Разговор с ирландската писателка по повод сборника й „Литературен обяд и други разкази”
Ейлиш ни Гуивна притежава много награди, сред които Stewart Parker за драма, Butler за проза, няколко награди Oireachtas за ирландски роман и три Bisto за детска литература. Романът й Танцът на танцьора е финалист за наградата Orange през 2000 г. Сборникът Лед от вътрешността на страната е отличена книга на Ню Йорк Таймс. През 2015 г. получава наградата Irish PEN за изключителен принос към ирландската литература. Текстовете в „Литературен обяд и други разкази“ са специално подбрани за българското издание.
Марин Бодаков: Какво трябва да знаем за съвременната ирландска литература, за да разберем по-добре вашия сборник с разкази? Аз прерових паметта си – и мисля, че единствената друга ирландска писателка, която съм чел (но цели два тома на български), е Мери Лавин.
Ейлиш ни Гуивна: Но това са 40-те години! Тя е известна писателка на разкази. След малко ще кажа няколко думи за историята на кратките разкази. Интересното по отношение на ирландската литература е, че в момента процъфтява. Има много автори в днешно време, ново поколение автори преживява разцвет. Това затруднява дефинирането на ирландската литература, защото напоследък се пишат толкова различни книги и се експериментира много. Влиянието на Джойс, Бекет и Флан О‘ Брайън, които пишат в началото на XX век, все още се усеща силно; и особено младите писатели, които са на около трийсет, пишат подобно на Джойс в „Одисей“ или „Бдение над Финегън“. Публикуват се творби в най-различен стил. В средата на XX век разказът е смятан за най-добрия жанр в ирландската литература – Мери Лавин, Франк О‘Конър, Шон О‘Фойлан са известни автори на разкази, публикувани из целия свят. Разказът продължава и в момента да е все така популярен жанр в Ирландия. Когато започнах да пиша през 70-те години, все още беше съвсем в реда на нещата един начинаещ ирландски писател да започне с разкази: да публикува сборник – и чак след това да премине към писането на романи. В моя случай и до ден днешен продължавам да пиша много разкази и постепенно започнах да предпочитам разказа пред романа. В определен смисъл, следвам стъпките на Мери Лавин, Франк О‘ Конър, Шон О‘Фойлан, които имат по няколко романа, но главно се съсредоточават над писането на разкази.
Марин Бодаков: Ако ви върна още по-назад, как ще тълкувате твърдението на Хенри Джеймс, че ирландската литература е литература на разказа, а английската литература е литература на романа? И как се променя през годините дистанцията между английската и ирландската литература?
Ейлиш ни Гуивна: Според мен, това твърдение е доста вярно, особено що се отнася до началото на XX век, макар и най-известният роман в английския език да е написан от ирландец – Джеймс Джойс. Макар че на Хенри Джеймс това, което казвам, едва ли щеше да му хареса. Традиционната форма на романа, усъвършенствана в Англия през XIX век, не е особено популярна в Ирландия. Има, разбира се, романи, писани в този стил, но не са много. В Ирландия разказът доминира в началото на XX век по икономически причини – много от авторите са имали друга работа и не са разчитали на писането като на единствен източник на средства. Много по-лесно се пишат разкази, ако имаш и постоянна работа – и затова жените писателки пишат в този жанр през 70-те години. Ние просто не разполагахме с времето и концентрацията, които изисква един роман. Разказ можеш да напишеш за няколко часа, най-много за седмица, но романът изисква последователна всекидневна работа за дълъг период от време. Другата причина е, че в Ирландия нямаме толкова голяма буржоазия, която да позволява развитието на силна романова традиция. Романът предполага широка и заможна публика, която да разполага със свободно време за четене. Затова романът е толкова популярен в Англия през XIX век. Другата причина се отнася до формата на разказа, който работи с метафори, символи и образи, почти както поезията борави с тях. Модернистките разкази, писани от Джойс и Чехов, са хибрид между поезия и наратив; има наратив, който е разказан поетично. Според мен, това се харесва на въображението на ирландеца. Това е начинът, по който ирландските писатели работят. В момента в Ирландия се публикуват много романи, но най-добрите – ако четете Една О‘Брайън, Джон Макгахрън – приличат на разкази, защото или са написани по същия начин, или защото в тях не става дума за сюжет, фабула или наратив, а за изразяването на емоции чрез средствата на езика. В тях има силно усещане за място и са много различни от роман на Дикенс или Емили Бронте. Искаше ми се да добавя и Хенри Джеймс, но той всъщност пише доста поетично… Силата на ирландските писатели не е в свързването на отделните глави или в разгръщането на сюжета, а в езика. И според мен, това работи много добре при разказа. При романа това внимание е по-трудно да се поддържа. В „Одисей“, например, не се случва нищо особено, сюжетът може да се резюмира в два реда. Също и „Млекарят“, романът, който спечели наградата „Букър” тази година, на ирландската писателка Анна Бърнс, е роман за език, стил, експресия. Неговият сюжет беше преразказан в три реда от „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, защото в него не се случва нищо, а книгата е 400 страници. Това е типичният ирландски роман. Но, според мен, един писател е много по-успешен, когато успее да напише история, в която се случва много малко, както е в сборника на Джойс „Дъблинчани“, който е еталон и модел за писателите на разкази в Ирландия. Поезията в изразяването се постига по-лесно в кратката форма, отколкото при романа.
