Международният панаир на детската книга в Болоня, 2019
„Личното е политическо!” (лозунг на студентското движение и феминизма от края на 60-те)
„Личното е пазарно”. (Кат Кени, Университетът в Маккуери)
Малко неща са по-лични от детските книги. Те са част от паметта ни за самите нас; когато разказваме за любимата си детска книга, ние разказваме кои сме извън онова, на което ни е подложило времето. И все пак, това извънредно лично пространство е арена на политически и пазарни сили, на сблъсък между тях и сблъсък вътре в тях. И на спояване, разбира се.
Политическото е по-лесно за забелязване, защото то се поддава на разказ. Когато трябва да разкажеш за огромно събитие като Международния панаир на книгата в Болоня, и то трябва да го разкажеш за пореден път, най-лесни за улавяне са като че ли сюжетите, в които се вижда повтарящо се намерение на книга, серия книги, тенденция в книгоиздаването с ясно послание, с амбицията да носи промяна, да обръща нагласи, да поправя злини. Тези тенденции не са толкова трудно уловими и трудно предсказуеми – те са по правило хуманистични и либерални, вървят срещу инерцията на образователната машина, и са по правило много утешително четиво, защото говорят за развитието на хуманистичния консенсус, без който тиражите им биха били невъзможни. Това рядко са радикални идеи: многообразието на възможните женски роли, равната ценност на човешките същества, екологията и въобще пиетета към чудото на природата, необходимостта от емпатия дори при сблъсък с привидно чуждото, значимостта на въображението и неуморното любопитство. Индустрията изглежда успокоително резистентна на консервативната вълна, която като че ли залива света през последните години: няма да видите детска книга за расизма, против мигрантите, за неравенството на половете или за изсичането на горите, независимо какво показват изборните резултати и реалните практики.
И все пак. През последните четири години някои от темите се появиха и изчезнаха. Например, „храна и екология”. Преди две години – бежанците (тогава нова дилема за Европа). Войната. Други изглеждат по-резистентни, привидно първопроходни, но всъщност доста безопасни като издателски избор. „Историите за лека нощ за момичета-бунтарки”, например, изглеждат много примамливи и като тема, и като начин на реализация – от краудсорсинга (т.е. с набиране на средства от множество желаещи да закупят книгата „на зелено”) до щандовете за бестселъри по целия свят. Но темата за „момичета-бунтарки” присъстваше и през предишните години – през поредиците книжки за забележителни жени (включително и за най-малките) или множеството художествени книжки с енергични героини до образа на Фрида Кало, който се е разраснал до отделен търговски жанр, емблематично-разпознаваем като образа на Че Гевара, макар и много по-симпатичен. Тази година една от „подгласничките” в категорията за нехудожествена литература на наградата BolognaRagazzi беше Kvinner I Kamp («Жени в битка” на Марта Бреен и Джени Джордал – комикс малък формат, твърди корици, за историята на феминизма. На дискусията „Времето е на тяхна страна” за женските роли в детската литература можеха да се чуят доста гръмки твърдения, представящи новата вълна като нещо невиждано, преломно, обещаващо да промени света (въпрос от публиката: „Търсят ли се тези книги от родителите на момчета?” Отговор: „Не, защото сегашното поколение родители не е израсло с тях!”) Сякаш Пипи и Роня, Матилда и малката Мю никога не са съществували, нито са достигали до изключително широка публика от двата пола. Американската писателка Сюзан Ууд гордо даде пример със собственото си творчество: как първата й книга била за сладка баба, която успява да направи пай с ябълки, въпреки че има само сливи, а последната й – детска биография на Елизабет Уорън. Друг въпрос – за ангажимента с по-радикални неща като ЛГБТИ тематиката – бързо разкрива къде пазарът тегли чертата на немислимото: въпросният „бунтарски” бестселър се продава в Русия цензуриран. Впрочем, тазгодишната награда „Опера прима” отива за „Джулиан е русалка” на Джесика Лав, но все пак Джулиан е дегизиран само в рамките на карнавала в Рио. По-интересно ми се вижда присъствието на жените в общата история (вместо отделянето им в паралелен исторически разказ), каквото виждаме в „Атлас на пътешествениците и изследователите” на Изабел Мартинс и Бернардо Карвало – хубава бленда от очаквани и неочаквани фигури, съставена не без амбицията да поправи несправедливостите на паметта („изследователи” вместо „откриватели”, доколкото цели цивилизации са си съществували и преди да бъдат „открити”, избор на хора с човешко отношение към срещнатото по пътя им (никакъв Колумб), отказ от европоцентричността (редом с Марко Поло, Хумболт и Дарвин са Ибн Батута и Сюен Цзян). Тук присъствието на Мери Кингсли и Жана Баре стои естествено и интригуващо, а самата книга е извънредно красива, необичайно илюстрирана без осезаема претенция за модернизъм: нереални цветни пейзажи без думи и хора се редуват с чернобели разтвори с карти и биографични разкази в картинки.
