„Франко Дзефирели – режисьор на живота“ (Franco Zeffirelli – Directing from Life), документален, 2018, Великобритания, 58 минути, режисьор Крис Хънт, продуцент Stanza Media. Показан на Master of Art. Следваща прожекция – 16 април в G8
След изключителната му „Автобиография” (ИК „Колибри”, 2012), следя всичко, свързано с Франко Дзефирели. Но той вече е на 96 – най-възрастният от големите живи режисьори. Адски рядко дава интервюта. Така че „Франко Дзефирели – режисьор на живота“ бе задължителен.
Досега не бях гледала документален филм за него, въпреки че има не един. Прочее, епизоди от някои са вмъкнати в тъканта на този. И е опит за любопитна конструкция – започва от библейската му възраст, представя го все по-млад, накрая режисьорът се отказва от този принцип, но затваря филма с Дзефирели в количката – старостта не прощава дори на него, хипервиталния късметлия.
Освен интервюта с него, кадри от филми, театрални и оперни постановки, рисунки и скици, за мащабния флорентинец, създал над 100 оперни спектакли по цял свят, 22 филма като режисьор, 25 като сценограф и т.н., говорят разни хора, преминали през живота му: Пипо Дзефирели – един от двамата му осиновени сина, дългогодишната му секретарката Шийла Пикълс, днешните оперни режисьори Стефан Треспиди и Марко Гардини, приятелката и организатор на продукциите Анджела Алън, остарелите Джоан Плаурайт, Джоан Съдърланд и Робърт Пауъл, младите Джуди Денч, Маги Смит, Ричард Бъртън, Пласидо Доминго (когато е работил с тях)… От целия пъзел излиза личност с невероятна работоспособност и воля. И във филма, както в „Автобиография“, се отдава дължимото на рано отишлата си майка на извънбрачно дете, израстването му при лелята и силната връзка с Мери О’ Нийл, научила го на английски и Шекспир. И най-вече – копнежът по семейство. Повечето от фактите са известни от книгата – раждането, Съпротивата, откриването му от Лукино Висконти, общият им път и прогонването му, топлите отношения с Мария Калас и „Тоска“, мимолетното му участие в политиката през дългогодишния му приятел Берлускони, привързаността му към Флоренция и Позитано, към красивия живот и кучетата… Но сега за първи път чух, че „Кръстникът“ е предложен първо на Дзефирели и след отказа му – на Франсис Форд Копола.
Както и „Автобиография“, и филмът изразява елегантно-романтично-оперния стил на Дзефирели – размах и изисканост, консерватизъм и дързост, солидност и наивност, психологизъм и патетика. Фантастично е, че през 2017 кметството на родната му Флоренция е отдало дворец за Фондация „Дзефирели“, където са изложени безбройните му страхотни рисунки и ескизи – акцент във филма е, че сторибордът на филмите и постановките му е досущ като резултата. За пореден път става ясно, че повелителят на костюмно-сценичното кино е много важен със своя призрачно-ослепителен свят от катедрална внушителност, класическа орнаменталност, лудуваща емоционалност.
Въпреки бъбривостта и известната баналност на филма, той съумява да предаде света на Дзефирели и магнетизма на един от най-дълго и плодотворно работилите режисьори, наложил нов стандарт в три художествени пространства: театър, опера, кино, предизвиквайки шумни възторзи и скандали. Освен това ни показва Дзефирели ослепително красив дълго време и все още обаятелен и елегантен. И обема всичко това в 58 минути. Никак не е чудно, че филмът е британски – Дзефирели е работил дълго в Лондон и е единственият италианец, удостоен с титлата „сър”.
На фестивала Master of Art интересните филми са бол и имат публика.