Димитър Камбуров: А бихте ли казали нещо за взаимоотношенията между ирландската и английската литература? Дали са на равни начала или едната е подчинена на другата?
Ейлиш ни Гуивна: Ако имате предвид някакво състезание между англоговорещите страни, то, според мен, ирландската литература стои добре в международен план. Все пак, пишем на един и същи език с американските автори, с които имаме повече общо по отношение на разказа. Наред с Англия, Америка, Австралия, малката Ирландия ми се струва, че е изградила репутацията си в това състезание. Не смятам, че литературата е строго национална. Ако се замислите, писателите постоянно четат творби, които не са предназначени за определено място. Хората казват: „Повлиял ти е Джойс…” – всички сме повлияни от него, както американци, така и англичани, макар че те са по-фокусирани върху историята. При източно- и западноевропейците говорим повече за идеи, а американците и ирландците са по-съсредоточени върху езика.
Марин Бодаков: За мен най-голямо вълнение предизвикаха двата разказа, свързани с отношенията между писатели. Какво от общуването между писателите предизвиква чувството ви за хумор? Как може да се саботира изобщо литературната конюнктура днес?
Ейлиш ни Гуивна: Сред някои писатели съществува вярването, че не бива да се пише за самото писане, защото това не е от общ интерес. Дълго се подчинявах на това правило, но след това забелязах, че има твърде много романи за фотографи, художници, от което личи, че авторът се опитва да прикрие писателя под друго творческо поприще, и се запитах защо трябва да го правим – много от читателите са всъщност писатели. Според мен, си струва да се пише за писането. Започнах, когато написах един роман, вдъхновен от „Ана Каренина“. Исках да напиша роман за ирландското общество от времето на така наречения „келтски тигър”, когато през 90-те години икономиката процъфтява; период, последван от седем години строги икономии. В романа си Толстой описва висшето общество, а аз не можех да го направя, защото нямам достъп до ирландската аристокрация, ако въобще можем да говорим за подобно нещо… Но общността, до която имам достъп, е литературната сцена, всичко, което се случва там, взаимоотношенията, конкуренцията, опитите да се спечели власт. Мисля, че е така във всяка група. Имам познания за тези групи: академичната група, групата на библиотеката и групата на писателите. И затова написах този роман, а после и няколко разказа по същата тема, защото писателите са все пак хора и са интересни.
Марин Бодаков: Доколкото разбрах, две години сте изучавали български език заедно с Димитър Камбуров. Доколко изучаването на един нов език хвърли светлина върху вашата досегашна стилистика?
Ейлиш ни Гуивна: Не знам (казва го на български – бел.ред.).
Марин Бодаков: Завладя ли ви така българският език, „отвлече” ли ви така, както в българския разказ?