Подобна смесица от наситен черен контур и ярки цветове откриваме в отличената с наградата за художествена литература „Кукла, костилка, слива, дърво и пак кукла” на чехите Войцек Машек, Хрудос Валушек и Юрай Хорват: момченцето Петер си приказва с говореща цепеница и научава нейната история от висяща на клончето слива през костилка, която на свой ред израства, новото дърво е припознато за екзотично, после отсечено от нанеслото се отсреща семейство, пропътува света като „дървесина” и т.н. Абсурдистки смешен текст, линогравюра, оцветена впоследствие с шарени маркери, смела типография – въобще книга с характер, който не се интересува ни от политиката, ни от пазара. Другите отличени книги в категорията са „И после” на Исинори – за странни същества с глави-инструменти, заети да градят цивилизация, без да знаят „и после какво”, южнокорейската „Луната над ябълковата градина” на Куон Юн-Сенг и Йон Ми-Сук и „Насреща” на Том Огома, книга почти без думи, разказваща живота на един човек отвътре и отвън, тоест, през неговата гледна точка и в очите на другите. Южна Корея, Франция, Чехия, Португалия присъстват доста редовно в списъците с награди редом с Полша (Dwie Syostry), Украина (Старый лев) и Колумбия (Tragaluz), да речем. Не бих се наела да кажа дали това отразява нещо по-различно от вкуса на журито към необикновеното, каквото тези издания действително изобилно излъчват.
Стигнем ли до принципите за раздаване на награди, пак опираме до въпроса за политическото. Една от интересните изложби на панаира беше на лауреатите на наградата „Корета Скот” (на името на жената на Мартин Лутър Кинг) за най-добри чернокожи автори и илюстратори на детски книги. Учредена е от двама библиотекари и един издател, дава се ежегодно и паричното й изражение е 1000 долара. Причината за появата й е недостигът на афроамерикански автори и пълното им отсъствие сред отличените с двете големи награди по онова време, „Нюбъри” и „Калдекот”. Мислете каквото искате за подобен принцип на селекция, но представените илюстрации бяха истински качествени, разнообразни по стил и вдъхновяващи в изпълнението си; може би отличителната им черта беше топлотата на визуалния разказ.
Иначе тази година темата за общото и маргиналното сякаш присъстваше по-рядко, или поне аз толкова видях. Видях я в „Улицата на четирите вятъра”, подгласничка в категорията за нехудожествени книги и проследяваща историята на една улица от 1890 г. до 2018 г. предимно в рисунки, като всеки разтвор въвежда нови герои от различни страни, които по свой начин й добавят живот. Видях я в шведската „Ягодовите деца”, която започва с идиличен разказ за малко паянтова къща, на пръв поглед лятна вила, която постепенно се оказва все по-порутена, всъщност построена с подръчни материали, и с външна тоалетна, и всъщност без ягоди в задния двор – ягодите са в Швеция и родителите на децата са заминали да ги берат, за да изхранват семейството си.
Има, разбира се, и престижно маргинално – ако мога да нарека така съвременното изкуство (и изкуството въобще), чието присъствие като тема е по-скоро пожелателно за присъствието му в живота извън кориците. Това е доста разбираемо; визуалните изкуства естествено вълнуват илюстраторите, чието образование, интереси, страсти са в тази насока. Няма никакъв проблем, ако искате да запознаете детето си с Магрит, Търнър, Уорхол, Пиер Бонар, Кусама, Джакомети, Луиз Буржоа, Джорджия О’Кийф, Джаксън Полак и т.н., с конкретна техника или с историята на изкуството въобще. Издания има в изобилие за всякакви възрасти, разбираемо написани, с интересен подход, със стикери, интерактивни занимания, каквото поискате. Едно от дребните ми заяждания (на фона на безспорното удоволствие, което изпитвам сред тези книги) е традиционното „късане” между стила на илюстратора и стила на представения автор (защото форматът предполага да са нещо повече от албум или биография с картинки, да има сюжет, разказ, в който сам художникът да е герой). За да не се „бие” и конкурира с оригиналните картини, обикновено стилът на илюстратора е нарочно пределно опростен – и все пак, в него често присъстват версии на оригиналите. „Музей половин крава” на испанското издателство „Медиа вака” (съст. Винсенте Ферер) заобикаля проблема, като изобщо не включва оригинали, а кани 31 художници да „пренарисуват” любимите си картини – а група деца от 6 до 12 години да ги „обясни”. Обясненията са повече от естествени и очарователни; за „прерисовките” не съм много сигурна; да, по-цялостна е станала книгата, но… „Музей половин крава” печели втора награда в категория „Нови хоризонти” – първата отива при „История на картините” на Дейвид Хокни и Мартин Гейфорд. На мястото на хронологията и традиционния исторически разказ двамата обсъждат причините да съществуват картини, светлината и сянката, белезите върху листа, пространството, огледалата, движението, рисуването и фотографията и евентуалното продължение на всичко това. Това беше и една от книгите, които с най-голямо удоволствие сложих в чантата си.
