Съвременна и барокова инструментална риторика
Що се отнася до състоянието на актуалната и класическа музика у нас, надеждата ми се концентрира в два български състава – ансамбъл „Музика нова” и квартет „Фрош”. Разбира се, те са чести гости в Русе; сериозен музикален експерт, какъвто е Ива Чавдарова, няма как да пропусне да осигури присъствието им в основната изпълнителска листа на фестивала. Програмата на ансамбъл Музика нова събра изненадващо количество любознателни слушатели, което ме насочва към мисълта, че упорството на създателя и постоянния ръководител на състава Драгомир Йосифов да представя музика на ХХ и ХХI век вече дава резултат. Музика на Симеон Пиронков-син рамкира концерта с „Рефлекс” за соло флейта – пиеса-монада, чиято единна цялост бе изваяна от флейтиста Явор Желев с удовлетворение от широкоспектърното поведение на инструмента, предписано от автора, и skin double за ансамбъл – в която паметта на структурата е подложена на изпитание с възможностите за трансформиране и съединение на различните времеви, метрумни, темброви пластове, със завладяваща, магическа трансцеденталност. Сложен изказ, изваян майсторски с разтварящи се един в друг тембри от ансамбъла и Йосифов в специфична времева концепция. Световната премиера на Diffused Gestures (Разпръснати жестове) за акордеон и лайв електроника от Владимир Влаев за мен стана център на вечерта с изключителното инструментално въображение на композитора, което възсъздаде акордеона като жив, дишащ организъм с неизчерпаема инвенция, предлагаща провокационни звукоизобразителни идеи, чийто аналог бе впечатляващо трансформиран от електрониката. Пиесата пресъздава сякаш заплашващата пъстрота на съвременния свят, в който уединението и вглеждането в себе си стават все по-невъзможни. Превъзходно изпълнение на Красимир Щерев, музикант с извънреден талант и екстазна чувствителност към провокациите на съвременния тонов свят! В този звуков контекст като класически контраст прозвучаха обработената за кларинет и пиано от Йосифов „Детска пиеса” от Веберн, Каденците из Темпи кончертати и Solo per Clavistella от Константин Илиев. Тази последна пиеса на големия композитор, посветена на Стела Димитрова-Майсторова, бе изпълнена с тихо, вглъбено благоговение на Драгомир Йосифов.
От години Ива Чавдарова се стреми и успява да убеди различни артисти да се съберат в съвместен прочит на избрани за фестивала творби в много качествени концерти. Идеята да свирят заедно е допаднала и на Квартет „Фрош”, и на Евгени Божанов, както и на още едно голямо име в съвременното акордеонно изкуство – Мие Мики, професор в Университета Фолкванг в Есен с огромни заслуги за развитието на репертоара за този инструмент. Съчетанието на Шостакович и Пиацола в една програма разби мита за евентуалната им несъвместимост. Точно обратното – може би поради латентната импровизационност в музиката им или, защо не, поради прямия музикален език, който разказва без условности не съвсем весели сюжети, те се приближават в контекста на звуковия ХХ век, колкото и невъзможно да изглежда това. Божанов и „Фрош” не се подчиняват на стиловите клишета, разломяват навиците за възприемане на почерка Шостакович, сублимират до крайност състояния, като трагизма във фугата, „обобщен” от пианото и виолончелото в екстремни реплики и едно драматично „произнесено” оттегляне. Или в скерцото – зловещо във внушението на техния прочит: използваха „по същество” токатното движение и скандиращия висок регистър (от пианото на Божанов се разнасяха „изстрели”), за да се вглъбят в интермецото и финала… С артикулираната интимност и тембровата инвенция в Петте пиеси на Пиацола за соло акордеон Мие Мики сякаш досъздаде атмосферата на вътрешна неудовлетвореност, на екзистенциално страдание с френски аромат. Изкуството й е много рядко съчетание от финес, култ към детайла, изящен вкус към колорита – може да си позволи всичко с нейната култура, още повече, че инструменталните й ресурси са необозрими. Води слушателя, който й се доверява, очарован и от омайващата скромност и естественост на нейното сценично поведение. Събраха се всички в Концерта Aconcagua на великия Астор, аранжиран за акордеон, пиано и струнен квартет от Ясухиро Касамацу през 2016 г. – щедра картина на препускащи във времето цветове, на изкованите с настървение „обратни ритми”, на гласа на един акордеон, който те изненадва с „елипсисни” движения, с дълбоката си носталгия, с шеметна волност; и всичко в съгласие с пианото и квартета. Властваше чистата музика в категорична реторика, изведена докрай.