Ейлиш ни Гуивна: Да, „отвлечена“ съм от българския език… Българският ми трябва да се подобрява, прекарвам доста време в четене на български. Не знам доколко се е отразило на писането ми. От лингвистична гледна точка, когато човек, говорещ германски език като английски, включително ирландски, започне да изучава славянски език, открива толкова много разлики. Славянските езици са най-екзотичните за нас. Написах разказа за отвличането и българският навлиза в някои от нещата, които пиша, но не смятам, че ми е повлиял особено. Причината отчасти е, че не съм чела чак толкова много българска литература. Все още чета по-лесни неща на български, да си призная честно.
Марин Бодаков: А как работихте двамата по превода на тази книга?
Ейлиш ни Гуивна: Миналата година излезе моя книга, наречена „Избрани разкази“, сборник с вече публикувани разкази, и това може би ни вдъхнови да го направим. Избрахме няколко разказа от този сборник, после и няколко от други сборници и дори няколко, които не бяха публикувани. Аз подбрах едни, Димитър – други; и се получи.
Димитър Камбуров: Ейлиш предложи онези, свързани с България и Източна Европа, те не бяха в сборника.
Ейлиш ни Гуивна: Сметнах, че разказите, свързани с България или Източна Европа, ще са интересни за българската публика. Знам, че винаги има риск, когато един чужденец пише за друга държава, и винаги може да се стигне до недоразумение.
Марин Бодаков: Един, може би, неприличен въпрос – неприличен, при положение, че го задавам в присъствието на литературен теоретик като Димитър Камбуров… И все пак – с кои от своите персонажи бихте искала да сте приятели? Като веднага искам да допълня, че бях очарован от изискания тон, от изяществото на общуването, от ненатрапчивата лекота… Повече от не казаното, отколкото от казаното…
Ейлиш ни Гуивна: Това, според мен, е най-добрият начин да се пише – да има скрити моменти, които читателят сам да трябва да открие. Смятам, че съм приятелка с всичките си герои. Мисля, че ако пишеш за герой, дори да е глупав или лош, го опознаваш. Те може би не ме смятат за тяхна приятелка, би било опасно да си приятел с писател, но аз определено ги смятам за свои приятели.
Марин Бодаков: Изобщо, какви хора и какви ситуации отключват изведнъж вашето въображение на писател?
Ейлиш ни Гуивна: Зависи от много неща. Казвам на студентите си, че историите са навсякъде – само трябва човек да излезе на улицата и да се срещне с тях. Всичко изцяло зависи от желанието ти, способността ти или намерението ти да направиш нещо. Именно разказите са постоянно и навсякъде около нас. Понякога имам мнение по някой въпрос и се чувствам длъжна да напиша нещо. С разкази като „Берлин“ вдъхновението ми дойде от редактора. И разказът „Уелският бряг“ се появи, понеже един редактор ме попита дали мога да напиша такъв разказ.
Димитър Камбуров: Така ли? Аз мислех, че е много личен.
Ейлиш ни Гуивна: Да, много е личен, но не бих го написала, ако не ми бяха казали: „Имаш три месеца да го направиш.”
Марин Бодаков: И един последен въпрос – как по време на вашата писателска кариера се променяше понятието ви за литература?
Ейлиш ни Гуивна: Това е добър въпрос. Мисля, че доста се е променило. Когато започнах да публикувам книги през 80-те, очакванията бяха по-тесни, имаше един или два начина да напишеш „добър“ разказ или роман, според ирландските критици. Мисля, че в днешно време възгледите им са много по-широки и по-отворени. Когато започнах да пиша по този начин, използвайки емоционалния реализъм, начин, който е над думите и изразяването, това беше единствената възможност. Сега обаче има жанрове, които може би се смятаха за по-нисши, твърде експериментални за 70-те години, но вече се приемат, стига да постигат целта си. Писателите имат много по-голяма свобода. Другото нещо, което се случи, трябва да кажа, е цялостната промяна на литературната сцена по отношение на жените писателки. Когато започнах да пиша, не осъзнавах колко малко жени писателки има, които публикуват книги. Те често започваха да пишат, но рядко продължаваха, а сега това се промени коренно и днес съотношението между мъже и жени писатели е почти равно. Заради феминизма и развитието на писането не само в Ирландия, а и на други места по света, поне в това отношение литературната сцена доста се промени.
Превела от английски Катерина Станковска
София, 13 март 2019 г.