен театър Сливен.
Обичайно текстът се тълкува като притча за отказа от свобода и копнежа по сравнително поносимо иго. Гърдев, както показва и добавеното подзаглавие, премества акцента. Той пада върху структурите на политическото и илюзорността на смяната на статуквото. В центъра на вниманието са ирационалните мотиви, движещи човешкото общество, и скритите интуитивни механизми на политическо действие, при което политическите идеологии се оказват вторична маска, риторическо алиби.
Търси се разкриването на алгоритъма, по който преследването на политически цели довежда до ползване на укоримите средства, упражнявани преди това от собствените политически врагове. До същностно уподобяване с тях. В този омагьосан кръг „драконът“ се размножава, интериоризира се у всекиго сред включващите се в кръга, „банализира“ се. Единственото ефикасно лечение би било всеки да разпознава своето „драконско“ и да го убива в себе си самия. При тези свои търсения Гърдев е подкрепен и от великолепната сценография и адекватната костюмография на Свила Величкова, и от внушаващата музика на Калин Николов.
Първото, което оказва съпротива срещу този замисъл, е самият текст. Явор Гърдев полага усилия да го притегли към своя план. Той не само съкращава част от второстепенните лица и някои сцени, но и преформулира характеристиките на персонажите. Снема се псевдо-културно-историческият пласт в името на една по-обща валидност: Ланселот става Героят, Елза – Девойката, Шарлеман остава просто Архиварят, Хенрих е Функционерът, появяват се Прогресисти и Реакционери и даже Магарето става Муле (впрочем, комплименти за режисьорското, костюмното и актьорското изграждане на Котарака и Мулето – в ролите Константин Соколов и Станислав Кондов).
Гърдев се отказва от технологични внушения, за да стимулира зрителското въображение. Опитва се при това да инжектира ирония в звученето на спектакъла, макар навярно по-подходяща да би била стилистиката на гротеската. Защото днес, 75 години след написването, текстът се оказва тежко еднопланов, лишен от дълбочина, поставен лице в лице със сегашната социална чувствителност и грамотност.
За да укрепи структурата така, че да удържа надгражданото, режисьорът поисква да зачертае психологизма, тръгвайки към решения, парадоксални за обемите му (най-видимо в любовната сцена между Героя и Девойката). Замислено е „едропанелно“ решаване на образите, за да стигне всеки от тях до един отчетливо ясен тон. Това става видимо в началните две-три сцени от спектакъла и отделни късове по-нататък.
Единствените, които прокарват безкомпромисно постановъчния план, са Михаил Мутафов и Стоян Радев. Ако първият има обаче късмет да напусне сцената достатъчно рано, вторият започва в хода на действието да звучи монотонно. Защото останалите му колеги затъват повече или по-малко в психологически модулации и каденци, клонящи към безогледен натурализъм.
Гърдев поема риска да изкара на сцената многоброен състав и заплаща цената на този риск. Потвърждава се печалното обстоятелство, че днес нямаме театрална трупа, способна да излъчи що-годе равнопорядков масов ансамбъл. И тук професионалните нива се оказват по-скоро несъизмерими (при това имам пред очи съвсем не само включването на непълновръстните изпълнители). Привлечените гастролиращи актьори не допринасят съществено за коригиране на ситуацията.
Изброените „спирачки“ довеждат дотам, че въведеното в постановката послание се изчерпва твърде рано, зрителският ангажимент започва да гасне преждевременно, интересът отпада прогресиращо. За съжаление, естетическата и концептуалната програми, заложени в „Драконът“, остават недостатъчно проявени и в съществени свои измерения неосъществени.
