Вечният директор
Известно време преди старта на 69-ото издание на международния кинофестивал Берлинале (7-17 февруари 2019) вървяха слухове, че дългогодишният му директор, духовитият и много популярен Дитер Кослик, не искал да се разделя с поста си, който заема от осемнадесет години. Причината била, че през 2020 фестивалът ще чества своя 70-годишен юбилей и че заради суетата си той „желаел и този празник за себе си“. В продължение на месеци паметливи люде не пропускаха да напомнят, че преди две години 79 немски кинорежисьори, между които Фолкер Шльондорф, Фатих Акин, Марен Аде, Андреас Дрезен и други, открито нападнаха Кослик, като апелираха за неговата незабавна смяна и изработването на „нов, модерен и изчистен модел на фестивала, който да го приближава до нивото на Кан и Венеция“. Тежки немски издания публикуваха списъци с обвинения, квалифицирани като недостатъчно прецизен подбор на филмите в главния конкурс; гигантско, поради което практически неуправляемо струпване на разнородни заглавия в многобройните програми; неясни и почти неразличими критерии за избора на филмите в паралелните програми „Панорама“ и „Форум“. На критика бе подложена и „трайната загуба на интерес към винаги търсените в Германия исторически ретроспективи, а също и създаденото от Кослик любимо негово филмово шоу „Кулинарно кино“.
Накратко, немските режисьори негодуваха срещу „отсъствието на фин, кинематографичен усет към онази синефилия, която французите притежават като дар от небето“. Тези и подобни вихрени емоции бяха повече или по-малко актуални до момента, в който въпросът с бъдещото лидерство на Берлинале бе решен в полза на италианеца Карло Катриан, доскорошен (успешен) директор на фестивала в Локарно, и холандката Мариете Рисенбек, активно промотирала немското кино по света в качеството си на главен мениджър на сериозно подплатената с финансови ресурси административна структура German Films. Духовете се поуспокоиха и дойде моментът, когато Кослик наистина трябваше да се сбогува, при това, пред очите на целия свят, с онова, което обича и оставя като наследство от върха на Берлинале.
Направи го в типичния си, привидно небрежен стил, на който би могъл да завиди и най-софистицираният французин.
Жените и Кослик
За последните, твърде важни десет дни от кариерата си, Кослик внимателно избра жените, които искаше да бъдат около и до него. Не успя да се обърка – за председател на тазгодишното международно жури покани чувствителната и чувствена Жулиет Бинош. За почетната „Златна мечка“ за цялостно творчество извика улегналата, еднакво любима на Лукино Висконти, Лилиана Кавани, Франсоа Озон и куп други изискани европейци, Шарлот Рамплинг. Почетната „Златна камера“ връчи на винаги жизнената, но достолепна (не само заради възрастта си) икона на френското кино Аниес Варда (90-годишната гранд дама красиво допълни вече връчения й почетен „Оскар“). Перфектното дамско трио му се отблагодари с топли слова и многозначителни жестове на професионално и лично одобрение.
Тази година Кослик успя (почти нарочно) да включи и седем филми в официалния конкурс, заснети от известни режисьорки с професионални кариери, поели именно от Берлин. С „Добротата на непознатите“ датчанката Лоне Шерфиг откри фестивала, а с „Г-н Джоунс“ доайенката Агниешка Холанд от Полша показа точно толкова стабилно и политически ангажирано кино, каквото се очакваше от нея. С „Елиса и Марсела“ каталунката Изабел Койшет вкара в конкурса Netlix, а с „Господ съществува, името й е Петруния“ македонката Теона Стругар Митовска издигна авторитета на страната си. Нора Фингшайдт („Бунтарката“) и Ангела Шанелек („Бях вкъщи, но…“) убедиха публиката, че в Германия може да се прави както силно социално, така и безсюжетно кино. Със „Земята под краката ми“ австрийката Мари Крайцер посочи ледената безсърдечност на модерния корпоративен свят, дори когато в отделни случаи властовите позиции в него се заемат от жени.
