„Аз, Фойербах“ от Танкред Дорст, превод Мила Паспаланова, режисура Владимир Люцканов, сценография Венелин Шурелов, музика Петър Дундаков. В ролите: Стефан Мавродиев, Живка Ганчева, Ахмед Юмер. Младежки театър „Николай Бинев“, премиера на 14 март 2019 г.
Кой е Фойербах? Нито един от двамата популярни: не е философът, не е и художникът. Този Фойербах е актьор от старата школа, попрестарял, на това отгоре от седем години не стъпвал на сцена. Поканен е от режисьора Летау за евентуално разпределение, поради което наново е разработил пета сцена от четвърто действие на Гьотевата „Торквато Тасо“ – монолог на поета. Режисьорът обаче вече/още го няма. Посреща го негов млад асистент.
Това е изходната ситуация в текста на Танкред Дорст (1925-2017): автор на 37 пиеси (писани между 1960 и 2017 г.), а освен това драматург за куклен театър, киносценарист, режисьор. „Аз, Фойербах“ е поставена за първи път през 1987 г. в Хамбург от самия Дорст, който режисира и други две постановки (Ротердам – 1989 и Бохум – 2004). Има още две в Германия: Кьолн (2011) и Мюнхен (2012), както и в Париж (1989), Вилнюс (2004), Сантяго (2009), Лондон и Монреал (2014), Москва (2015), Стари Оскол (2016). В Русия Валерий Фокин прави през 1998 г. филм по пиесата. Сравнително рядко поставян текст, и то по очевидна причина. Не може да бъде осъществен със случаен актьор.
В пространните си монолози пред индиферентния асистент Фойербах разгръща човешката участ изобщо: пътя на човека през този живот. „Безкрайната драма на величието и нищожеството на човека“. С възходите и паденията, провалите и победите, с илюзиите и разочарованията, с лудостите, но освен това със силните спомени, с актуалната сила на съществуването и най-вече с жаждата за живот, съдържаща стремежа да си нужен и да оставиш видима следа.
Но той го прави не изобщо, а през съдбата на актьора. Чиято жизнена стихия е сцената, заставането срещу дъха на публиката, във великата тишина, когато времето спира. Което може да стане и на най-незначително представление. На своя връх той сбъдва Фаустовия блян не в условно, а в изявително наклонение. Тогава в залата, сред зрителите седи самият Бог, живият Бог – така настоява Фойербах и всеки истински актьор би го потвърдил. Рискуващият с тази роля трябва да е наистина голям: да е имал своите много високи върхове. И да ги има досега.
„Тази пиеса – забелязва режисьорът Владимир Люцканов – сякаш е писана за Стефан Мавродиев. В нея той откри много негови си моменти. Това е текст за него“. Мавро доказва твърдението му на сцената – с всяка дума и всеки свой жест. Той е монументален и гротесков, студено-дидактичен и развълнуван (с „вълнението, което ни дава сили да вървим през този свят“), горд и уязвен, колеблив и вдъхновен.
Мавродиев събира в едно ядро цялото си можене и мощ, опита си, личните си горчилки и възторзи, мисълта и усета си за света. За да поведе битка за мечтата при ясно съзнание за краткостта, временността на нещата. Да заговори за сивотата и вълшебството. За свободата: илюзорната и действителната. За достойнството: накърнявано и съхранявано. За рехавостта и интензивността на съществуването. За заблудата, но и за истината. Той във всеки случай е тук толкова истински, че внушава отиване оттатък играта. Или действително отива отвъд нея. В интервю за БНР от 14 март, запитан кой е Фойербах, Мавро отговаря: „Може да се каже, че съм аз“. И заговаря за „харакири пред всички“.
Всичко, конституиращо рамката на спектакъла: режисурата, сценографията, музиката, дисциплинирано и успешно следва една задача – да подпомага Стефан Мавродиев. (Неслучайно екипът посвещава постановката на неговата 75-та годишнина, макар –типичен за него каламбур – той от месеци да е с година по-голям.) Това прави и Живка Ганчева с чисто, отчетливо изградената си малка роля, имаща обаче съществена задача: да отключи страховете на Фойербах. Ако Ахмед Юмер би могъл да бъде поне в някаква степен пластичен, разнообразен, автентичен, би спестил порция усилия на Мавродиев.
Той обаче благодарно се ползва от подкрепите и с невъзмутимост минава през пречките – грижовен към зрителя и безмилостен към себе си. На финала Мавро – изтощен, раздал се до предел – е плътна персонификация на човешкото и актьорското достойнство. На човешкото и актьорското величие – в хоризонта на привидния крах. „Това е моето пространство, тук дишам“, казва той за театралната сцена в споменатото интервю, самоопределяйки се като актьор по природа. С „Аз, Фойербах“ Стефан Мавродиев демонстрира изключителната мощ на това свое „дишане“ – по несъмнен начин.
