„Преди да изсвириш две ноти, се научи да свириш една. Толкова е просто, наистина. Не свири и една нота, ако нямаш причина.“
В плетеницата от живот и изкуство Марк Холис (1955 – 2019) прилага своята проповед, дори иронично да назовава групата си Talk Talk. Смъртта му на 25 февруари т.г. застигна културните колонки на британските вестници като далечно ехо от 80-те с необходимото присъствие на връстници и последователи, които да напомнят кой е. Та все пак, той обърна гръб на попмузиката преди тридесет години и изостави активното музициране преди двадесет.
До средата на 80-те Talk Talk са зъбец от гребена на новата вълна редом до по-разпознаваеми днес имена, като Tears for Fears и Duran Duran. Първите им три албума, The Party’s Over (’82), It’s My Life (’84) и The Colour of Spring (’86), всеки по-завършен от предишния, им носят низ от хитове, летлива слава, ефирно време в ранните дни на MTV и паричен поток към EMI. На повърхността те са образцов уейв – отмерени ритми, синтетични съпроводи, магнетични напеви. Звуковият разрез обаче разкрива пласт след пласт от първом незабележими нюанси, фина обработка и туптящо зрънце творческа амбиция, напиращо да излезе на повърхността.
Холис – гласът, перото и навигаторът на групата – решава да се отдели от своите връстници, уседнали в уют и предвидимост. С крачката, която води до разтърсващия Spirit of Eden (’88), той се нарежда до безкомпромисните – сред които Скот Уокър, Кейт Буш, Дейвид Силвиън, – предпочели свободата пред продажбите. Spirit of Eden разпръсква четвъртитостта на куплетите и припевите в разтеглена свободна форма, подобнo на елементарните знаци по картините на Жуан Миро. Звукът се е разпаднал на съставните си части – синтетиката на уейва и китарите на рока, оркестър, църковен хор – за да се слее в безплътна амалгама, над която като несекваща въздишка се носи гласът на Холис. Резултатът е обръщане на музиката с опакото навън – необратима стъпка отвъд рока. Изпитващите потребност да категоризират всичко определят творбата като първия пост-рок албум. Този етикет обаче е неспособен да предаде чувството на освобождение, което тези песни носят; преоткритото детско стремление към съзидание без предели. То намира излаз и в последвалия Laughing Stock (’90), по-улегнал и тих.
След дълго мълчание, Холис съблича звука си от всяка неестественост в единствения си, изцяло акустичен солов албум (’98). В години, когато дигиталният скалпел удобно отстранява несъвършенствата за човешкото ухо, Холис приканва шума на пространството да обгърне инструментите. Плътната, осезаема тишина е инструмент сама по себе си, а паузите са по-важни от нотите. Тук Холис е изоставил студийния перфекционизъм на предните си творби. Грешният тон или пропуснатият такт са не само по-автентични от безкрайните лентови презаписи, те са и по-човечни. Така приканват слушателя към съпреживяване на творбата – единствен по рода си интимен шедьовър.
След него Холис незабелязано се оттегля. В оскъдните си интервюта избягва да говори за себе си – какво повече да добави към оркестъра от тишина. Отдава се, казва, на семейството си за крайния брой години, които остават всекиму. Превръща се в музикант за музиканти. Неговият звук покълва бавно, като секвоя. Веднъж посят обаче, зародишът израства и разцъфва в сълзи. На щастие от съществуването.