Естествено, че няма нещо по-глупаво от това филмите да се делят и оценяват по половата принадлежност на създателите им. Но дотолкова, доколкото от години Кослик лобира за постигането на относителна равнопоставеност между жените и мъжете в киното, този път наистина постигна удовлетворителен резултат. Повечето от избраните щастливки удариха джакпота на кариерите си, най-малкото заради факта, че филмите им се оказаха на точното място в подходящия момент. Имаше, разбира се, и (почти) разочарования, дошли от иначе надарената с оригинално чувство за хумор Лоне Шерфиг и от често встрастяващата се в силни женски героини Изабел Койшет. Емигрантските саги на първата, разказани в Ню Йорк, не успяха да разсмеят публиката, а по-скоро я отегчиха. Лишената от въображение възстановка на неистовата любов между две жени в далечната 1901 в Испания на втората мина заслужено вяло. Но останалите филми от т.нар. „женски раздел“ на конкурса категорично вдигнаха нивото на фестивала.
Най-свеж се оказа „Господ съществува, името й е Петруния“, в който 32-годишна Петруния от Щип, завършила история, но не успяла да си намери каквато и да е работа, неочаквано за самата нея се превръща в център на болезнено внимание. В деня на Богоявление, несъзнателно и напълно случайно, заедно с мъжете, Петруния скача в ледените води и първа вади кръста. За нея това е достатъчно основание да иска да си го запази вкъщи, преди да го предаде на църквата. Това обаче предизвиква невиждано до този момент колективно мъжко обединяване (превъзбудена тълпа, безпомощен свещеник, агресивен полицай, безпринципен прокурор) срещу жената, която упорито защищава човешкото си достойнство. Добре прикритата зад народни традиции и църковни канони ненавист към жените излиза „на светло“. Директността в киното, невинаги плодоносна при по-богати, подтекстови послания, тук е напълно уместна, още повече, че изпълнителката на главната роля, театралната актриса от Щип Зорица Нушева, допринася за това. Тя пресъздава жената, действително извадила кръста през 2014 година, за която не знаем дали наистина е била възпълничка и не особено красива, но това няма никакво значение, тъй като от екрана блика абсолютно прелестна естественост. Филмът е прям и еднозначен и като такъв осъжда колективните комплекси на едно застинало в патриархалността си общество.
От своя страна, и двата „женски“ филма от Германия се наредиха сред наградените, въпреки че наградите, които взеха, не бяха особено логични. Много силният, но напълно традиционен филм за неспособността на възрастните да опазват децата си, особено най-трудните сред тях, „Бунтарката“, бе поощрен с наградата на името на „Алфред Бауер“, обикновена давана на филм, откриващ нови перспективи пред киноизкуството. Удивяващият с прекомерно дългите си монолози, но не особено сложен за реализация „Бях вкъщи, но…“, спечели „Сребърна мечка“ за най-добра режисура. Това обаче надали е толкова важно, тъй като филмите, осъществени от жени, бяха гледани, оценявани и награждавани най-вече и чисто и просто като филми.
Така че, пасиансът на Кослик в крайна сметка се подреди перфектно и окончателно го утвърди като първия и единствен директор на голям филмов фестивал, безрезервно влюбен в жените.
Мъжките филми
Въпреки очевидните знаци на нежни пристрастия, фестивалът, разбира се, показа сериозно количество филми, осъществени от мъже. Един от най-известните тази година беше Фатих Акин. Всички видяха пределно физиологичния му страховит хорър „Златната ръкавица“ (по едноименния роман на Хайнц Щрунк) и усилието му да възроди мита за чудовището Франкенщайн чрез портрета на серийния убиец Фриц Хонка. Бързо стана ясно, че известният с буйния си нрав Акин е забравил яростното си противопоставяне на Кослик. Този път публичните му изяви бяха много по-кротки. Спомни се, че през 2004 не друг, а Кослик даде „зелена улица“ на взривоопасния „Срещу стената“ („Златна мечка“). Турчинът от Хамбург дори призна, че ако това не се било случило тогава, едва ли филмовата му кариера щяла да е същата. Явно, времето, а и конкретните обстоятелства са успели да подействат облагородяващо дори и на остър камък като Акин.