Бароковата цигуларка Зефира Вълова и нейните партньори Явор Генов (теорба), Родни Прада (виола да гамба) и Марчин Святкевич (клавесин) посветиха своята вечер на фантастичния стил, зародил се в северно- и южногерманската традиция на ХVII век и описан интересно в кратка студия от Явор Генов в програмата за концерта. Инструментална музика от Бибер, Кертцингер, Фробергер, Букстехуде, Капсбергер и Бертали, която може някому да се е сторила монотонна, но всяко чувствително ухо се е насладило на ювелирната бравурност и изящното красноречие в тоновия свят на Вълова, оцветена с пастелни тонове от теорбата и да гамбата в създаденото от клавесина необичайно прозирно звуково пространство. Това е изкуство на просветеното търпение, на внимателното вглеждане в тъканта на музиката, чието артикулиране насочва въображението към предишно действие от безкрайната житейска пиеса, така простичко и ясно обяснена от текста на Генов. Великолепна, даряваща щедро неподозирани състояния, вечер с големи, отдадени музиканти!
И все пак, има прочити, които остават незабравими. В съвместна вечер, посветена на Бах и Скарлати, Мие Мики и Евгени Божанов свириха – всеки в своя част от концерта. Преди години бях писала, че Мики сближава епохите, сега тя с непредвидима, но привлекателна гъвкавост по отношение на стила конструира слисващо фугите на Бах – някаква магическа формула сякаш дефинираше разпределението между клавиатурата, басите и меха. Отдавна съвременният акордеон е напуснал фолклорната нива и настолните мелодии, за да поеме много по-интересни задачи, да развива възможностите си – нещо, в което го поощряват и композитори, и големи изпълнители като Мие Мики и Красимир Щерев.
А в своята част от концерта Евгени Божанов изсвири девет сонати от Доменико Скарлати без прекъсване, обгрижен от впечатляващата тишина в залата. Бе изградил безспорна драматургия в реда на сонатите, съобразена с тонален план в порядъка две мажорни, една минорна, с регистри, с възможности на апликатурата, с темпови и мелодически полифонно-хомофонни идеи, естествено, и с разновидностите в характера, в излъчването им. Неговият прочит създаде на слушателя невероятно усещане за състояние на клавирен делириум – и като пиша това, визирам преди всичко жадност в несвършващите, безкрайните звукови преображения – като пробягващи с различно темпо, изненадващ щрих-характер, в светлина или здрач, карнавални маски… Самотната фигура на сцената като маг възсъздаваше величието на един стил през външността на формата – най-вече в клавесинния образ на щрихите стакато-нон легато, но в същото време го опровергаваше, дискутираше със създателя му, уверен, че с пробуждането, провиждането на друг, вътрешен живот в творбата през нови, неподозирани гласове, през тоново преартикулиране до дързостта да трансформира спокойствието на нотната картина в сложна екзистенциална драма-изповед. Пролича много ясно в ла минорната соната, в която началото загатна как едни триоли ще се превърнат в стон, а повторението му вече разкри това усещане за болка докрай. С изключителния си слух, въобразяващ определени състояния, които ръцете създават, Божанов реди своите драми, разгръща ги ненаситно, предизвикателно с лична непреклонност – изградил е различна, пак цялостна стилова система, която може би ще даде опорни точки на други, които се заемат с тази материя. Няма как да не стане еталонно това негово преобразуване на системата Скарлати, защото то носи още невероятна музика, мистериозно сякаш възникнала и в същото време толкова естествено свързана с едно рядко артистично вдъхновение. Разбира се, тук трябваше да стане дума и за видовете трилери, за педала, за същността на щрихите, за нюансирането, заради което в два еднакви такта, в два поредни тона музиката върви, случва се, за това как логиката ражда страхотна чувствителност, как в музикалния език на осемнайсет век се чува най-романтичния деветнайсети, как… Финалът на драмата в 9 действия бе потресаващ – сонатата във фа минор K 466 бе катарзисно преживяване, разтърсваща душевна изповед, която бе завладяла и смълчала по един особен начин залата.
