На 13 февруари Димитър Стоянович и Ана Ангелова в „Култура.бг“ направиха предаване, което остана без коментари. А то го изискваше… Започнаха първо разговор с режисьорката Адела Пеева за конференция по време на Берлинаре за равенството на жените режисьорки в киното. Адела Пеева обясни, че, според данните й, броят на жените, чиито проекти са финансирани, е нула. Според нея, това е демотивиращо и жените не подават достатъчно проекти, от които да се избере.
В този разговор Димитър Стоянович избира да говори като мъж. (Между другото, нужно е да пита като журналист, а не като мъж.) И пита дали само заради пола трябва да бъдат одобрявани проекти на жени, ако те не стават. Логичен въпрос. Но мъжът не зададе въпроса защо „не стават“.
Адела Пеева остава за следващата част на блоковото предаване, в която темата е Луковмарш – недискретният „чар“ на национализма. Към гостите се присъединяват Харалан Александров – социален антрополог, и Цветомира Томова – историк.
Разговор започва с разказа на Димитър Стоянович, че дедите Стоянович и Заимов са служили в един и същи полк с генерал Луков по време на Първата световна война. Стоянович сякаш забравя, че е там в ролята на журналист и разказва за Втората световна война и решенията на Луков така: Ген. Луков – той става една от пионките от германската машина за натиск върху българския престол. Чуваме го още да казва: Не трябва да излизаме от факта, че това са различни… това са хора патриоти, които политиката, когато се намеси, някак си изкривява представата и те могат да бъдат използвани във всякаква посока, както се използват и сега. Стоянович наистина ли мисли, че генерал Луков е пионка? Като мъж или като историк го мисли? В студиото има и учителка-историк, според която традицията на възпоменанието у нас не е свързана с шествия с факли и нацистки символи. Антисемитизмът е жив в обществото ни, казва тя. За Харалан Александров пък това шествие е резултат от влиянието на руския християнски фашизъм. Неговият прочит е през обърканата идентичност на младите хора, които виждат себеутвърждаването си в групата с черни дрехи. Димитър Стоянович не отрича всичко това като историк. Но като журналист липса. Въпросите задава Ана Ангелова. Адела Пеева се опитва да говори за филма си „Да живее България“, който е копродукция с БНТ. Учителката по история единствена изрича мнението, че Луковмарш трябва да бъде забранен. Но на въпроса на Стоянович дали, като се забрани Луковмарш, ще се решат проблемите в обществото, Адела Пеева отказва да отговори. И попита журналистите защо филмът й вече една година стои в някакъв бокс и не е излъчен от телевизията, която е копродуцент. Ангелова казва, че не може да й отговори, но това е практика в БНТ. А Стоянович призовава Адела Пеева да не вижда в това теория на конспирациите. Добре, че е Александров да каже, че има теории срещу здравия разум.
Предаването обаче няма край. То продължи с разговора на Димитър Стоянович с Владимир Игнатовски за великата режисьорка Лени Рифенщал. Този разговор е толкова сложен, че объркаха годината на смъртта й след смятането на 101 години живот.
Всеки път, в който Игнатовски казваше как е приемана Рифенщал през различните исторически периоди на века, правеше уговорките, че жизненият й път е доста проблематичен; и че не приемаше идеологията на времето, което пресъздава във филмите си. А Димитър Стоянович вмяташе, че животът покрай Луков марш е малко по-сложен, отколкото ни се иска. Стоянович обяви, че за него филмът й за Олимпийските игри не е нацистки. Но забрави, че мисленето на режисьорката във времето, в което е правен, и за целите, с които е правен, са подчинени на нацистката идеология. Има ли смисъл да се изличава „нацисткото“ във филма на Лени Рифенщал, за да се обоснове от водещия колко ценен като изкуство е филмът й? Едно изречение на Владимир Игнатовски показва защо не можем да мислим изкуството отвъд идеологията в него: Дори и противниците признават, че е необикновено.
Кои противници? Онези в Аушвиц или в Треблинка? Ако бяха останали живи…
Мислех си, че е достатъчно за едно предаване толкова много показна невъзможност да се вземат решения. Явно разговорът трябваше да свърши минута по-рано и двамата водещи да закрият предаването. Но предаването завърши с думите на мъжа-историк Димитър Стоянович: Прекрасната Ани остана в тъмното да чака. Не остана, беше оставена да чака. Всъщност, никой от зрителите не знаеше, че Ана Ангелова стои в тъмното. Можеше Димитър Стоянович да закрие предаването без това изречение. Той обаче предпочита в съобщенията си да употребява страдателната форма. Някой за нещо е виновен другиму. А и в историята, и в журналистиката решенията се взимат от личности.
