„Легенда за езерото” в Софийската опера
По повод 120-годишнината от рождението на големия български композитор Панчо Владигеров, ръководството на Софийската национална опера решава да съживи балета „Легенда за езерото”. Дълга и пълна с обрати е историята на тази единствена за Владигеров балетна творба.
В разгара на Втората световна война Владигеров твори неуморно и след няколкогодишен труд през 1946 г. балетът с работно заглавие „Пленницата на езерото” е завършен, като е преименуван на „Легенда за езерото”. Шестнайсет години по-късно творбата вижда бял свят. На 11 януари 1962 г. в Софийската опера е премиерата на балета. Постановката е дело на Нина Анисимова – известна балерина и хореографка от Санкт Петербург (тогава Ленинград). Либретото претърпява съществени промени, първоначално от Иван Генов през 50-те години на ХХ век, а впоследствие и от Нина Анисимова. Прекрояването на сюжета е в тясно сътрудничество с композитора, който създава втора версия на балета. В премиерните състави са легендарни изпълнители, като Вера Кирова, Красимира Колдамова, Пенка Енчева, Асен Гаврилов, Ичко Лазаров. Тази постановка се играе с голям успех няколко сезона и с нея националният ни балет гастролира в редица европейски страни. Всички, които помнят спектакъла, са единодушни, че е бил впечатляващ и въздействащ, вярно предаващ монументалността на музиката, а пластичните решения са се отличавали с изчистеност, напомнящи старинни стенописи.
През 1979 г. Маргарита Арнаудова поставя „Легенда за езерото” в Пловдив. Тя също нанася корекции в либретото, но не толкова значителни. Запазва героите и основите на сюжета, като го представя в ретроспективен план. Известната ни хореографка съгласува промените със сина на композитора – Александър Владигеров, който е и диригент на спектакъла. В главните роли са Красимира Колдамова, Румен Рашев и Вихра Терзиева.
Балетът на Софийска опера определено изпитва глад за български заглавия. „Легенда за езерото” бе прекрасна възможност репертоарът да се обогати с една наистина много българска по дух и съдържание творба, чиято музика е сочена неведнъж като пример за синтез на фолклор и модернизъм. Възможност, която националната опера пропиля. Панчо Владигеров, един от най-големите в националната ни култура, извел българската музика по световните концертни подиуми, заслужаваше по-достойно честване и най-вече – по-сериозно отношение. Поканената хореографка Донвена Пандурски е предложила собствено либрето. В представения сюжет се вижда, че авторката се е стремила да излезе от рамките на националното и да създаде история с приказен характер и универсални послания. Амбициозна и трудна задача, защото музиката е пропита от българските ритми. И трябва хореографът да има огромно въображение и задълбочени познания, за да може да се оттласне от националното звучене. Заглавието съдържа понятието „легенда”, което означава сказание за историческото минало. А фентъзи-приказката, пресъздадена на сцената, е в пълна дисхармония с музикалната драматургия на творбата и безкрайно далеч от величествената монументалност на Владигеровия стил. Либретото на Донвена Пандурски е лишено от логика, а хореографията с нищо не помага на драматургичните неравности, напротив – задълбочава смисловия хаос. Не се разбира какъв е конфликтът, не се разбира характерът на любовния триъгълник, механично влизат и излизат солисти и ансамбъл. Танцовата лексика, бедна и овехтяла, наподобява лошо копие на Юрий Григорович, особено в мъжките сола. Тук-там има някакви комбинации в национален стил, но по-близки до руския танц. Сценографията( художник Павел Шапо) изглежда като незавършена, а що се отнася до костюмите – едва ли някога Националният ни балет е бил по-зле облечен. С изключение на костюма на езерното момиче, всички останали костюми подчертават дефектите на фигурите.
Върхът на всичко е, че ни се предлага един незавършен продукт. В последния момент седма картина е отпаднала, а заедно с нея и двайсет минути от финалната музика на Панчо Владигеров, композитора, чиято годишнина се чества!
Жалко за артистите, особено за прекрасните ни солисти. Понастоящем първият ни балетен театър разполага с чудесен изпълнителски състав, който бе подложен на изпитание. Когато няма драматургия и хореография, няма как артистът да изведе дълбочините и драмата на музиката. Особено ощетени бяха изпълнителките на ролята на езерното момиче. Марта Петкова, Катерина Петрова и младата Памела Пандова нямаше какво друго да покажат, освен физическа красота и грациозни движения. Никола Хаджитанев, Емил Йорданов и Цецо Иванов са артисти с мащаб и размах на движенията и така вярно интерпретираха музиката, въпреки хореографията в стила на съветския героичен балет. Младата София Цуцакова максимално успя да извлече от образа на жената-воин драматизъм и житейска убедителност.
„Легенда за езерото” е поредният в последните няколко години неуспешен опит за представяне на българско балетно заглавие на сцената на Софийска опера. Постановката няма да се играе до края на сезона и едва ли ще остане в репертоара. Пред ръководството на театъра стои отговорността за опазване на националната ни съкровищница и намиране на адекватни хореографски решения на музикалната ни класика.