Успех за тазгодишното „Берлинале“ беше и личното присъствие на италианския писател Роберто Савиано, известния автор на „Гомор“, който този път участва в конкурса като съавтор на екранизацията на романа му „Пирани“ (режисьор Клаудио Джованеси). Този действително силов филм, в който шест непълнолетни момчета с удивителна лекота успяват да станат част от мафията в Неапол и да причинят смъртта на много невинни хора, включително и на деца, даде възможност на строго охранявания писател от години поне за няколко дни да се почувства относително свободен.
„По Божията милост“ на Франсоа Озон пък е филм кауза, в който непълнолетни момчета, обикновено отглеждани и възпитавани в консервативни католически семейства, последователно са ставали жертви на сексуалните издевателства на действително съществуващия свещеник Бернар Пейна. Преодолявайки срама и страховете си от смущаващите спомени, вече възрастните мъже създават асоциацията „Освободени думи“ и започват медийна кампания за разобличаване не само на конкретния свещеник, но и на мълчанието на католическата църква като цяло. Във връзка с казуса, а и с филма, в момента във Франция вървят два вида процеси – единият на свещеника Пейна, чиято амбиция е да спре търговското разпространение на филма, а другият – на продуцентите, които, естествено, не искат това да се случи. Впрочем, едно съвсем прясно съдебно решение вече даде „зелена улица“ на срещата на творбата на Озон с публиката на Франция.
Радикалната, красиво-тъжна „Златна мечка“
Филмът на израелеца Надав Лапид „Синоними” (станал възможен с решителната финансова подкрепа на набиращия скорост френски продуцент Саид Бен Саид, а също и на телевизионния канал „Арте“) беше някак си скрит в гънките на официалния конкурс и се появи едва към края на фестивала. Международната критика обаче не го пропусна и първа му даде наградата си. После дойде ред и на „Златната мечка“.
Пределно алегоричен и до невъзможност сгъстен, филмът поставя в центъра на повествованието си младия Йоав (впечатляващо изпълнение на Том Мерсие) от момента, в който се озовава в Париж, най-любимият от всички градове в света. Току-що приключил военната си служба в Израел, той го е напуснал, за да се понесе из неясния лабиринт на разяждащата го отвътре страст за отшелничество във Франция. Открит случайно, премръзнат и гол във ваната на празен апартамент в тузарски парижки квартал от млада, но богата двойка, Йоав бързо се сприятелява с тях. Най-напред с Емил, трудещ се над никога неполучаващите му се уж новаторски текстове, после и с Каролин, която пък свири на обой. Странният триъгълник не се побира в конвенционалната норма за човешки взаимоотношения. Прекалената прозорливост на героя (в голяма степен режисьорът споделя личната си история) предопределя неистовата му екзистенциална потребност за трагични отхвърляния. Първо на родителите, дали на Йоав неговия „първи“ живот, после и на двамата му спасители, възродили го за „втори“ такъв. На финала младият мъж се озовава съвсем сам пред затворена врата.
В крайна сметка, баснословното струпване на синоними, издаващи ненавистта на Йоав към „библейската обреченост на еврейството“, не успява да му помогне. Колкото и да са многобройни определенията за разочарованието му, те не успяват да го избавят от недвусмислеността на думата безизходица – постоянната хипнотична парализа на днешния, уж глобален човек.
„Довиждане, Берлинале! – обърна се на финала Кослик към публиката, като не пропусна да припомни, че през годините, в които е бил директор, седем милиона души са си купили билети и са влезли в киносалоните.
