За младите поколения на Европа, вината, антисемитизма и България
Неотдавна България стана член на Международния алианс за възпоменание на Холокоста. Членството на страната ни я превръща в една от държавите, поели ангажимент да насърчават изучаването на Холокоста, борбата с антисемитизма и езика на омразата, да отстояват принципите на Декларацията от Стокхолм от 2000 г.
Днес, повече от 70 години след края на Втората световна война, отново наблюдаваме липса на толерантност и прояви на етническа омраза. Какво е отношението на младите към знакови събития от колективната ни история, чия е вината за грешките от миналото и какво сме научили от тях? Отговор на тези и още много въпроси можем да си дадем най-категорично, пристъпвайки прага на едно емблематично място, където са погребани не само стотици хиляди хора, но дори последната частица човечност и разбиране – Аушвиц.
Концентрационният лагер от години е музей на жертвите на Холокоста и стотици хора отиват да почетат паметта им всеки ден. Анна Гловина работи там от почти 3 години. Преди време решава да обнови къщата на своите баба и дядо, която се намира в малко селце недалече от Освиенцим (полското име на Аушвиц). Напуска Краков и се озовава тук, търсейки работа.
Най-напред отидох в музея на посещение, не бях ходила, откакто бях тийнейджър. Беше първият ми сблъсък с мястото като възрастен човек. Тогава се изненадах колко много ме развълнува това, което казваше гидът. Мислех, че знам много по темата, но едва сега разбирам, че съм знаела горе-долу какво се е случило, докато сега мога да кажа, че с лекота проследявам цялата история на събитията, разказва тя.
След това се свързва с хората от музея и ги пита какви са възможностите да научи повече за това място. Оказва се, че по същото време има курс за екскурзоводи. Честно казано, в началото не бях сигурна, че мога да върша подобна работа, но приятелите и семейството ми ме насърчиха да започна курса. Винаги ще съм им благодарна за това, категорична е Анна.
Така вече 3 години тя се сблъсква с историите на хора, преминавали през ада ежедневно.
Понякога се случва да ги разказва десетки пъти на ден. Анна споделя, че най-тежката част от работата й е да чете бележките с разкази на бивши затворници, което доста често е част от курсовете, през които периодично минават служителите в Аушвиц.
Четейки свидетелствата на бившите затворници в лагера, не само научих шокиращи подробности от живота там, но се сблъсках и с емоциите на тези хора. Много е трудно, когато започнеш да си представяш прочетеното и все по-дълбоко осъзнаваш, че макар и преди много време, това е било реалност. Размерът на страха и психологическата болка – мозъкът просто не може да се справи с това.
Не само писмените свидетелства могат да предизвикат потресаващи емоции. Анна споделя, че наскоро видяла изложба от снимки на един от членовете на Sonderkommando (така се наричали работните единици в германските нацистки лагери на смъртта) – Давид Олере. Коментарът й за нея бе изключително кратък: Картините въздействат още по-бързо и точно от думите.
Да изгубиш сетивата си от страх
На екскурзоводката все още не й се е налагало да работи с психолог заради служебните си задължения, но за сметка на това тя е изработила свой механизъм за справяне с ужаса. Изисква се време да свикнеш да не съпреживяваш нещата или поне не толкова много. Свидетелствата на бившите затворници не са книги, които четете преди лягане.
Според нея, малките подробности в тези истории са това, което провокира въображението и изостря чувствителността толкова много, че те кара да изпитваш тревожност; най-впечатляващи са тези, в които отсъствието на каквато и да било справедливост е най-видимо.
Когато чета за селекциите, които са се провеждали в женския лагер в Биркенау, се натъквам на описания на жени – измъчени, изтощени, премръзнали, някои от тях с керемидено червени бузи (използвали са пигмент от тухлите, за да изглеждат по-здрави и по-силни). Опитвали са се да стоят изправени, докато мъжете от СС ги наблюдават, за да ги подбират, като дори не обръщат внимание на видимите кости и рани, които ясно са се показвали на телата им. Докторът на СС трябвало да посочи най-слабите, които да бъдат определени като негодни за труд. Той избира една по една всички, които в очите му са „живи скелети“, и изведнъж се приближава към новодошлите – момичета, които са пристигнали в лагера само преди 2 дни.
Те вече са преминали през подбор на железопътната платформа при пристигането. И са от „късметлийките“, които не са изпратени директно в „банята“. Все още са силни, здрави, могат да работят добре през следващите няколко седмици. Въпреки това, лекарят започва да посочва някои от тях, които да бъдат изпратени в газовите камери. Те дори не могат да повярват какво се случва. Основна цел на селекциите в лагера е да се отърват от тези, които не могат да работят. Но директорът на женския лагер имал още една цел – той искал затворниците да бъдат постоянно ужасени, смятал, че трябва да ги тероризират, за да може никога да не бъдат сигурни за нищо и дори да изгубят сетивата си от страх.
Гледаш тези млади жени в перфектно здраве, които отиват да умрат, и си казваш: не е честно… Не е честно? На място, където няма човечност, няма милост, ти все пак търсиш някаква логика, някакво обяснение. И виждаш, че дори и това го няма.
А как си обясняват това посетителите и намират ли някаква логика в хронологията на събитията…
Имат ли стереотипите националност
Най-много училищни групи съвсем логично пристигат от Полша. Според статистиките на музея, на второ място са представителите на Великобритания, но Анна споделя, че почти ежедневно има посетители и от Италия, Испания, САЩ, а, разбира се, има много, и то големи, немски и еврейски групи.