Как мога да нарека тези издания маргинални, когато те са престижни, награждавани, продавани по луксозни места като книжарниците на световните галерии, дори една добра селекция излиза с марката на „Тейт”? Докато се прибирам по обратния път от панаира към квартирата, тяхното присъствие избледнява. Има ги в централната „Либрерия дел рагаци”, но там принципно подбират книги с награди от панаира и въобще по-редки и интересни детски книги. В „Мондадори” са по-редки и само ако са вече излизали на италиански. В комерсиалната триетажна книжарница, в която има и половин етаж за паста, вече почти ги няма. В кварталната – съвсем. Вечерта разглеждам безплатното списание „Bookseller”, което раздават на входа на панаира. Светът на книгите, който е описан там, е коренно различен; свят на пазара и класациите за продажби (Австралия: австралийският Джеф Кини, английският Джеф Кини, самият Джеф Кини, момичетата-бунтарки), представата за радикален жест в разказа на една от служителките в голямо издателство е „отидох до Венеция по време на панаира, шефът ме пусна!” Нямам нищо против дръндьото, честно казано; в книгата виждам здравословна сатира на живота на съвременното дете (включително и на лесно ентусиазиращите се по възпитателни идеи родители: „Майка ви каза да дойда да се сближаваме”, казва бащата в един от епизодите, в друг нещастният Грег е жертва на ентусиазма, с който майка му подканя всички да му честитят рождения ден). Знам, че много от книгите, които ме зарадваха искрено („Работа” на Андре Гармин, която въобще пък не се преструва на детска, макар да е „азбучник” на професиите – астронавт, бюрократ, войник, диктатор, хакер), са донякъде терапевтични за детето във възрастния, за онова „кой съм” от първите изречения на този текст; и собственото ми дете ще ги посрещне по-скоро учтиво, отколкото размазано от кеф. И все пак смятам, че макар да е ужасно да оставим личното пространство да бъде подвластно на политическото (било то и най-добронамерено), чистият пазар като пътеводна светлина също не му се отразява добре. Пазарът, така или иначе, е неизбежен фактор – да създадеш и отпечаташ книга не е никак евтино. Но книгите, създадени по търговска формула, също си личат от километър; комерсиалният успех на „Момичетата-бунтарки” например набързо е нароил цяла редичка от „колективни биографии” – сто истории за дръзки деца, сто истории за футболисти, за философи… някои са дори изложени с бели страници, продавани „на зелено” като новострояща се кооперация. Полюбопитствам да погледна тази за философите, която все пак има вече съдържание. Изглежда писана (и илюстрирана) от футболисти.
Тази година България нямаше свой щанд; миналата година той присъстваше благодарение на Агенцията за подкрепа на малките и средни предприятия; жестът беше смислен, но не беше повторен. Миналата година пък беше нулева за каталога на най-новата българска детска литература; тази година е възобновен, но без естествено място, на което да бъде представен. Цените за участие са почти „забранителни” за малки издателства (със същата сума може да се издаде хубава книга); по наблюдения на автора, преводач и книжен „скаут” Лорънс Шимел, като цяло малките издателства на панаира са силно оредели напоследък (наблюденията му са върху последните 15 години). Клау Олавария, собственичка на чилийското издателство „Дебелата котка” (La Gatta Gorda), сподели, че без национален щанд не би могла да участва; на националните щандове на съответните държави намирам важни издателства от Полша (Dwie Syostry), Латвия (Liel et Mazs), Австрия (Obelisk) и т.н. Получава се затворен кръг – книга на издателство без участие в панаира не може да се състезава за наградите, а именно те дават видимост на издания от по-малки страни – като тези на украинците от „Старият лъв”, например. Миналата година обявяването на българския щанд беше след края на конкурса; тази година, вместо да дойде навреме, съвсем отсъстваше. Със собствени сили бяха там „Клевър бук” и международното, но базирано в България „Dixi Books”. Желая им успех, разбира се. За изграждането на име на страната обаче е нужна по-систематична подкрепа именно на национално ниво.Нашият пазар през последните години е интересен тъкмо със своята идиосинкразия; макар класациите да са доста глобализирани, политическата инерция почти отсъства (вероятно въпрос на непоносим спомен за идеологизацията отпреди Десети); затова пък личното като че ли си отвоюва своя територия, гради характер. Например, «Весел, гъделичкащ смях» на Маргарит Минков (илюстрации Люба Халева) или «Как Лора се научи да брои до десет» (автор и художник Сотир Гелев) съществуват не поради някакъв дневен ред или по пазарна формула, а сами по себе си. Струва ми се, че тази липса на предсказуемост е прекрасна отличителна черта на новата ни детска литература и си струва тя да бъде отглеждана и насърчавана. Защото има какво да даде.
