Андрей Тарковски, „Уловеното време“ („Запечатленное время“), превод от руски Владимир Игнатовски, ИК „Колибри“
Наскоро на български език излезе митичната книга на гения Андрей Арсениевич Тарковски (1932-1986). В превода на Владимир Игнатовски тя е „Уловеното време“ вместо известното „Запечатанато време“ – според преводача, придобилото гражданственост заглавие било твърде конкретно.
В своите 7½ филма (така е озаглавена проникновената книга за него на Майя Туровска) Тарковски изследва катаклизмите на човешкото съзнание (и подсъзнание) в травматичните му, често разривни връзки с действителността – реална, фантастична и духовна. В киното му триадата абсурд, съзнание, свят е изведена отчетливо през концептуалната мощ на полифонията от метафизика и реалност, философия и образност. Особено място при Тарковски заема времето – като физическа и имагинерна величина, като сън, спомен, представа, живот; като пропуск и наваксване, като комплекс и любов, като смърт и безсмъртие… Във филмите си той се опитва да предотврати разпада на връзката между отделните времена, независимо дали това се случва в травмираното съзнание на героя („Иваново детство”, „Андрей Рубльов”, „Соларис”, „Огледало”, „Носталгия”, „Жертвоприношение”) или в метафизичната зона („Сталкер”), дали става дума за иконите на Рубльов или за платната на Брьогел в Космоса („Соларис”), за стиховете на Арсений Тарковски („Огледало”, „Носталгия”) или за музиката на Бах („Огледало”), за самотна женска цигара („Огледало”, „Сталкер”) или за самотно дърво („Жертвоприношение”), за темпераментна изповедност („Огледало”) или за прогностична печал („Сталкер”)…
Така е и в книгата му, разделена на увод, заключение и 9 глави, разположени в 260 страници. Тя се чете ту вдъхновено, ту затруднено. Но заниманието с времето доминира. Времето не може безследно да изчезне, защото то е само субективна духовна категория. Времето във формата на факт.
Фундаментално важна е главата „Уловеното време”, публикувана навремето в „ЛИК” като „Запечатаното време“, а за първи път – в бр. 4 на сп. „Искусство кино” от 1967 г. Там пише: Времето е условие за съществуването на нашето „Аз“… Историята още не е Времето. Също и еволюцията. Те са последователности. А Времето е състояние. Пламък, в който живее саламандърът на човешката душа… Нито едно изкуство не може да се сравни с кинематографа заради онази сила, точност и суровост, с които той предава усещането за факта и за фактурата, които живеят и се променят във времето, затова много ме дразнят претенциите на сегашното „поетично кино“, които ни отделят от факта, от реализма на времето, пораждат маниерност и неестественост.
Тарковски настоява киното да се отдалечи от литературата, макар да дава доста примери от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, от произведения на Достоевски или стихове на баща си Арсений Тарковски. Чистотата на кинематографа, неговата не заимствана сила се проявяват не в символичната категория на образите, а защото тези образи изразяват реалния факт като конкретен и неповторим.
В книгата си Тарковски опровергава монтажната теория на Айзенщайн и спори с неговата метафорика, разсъждава върху отношението на зрителите, благоговее пред Бресон: Единственият човек в киното, който е постигнал пълно сливане на практиката с предварителната концепция.
Твърде интересна и полезна е главата „Образът в киното”, където пише: Мога само да кажа, че на мен ми е ясно: образът се стреми към безкрайността и води към Бога.
Тарковски твърди, че ритъмът е основният формообразуващ елемент в кинематографа.
Дава примери с Бресон, Куросава, Мидзогучи (преведен като Мидзогути), с „Андрей Рубльов”, „Огледало”. От книгата става ясно, че вторият е имал 20 варианта. Той пише: В „Огледало” се съчленяваше времето, протичащо в кадъра.
Сериозно внимание е отделено на „Сталкер”, на зоната, цинизма, любовта… На „Жертвоприношение“.
Любопитна е главата за актьорите – според Тарковски, те не трябва да питат „защо”, а да играят. Смята, че Анатолий Солоницин, участвал в повечето му филми, е роден за киното.
На места Тарковски си противоречи, например, в заниманието с „поетичното кино“, на места е краен, но това е обяснимо. Изключителен талант и ерудит, мислител и мистик, той разсъждава върху киното като част от тъжния ни свят. А заключението му е отчаяно, месианско, прогностично.
Огромен труд е хвърлил Владимир Игнатовски, но непрестанната употреба на архаизма „кинематограф“ дразни. И още – от прочетеното оставам с убеждението, че истинското заглавие на книгата е „Запечатаното време“.
По-важното е, че тя е вече факт. И всеки, който учи, занимава се с кино или просто се интересува, е длъжен да прочете 42-та книга от поредицата „Амаркорд“.
