– Професор Бенбасат, имате ли усещането за разкачане у нас на двете области – на литературата и на книгата?
– Донякъде. Изчезва уважението към книгата като към продукт на вековна културна традиция. На мястото на преклонението, дори тази дума да звучи високопарно, се появи едно определено битовизиране и на понятието за книга, и на понятието за литература. И въпреки това, у някои издатели качествено се подобрява отношението към книжната направа – корици, хартия, подбор на формати, в сравнение с 90-те години на миналия и началото на сегашния век. Издателите осъзнават значимостта на естетиката, държат на изгледа на книгата. Но като отвориш и се зачетеш, виждаш, че редакторът – тази определяща за едно издателство длъжност – изобщо не е на необходимото ниво. Просто не си върши работата. Редакторът е сведен до нивото на коректор. Поправя граматически и пунктуационни грешки, ако изобщо е сведущ и в тази област. А грешки в съдържанието, видими с просто око от изкушения читател, грешки, които лесно могат да бъдат отстранени, си остават незабелязани от т.нар. редактор. И така крайният продукт бива принизен.
– На какво се дължи тази депрофесионализация – на смяната на поколенията в книгоиздаването или направо на всеобщия културен упадък?
– И на двете. Много хора без необходимия издателски и редакторски опит навлязоха в този бизнес. Те гледат на книгата повече като на стока, отколкото като на произведение на изкуството, в което духът и тялото съжителстват в единство, оправдано, разбира се, и в стоков аспект. Аз не знам докъде едно поколение е младо. За мен по-важното е самото отношение към книгата от всички гледни точки. Дори да не си още изграден професионалист, ако имаш желание, включително желание да слушаш по-опитните в тази област, ще се получи една добра книга. Добрият редактор може да обучи друг редактор, може да отгледа и един автор, но обратното няма как да стане.
– Аз виждам обаче как издателства налагат като литература, като отлична дори литература текстове, които двамата с вас изобщо не разпознаваме като литература. Сивият поток се превръща във водеща норма.
– Веднага след 1989 г. българската литература беше низвергната, вмениха й много грехове към системата, част от тях справедливи. Постепенно обаче интересът започна да се възражда. Първо 2-3 издателства се престрашиха да издават български автори, постепенно се присъединиха и още, и още, и още… Сега количеството на издателствата, които искат да издават българска литература, стана много голямо. Тя влезе в пряка конкуренция със западната масова, а и не само масова книга. Българският автор се превръща в комерсиален, масов автор.
– На нивото на стоката?
– Да, самият пазар е пренаситен, но издателствата продължават да търсят български автори. И критерият за качество ерозира. Издателското търсене на литература не отговаря на предлагането на добра литература. И пазарът се задръсти със сив поток. Това, на което навремето му се подигравахме… Критерий за качество стана продажбата. Сливането между продажба и качество ме плаши. Не е възможно един добър автор в разстояние на две години да напише пет книги. Продажбата се превърна в индикатор за качество. Представете си, 40 000 продаден тираж за романа „Живот в скалите” от Мария Лалева, който е на нивото на ранния Паулу Куелю! Неговата мода отшумя на Запад…
– Книги като на Куелю не са ли психотерапевтична измама?
– Да, но в България са мегаселър. И същевременно, доста качествени произведения, които могат да съперничат на западноевропейската литература, не се радват на никакъв успех в продажбите. Свръхпроизводство – и липса на издателски критерий. Аз съм съгласен с прочутото изречение, че добрата книга е продадената книга, но все пак всичко си има граници. Свръхпроизводството не позволява на читателите да направят своя избор. Уважаващи себе си големи издателства, с отдавна изграден имидж си позволяват да бълват книги с ниско качество – и така подвеждат хората. Те купуват слаби книги, защото ги произвеждат издателства с престиж.
– Понеже говорим за производство, защо изчезна ОТК? Качественият контрол…Там, където беше литературната критика, днес са блогърите – често читатели без читателска история…
– Аморфност. Литературното поле днес е един организиран хаос.
– Прищява ли ви се да преподредите книгите в една голяма книжарница?
– Да. Моят опит, моят критерий – те са субективни. Но големите книжарници трябва да бъдат преподредени. Не може отгоре да са „най-модерните” – Венета Райкова или Мария Лалева. Колкото по-продавана, толкова повече предлагана книжнина… И отсъствие на вкус. Поставяш едно до друго несъпоставими неща.
– В началото имаме дадено издателство, което деформира вкуса. После неговата книжарска верига на второ ниво деформира вкуса…
– Колаборацията, синергията, казано учено, между издателства и книжарници налага своя вкус и културно равнище. От чисто комерсиална гледна точка това е печеливш проект. Но не и от литературна. Защото преобръща критериите за качество. Пазарът вече пуши от пренаситеност с български автори. Читателите ще се отдръпнат, защото ще усетят, че им се предлагат много сурогати редом с доброто. А никой не им помага да се ориентират кое наистина става. Това е възможен сценарий.
– Има ли връзка между свръхпроизводството на българска литература и нарастващия десен национализъм – исторически и парамистични сюжети?
– Това аз наричам литература от етнографско-патриотарски тип.
– По-мек сте от мен.
– Сега се измъчих с четенето на книга, в която авторът се опитва да пригоди П.Ю.Тодоров към по-модерно осмисляне на фолклора, митологията, притчите… Няма основание да се пише днес като П.Ю.Тодоров. А и не можеш да го надминеш. Но има и по-героичен тип: със сюжети от турското робство. Общо взето, колкото се може по-далеч от настоящето. Няма обаче осмисляне на близкото минало – от типа на Димитър Димов. Попадна ми един такъв роман – не лош, но ако редакторът му се беше потрудил повечко, щеше наистина да стане много добър… Струва ми се, че новите поколения не искат да научат за чисто човешката драма на моето поколение и поколенията преди нас. Нашата литература достатъчно е писала за геройствата на Симеон и Самуил. Едва ли може да се напише нещо по-добро от Фани Попова-Мутафова и Димитър Талев. Не ни трябва патриотарско, а психологическо осмисляне на историята.