И по време на моето посещение в лагера имаше туристи от Германия и Израел. По-интересно бе тяхното поведение. Противно на очакванията, а може би съвсем логично, германските младежи се държаха изключително смирено и почтително. За съжаление, не може да се каже същото за няколко групи еврейски тийнейджъри, които се смееха високо и си правеха снимки на фона на вратата с надпис “Arbeit macht frei”. На въпроса как се отнасят младежите, представители на различни националности, по време на посещенията в лагера, Гловина отговори следното:
Младите посетители – от моят опит знам, че поведението им зависи най-вече от техните водачи и от собственото им отношение. Ако младежите са добре подготвени за това посещение, те се отнасят с уважение или поне се държат прилично. За съжаление, не винаги лидерите на групите вършат добре работата си и това няма нищо общо с националността на хората. Изкушени сме да очакваме повече от немците и евреите на това място, нали? Но всъщност защо?
Отделният човек може да не се чувства ангажиран с историята на това място и ние не можем да го обвиняваме за това. Някои може би не са достатъчно зрели, за да видят Аушвиц като наше общо човешко наследство. Но всички ние би трябвало да показваме известно уважение към хората, загинали тук.
Не бих направила никакво разграничение между посетителите предвид тяхната националност. Работата на това място ме научи да не поставям етикети на хората заради техния произход. Аз съм против използването на стереотипи. Това място показва колко е опасен този подход и до какви катастрофи води. Освен това, когато работите ежедневно с хора от цял свят, виждате как границите, очертани от националностите и езиците, са безполезни. Когато полагате усилия да сте наистина полезни, всички граници се замъгляват.
Надявам се от посещението си тук хората да научават, че не бива да приемаме нищо зададеност. Дори в така наречените „цивилизовани“ страни на Запад социалният ред може да се промени… и колко лесно при някои обстоятелства хората – ние всички – можем да се превърнем в зверове, замислете се. Никога не бива да се случва нещо подобно отново.
В това няма две мнения. В необратимостта на събитията – също. Питаме се обаче дали младите поколения в Европа изпитват гняв или вина заради случилото се преди толкова години, дали някой от нас днес може да си прости какво са сторили предците му, дали търсим наказание или предпочитаме смирено да наведем глава. Анна споделя, че в работата си не е чувала никакви коментари относно това кой трябва да бъде обвинен за всичко това.
Предполагам, че хората държат мнението за себе си. Имам доста немски приятели, но нямам поглед върху цялата нация. Според мен е безсмислено да обвиняваме хората за стореното от техните предци, твърди екскурзоводката.
Среща със собствените ни демони
Според нея, има много причини, поради които посещението на Аушвиц може да разшири възприятията ни. Мнозина дори казват, че това е място, което всеки от нас трябва да посети поне веднъж в живота си, макар първите думи, с които те посрещат на входа, да са „Това не е туристическа дестинация“.
Вероятно най-универсалната истина, която всички тук можем да научим, е на какво сме способни ние, цивилизованите хора. Някои психологически теории казват, че трябва да интегрираме собствената си сянка, за да се превърнем в зряло човешко същество. Тук всеки има възможност да се изправи пред една гигантска човешка сянка, смята Гловина, и така всеки може да получи отговор за себе си.
Дори самата тя, която е съвременен млад човек, при това добре запознат със зверствата на Холокоста, споделя, че още не е съвсем сигурна какво трябва да мисли за Нюрнбергския процес.
Още не съм сигурна какво трябва да мисля за Нюрнбергския процес. Предполагам, че тук – в Европа, никой не е бил подготвен за това, което в крайна сметка се е случвало, а онези, управляващи нашите държави след войната, също не бяха готови да се справят със случилото се. Ето защо, дори и днес, този въпрос все още предизвиква противоречия.
За нея способността да не виниш, дори когато знаеш толкова много, е свещена сила. Вярва също, че хората трябва да знаят за всичко това, дори истината да не е приятна, защото тези, които не познават миналото, са склонни да го повторят. Анна Гловина определя това място като карикатура на справедливостта. Карикатура, която в своята същност няма дори един повод за усмивка, а предизвиква само отвращение и срам.
Тихият триумф на България
Има ли герои в цялата тази ситуация?
Има, разбира се, но понякога те са като съвсем тихи ангели. По време на разговора ни с Анна Гловина и по време на обиколката на лагера на смъртта, авторът на тази статия ще чуе само веднъж името на своята държава.
Очевидно е, че тук се концентрираме повече върху историята на евреите в държавите, от които те са били депортирани в Аушвиц. Известно е, че две държави, благодарение на усилията на своите граждани, са предотвратили депортирането на своите евреи – България и Дания, обяснява Анна пред стената, където са изписани статистиките за това по колко евреи са докарани от всяка европейска държава в най-големия концентрационен лагер по онова време. По-късно ще попитаме нашата екскурзоводка какво точно мисли за страната ни – и тя ще каже:
Това просто доказва, че дори обикновеният човек може да повлияе. Тъжната истина е, че по онова време повечето жители на Европа се решили просто да гледат какво се случва. Българите има за какво да се гордеят с това, което са направили. Относно връзката на страната ви с лагера, доколкото ми е известно, в Аушвиц все пак е имало поне един български затворник, който не е бил от еврейски произход, но за него почти няма подробни сведения.
Хиляди пъти, на хиляди места споменаването на родината ни е било повод за гордост и точно обратното – обиждаме се, когато България не е включена в някоя класация, когато някой забрави да спомене постиженията ни, но тук, на това място – тържество на човешката низост, премълчаването е най-голямата награда. Дори превръщането ни във водеща икономическа сила не може да донесе толкова престиж на страната ни, колкото отсъствието от онази стена.
Битките срещу антисемитизма продължават все така да се водят на много фронтове, а срамното петно в човешката история си остава. То няма как да бъде изтрито. Но познанието може да ни помогне да се преборим със собствените си демони.
