Разказвачът на истории
Влади Киров е сценарист, писател, преводач, ерудит, бохем. Той е най-важният драматург в документалното ни кино, посветено на историята. По негови сценарии са създадени „По начин най-благословен” (1985), „Другото ниво на банята” (1997), „Атентатът” (1998), „1934” (1999), „Как Европа влезе в България” (2002), „Корабите са пълни” (2005), „Роден в робство” (2007), „Биография на една снимка” (2009), „Европолис, Градът на Делтата“ (2009), „Вляво от пътя Лондон-Калкута” (2011), „Изкореняване” (2017), „Гражданинът Сис” (2018) и др. Работил е с режисьорите Юлий Стоянов, Костадин Бонев, Любомир Халачев, Михаил Мелтев, Станимир Трифонов, Господин Неделчев.
Влади Киров е автор на сборник разкази и на 5 романа. Създал е сценариите за игралните тв-филми „Пату” (2005) на Станислава Калчева, „Военен кореспондент” (2008) на Костадин Бонев, както и на „Имало една война” на Анри Кулев, който предстои да излезе.
Носител е на много награди.
Има да гледаме и други нови филми по сценарии на Влади Киров. Тепърва ще се усеща празнотата от неговото отсъствие.
Бог да го прости!
К
*
Трудно се пише за приятел в минало време. Питам се дали с Влади бяхме повече приятели или съмишленици във филмите. Той казваше, че приятелството ни е предопределено, защото бащите ни са били приятели; разказваше как много отдавна идвали у дома с баща си, а аз съм бил все начумерен. По-късно съдбата ни събра в дебютния ми филм „Сакарци”; съдбата го отпрати, след като свърши работата си в още недовършения ни последен проект „Братя Георгиеви: Евлоги и Христо”. Приключи последното си съзидателно дело, тогава си замина. Както винаги, докрай всеотдаен на филма. Едва се движеше, но не отстъпи, дойде с нас на снимки и устоя до края: пропътувахме хиляди километри, тичахме от обект на обект по 12-13 часа, неразбории, жега. Беше с нас, до нас, стискаше зъби. Устоя с цената на огромно изтощение; цялото лято след това възстановяваше сили. Пред името му в надписите стои титлата „сценарист”, една слаба дума: да, той написа сценария, но гореше във всеки детайл по филма. Безкрайни разговори, безсънни нощи: неочаквани идеи, нови истории, друг текст; на снимачния терен дискусиите продължаваха, нови хрумвания си пробиваха път, в монтажната всичко се обръщаше и започваше отначало… и така до края. Влади не работеше върху филмите, той живееше в тях и чрез тях. Те бяха пътешествие, което не се повтаря. Приключи и отпътува. Сам. Сбогом, приятелю. Светло да е на душата ти!
Михаил Мелтев
*
Най-точното определение за Влади Киров даваше самият той. Влади се определяше като разказвач на истории. В киното остана най-последователният следовник на естетическите и нравствени принципи на Юлий Стоянов. Филмите, които Влади Киров остави, са преди всичко нравствени послания. За него Истината не беше абстрактно понятие, тя винаги беше конкретна. И той се радваше искрено, когато намереше исторически факт, който другите са подминали.
Влади беше обсебен от две неща – от думите и от Делтата. Години наред сме го изпращали с нашия общ приятел, оператора Емил Пенев, натоварен с раница и лодка, към мястото, което той най-много обичаше – езерото Разим в делтата на Дунав. Благодаря му, че ми я показа. И направихме филма „Европолис, Градът на Делтата“, който може би най-пълно отразява това, което двамата сме търсили през годините.
Но ако искате да усетите истинския Влади Киров, трябва да прочетете романите му. Защото Влади владееше умението да построи фраза, в която настроението и гледната точка да се променя многократно. Така той изграждаше своите барокови, мрачни светове, в които Доброто е обречен персонаж. В този смисъл, Влади Киров няма предходници в българската литература.
„Делта“, „Юридически казус“, „Розенбуш“ и особено венецът на неговото творчество – последният му роман „Картографирането на Рая“ -предстои да бъдат истински открити. Защото чрез тях и чрез филмите си Влади Киров ще продължава да бъде Разказвача, от който нашето безутешно съвремие има нужда.
Костадин Бонев
*
Стояхме на брега на Дунава и снимахме красив, широк завой на реката. Времето беше тихо, слънчево, водата не помръдваше. Аз отчупих един клон от върбата и го хвърлих във водата. Клонът бавно се промъкна напред, мина през кадъра и заплува към Черно море по пътя на великата река. Влади стоеше до мене, пушеше и нещо си говореше. Изведнъж се обърна и каза:
– Ти, приятелю, току що нарисува картината на вечното присъствие на тази река. Ето това е – плясък, водата се размърдва и… отново всичко продължава, както е било хиляди години!
И той продължи цяла вечер, докато седяхме на масата, да фантазира на тема великата река, вечността и ние в цялата тази красива рамка от природа и събития. Смеехме се, шегувахме се и като че ли наистина се бяхме вписали в безкрайния кръговрат, който се въртеше около великата река.
Спомням си за това малко и незначително събитие сега, когато Влади вече е в други светове и със сигурност отново плува със своя каяк към делтата на реката, за да се срещне с липованците, да си купи малко риба, да свари рибена чорбица, да се затвори в палатката и оттам да наблюдава красивия залез, като се присмива на пълчищата комари, опитващи се да го достигнат.
През същата година, докато обсъждахме един от нашите филми на фестивала, водещата каза:
– Ама си личи, че сте се кефили, като сте го снимали!
Аз се бях приготвил да говоря колко тежко и трудно се прави киното, но Влади ме прекъсна:
– Ами да, ние какво друго правим, освен да се кефим. Кино всеки може да снима, ама да се кефим, като снимаме – това само ние го можем!
Всичко това със сигурност продължава някъде в момента и Влади отново е духът на това действие. Някои ще кажат – няма го! Не съм съгласен, защото това, което сме видели и познали заедно, няма как да изчезне!
А, следователно, и той е тук, някъде между нас.
Любомир Халачев