– Смятате ли, че е разумно издателите да наемат нашумели блогъри вместо редактори?
– Повечето от блогърите малко са чели, в това число заради младостта си. Литературният им вкус е формиран от издания тук и сега. Те не знаят какво е излязло преди 30-40 години. Защото и през тоталитарния период излизаха чудесни книги. Тези блогъри, изживяващи се като критици, имат дупки в общата култура. Те преценяват от малко по-ограничен опит. Съпротивляват се, меко казано, да им даваш акъл. Аз бих ги посъветвал, преди да седнат да венцехвалят и да се прехласват, че една книга е върховно постижение, да поставят книгата в по-широк историко-културен и ценностен контекст. И тогава сами ще схванат, че не е чак толкова уникална. А като редактори бих ги посъветвал да четат по-внимателно текста – с повече зачерквания, с повече въпросителни и удивителни по белите полета. Не въздигам редакторите от по-старото поколение, но ние четяхме на хартия – текстът се четеше, поправяше, съгласуваше с автора или преводача, след което се преписваше от машинописка – и пак се четеше. По три-четири пъти. И всички участници в направата на книгата се чувстваха по-удовлетворени. Сега се бърза… Казваш на издателя, че текстът може да се получи, но му трябват много сериозни корекции. „Не, ние бързаме. Ние трябва да го заложим за печат на 15 февруари.” В Америка една книга се готви година и половина-две. И то американците, за които, според клишето, времето е пари. В България една книга се готви за максимум три-четири месеца. При американските издателства редакторът работи изключително съвестно. Книгата може да е обявена, но излиза едва когато е готова.
– У нас, дори да излезе остра отрицателна рецензия за една книга, тя си остава безпоследствена…
– Просто литературната критика е много свита медийно. А и някои блогъри, преживяващи се като критици, обслужват конкретни издателства. Има и блогъри, които се изживяват като ментори. Няма никаква толерантност при тях. Прочетох едно „ревю” от млада писателка. Не знам защо „ревю” – навремето им казвахме рецензии, отзиви… Сигурно така звучи по-високо… Прочела „Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков, е, можеше и по-рано да я прочете, ама нейсе. Та тази дама не харесвала края на книгата, тя щяла да напише друг край… Абе я първо напиши книга като гениалната „Балада за Георг Хених”, пък… Все едно да кажеш: Я, то по филма „Името на розата” имало книга…
– Не по-високо от обувката, обущарю…
– Тя се има за моделиер… И още нещо, придобивам чувството, че тоя тип автори, критикуващи по-големите от тях, искат да си разчистят пътя, да се справят с конкуренцията. Едно време пишеха отрицателни рецензии по идеологически причини, сега – по икономически.
– Защо се случи така, че като говорим за българска литература, говорим по дефиниция за проза…
– Аз не си представям комерсиална стихосбирка. Поезията не е за всеки, елитарна е. Камо ли модерната поезия. В България в момента има много добри, големи поети. Но те изобщо не са озвучени от медиите. Медиите са много повече в дълг към поезията, отколкото към прозата. Те превъзнасят поезия, която е на нивото на възрожденската. Нищо лошо не казвам за възрожденската, но тя е в своето си време. Посредствени стихоплетци са обявени от медиите за поети. 50 стихосбирки били паспорт за голямата поезия. Нищо подобно, паспорт са 2-3-5 стихосбирки. Това значи, че сам себе си цениш, цениш и самото изкуство. Медиите не искат да разберат, че не всяка хрумка е поезия. За поезията трябва да се пише по-внимателно, с други аршини. Въпросът какво е искал да каже авторът в поезията изобщо не трябва да бъде поставян – в прозата понякога може. И защо трябва да изразя почувстваното с думи?! Съвременната поезия е най-трудна за интерпретация – тя е все по-близо до безсловесните изкуства.
Но да се върна към прозата. Много наши автори пишат, но не четат себе си. Срещат се и такива, естествено, с помощта на фейсбук и блоговете, които през първата половина на деня творят писмено художества, а през втората половина мерят кой е пò писател от другия. Невинаги това, което ти е дошло в главата, трябва веднага да бъде превърнато в печатен продукт. Съвременните пишещи нямат търпение себе си да четат, а искат да ги четат другите. Ами прочети се сам, прочети се няколко пъти. От друга страна, на все повече наши автори им личи, че са ходили на курсове по творческо писане. Ако нямаш дарба, и хиляда курса няма да ти помогнат. Хората следват насоки, правила. Веднъж ще ти се получи. Но в повечето случаи няма да ти се получава. Курс по творческо писане може да си позволи една скучаеща дама на средна възраст. Ще понаучи правилата. Само че литературата не се прави по правила – от това слагаш толкова, после слагаш и от онова, като в кулинарията… Най-важното тук е да нарушиш правилата. И въпросът е колко точно да ги нарушиш. Въпросът е в мярката. А писането е тежък физически труд.
– – Вие също напоследък публикувате свои истории…
– – Аз самият сега пиша неща, които, когато бях млад, никой нямаше да ми позволи да публикувам. Имаше праг на търпимост и възможност. Затова започнах да пиша за книги, после и да правя книги. Не исках да правя компромиси, за да публикувам – и затова просто не пишех. А сега, на стари години, чувствам свобода. И нямам никакви претенции.
Разговора води Марин Бодаков
11 февруари 2019