Месец преди изборите за Европейски парламент, от 8 до 16 април, Центърът за култура и дебат „Червената къща Андрей Николов“ организира Фестивал на идеите за Европа. Лекциите и дебатите по водещи теми от европейския дневен ред се проведоха в Къща-музей „Андрей Николов” към Националната галерия, в Софийския университет, в Института „Сервантес”, в „Квадрат 500”. Инициативата се осъществява с подкрепата на Европейския парламент (ЕП) в партньорство с Националната галерия, Центъра за либерални стратегии, Европейската мрежа на къщи за дебат Time to Talk и културните центрове у нас – Институт „Сервантес”, Гьоте-институт, Чешкия център и Полския институт. В рамките на фестивала имаше две „визуални събития” – в Къща-музей „Андрей Николов” бе открита изложба „Годините на Европа” на ученици от Националната гимназия за приложни изкуства „Св. Лука“ София, а на 12 април фотографският фестивал „ФотоФабрика” представи „Фокус върху Европа” – акценти както от откриващото се на 22 април негово шесто издание, така и прожекции на кратки видео разговори с някои от световните фотографи, участвали в програмата му през годините. Тук разглеждаме по-важните лекции.
Килиан Клайншмид за миграцията
Килиан Клайншмид (1962) е роден в Германия. Дълги години е работил във Върховния комисариат на ООН за бежанците, а до неотдавна е ръководил най-големия бежански лагер( близо 80 хил. души) в Йордания.
В лекцията си той подчерта значението на 2015 г. – годината, в която около 1 млн. бежанци се насочват към Европа. Дотогава дискусията за миграцията в ЕС е вяла, без емоция, занимава се единствено трябва ли новопристигащите източноевропейци да получават същите социални помощи като гражданите от западноевропейските страни. След 2015 г. настъпва промяна – започва да се обсъжда отговорността на европейците към развиващите се страни. Западноевропейците преживяват шок, който им помага да осъзнаят много от проблемите на обществата си – да забележат високия риск от бедност, упадъка на средната класа, неравенствата и несправедливостите. Осъзнава се, че разширяването на Европа на Изток не е проект за мир, целящ да преодолее национализмите, а проект за икономическа и политическа експанзия. Не на последно място, през 2015 г. става ясно, че хуманитарната помощ е неефективна – отпусканите годишно $ 200 млрд., колкото е годишният оборот на средно голяма международна корпорация, са като капка в морето. А за да се постигнат 17-е цели за развитие на ООН до 2030 г., са необходими годишно $ 3 трилиона. Единствените печеливши от 2015 г. са възползвалите се от темата за миграцията крайнодесни, националистически и популистки партии. В действителност, предстоят все по-големи предизвикателства – очаква се, че към 2050 г. населението ще стане около 10 млрд. души, от които 75% ще живеят в градове, т.е. нови 2 млрд. души ще се преместят от селата в градовете. Решението е европейците да осъзнаят, че съществува проблем като „смесена”[1] миграция и че те могат да го овладеят, възползвайки се от бизнесите си, които разполагат с пари за инвестиране, и от уменията си по градско планиране и изграждане на функционални населени места.
Даниел Кайзер за свободата на словото
Даниел Кайзер (1971) е чешки журналист, работил за БиБиСи и вестник „Лидове новини“. В момента е политически коментатор в „Ехо24”, автор на две книги – „Дисидентът: Вацлав Хавел 1936–1989” (2009) и „Президентът: Вацлав Хавел 1990–2003” (2014).
В лекцията си той накратко представи медийната ситуация в Чехия – до 2013 г. страната се радва на златна епоха за свободата на словото – по-големите чешки медии са собственост на немски компании, които, макар и да не инвестират печалбите си в повишаване качеството на чешката журналистика, все пак нямат обвързващи отношения с чешкия политически елит. През 2013 г. обаче медиите изпадат в криза, немските компании се оттеглят и два от големите национални ежедневника са купени от бизнесмена Андрей Бабиш (в края на 2017 г. той става министър-председател). След покупката на вестниците, макар и Кайзер да очаква, че поне 80% от колегите му ще напуснат новия си работодател, по-малко от 20% избират свободата. Към момента почти всеки чешки олигарх си има вестник, но цензурата е не само от страна на олигарсите, но и от страна на ЕС под формата на цензура на политическата коректност. И за да стане ясно какво има предвид, Кайзер даде следния пример – през 2016 г. във Великобритания в полицията са разпитани 3400 души заради постове във фейсбук, с които „ненужно притеснявали малцинствата”. Също през 2016 г. еврокомисарят по правосъдието Вера Юрова уговаря големите гиганти „Фейсбук”, „Туитър”, „Ютюб”, и „Майкрософт” да приемат правила, с които се ангажират да се борят с речта на омразата. Така обаче, смята Кайзер, те могат да премахнат и позиция, критична към миграционната политика на Германия, например. Журналистът разкритикува и някои мерки, включени от еврокомисаря по цифровата икономика и общество Мария Габриел в кодекса срещу дезинформацията, който тя сключва със същите четири компании гиганти. Мерките срещу дезинформацията се оправдават с фалшивите новини от Русия, но ефектите от нейната кампания са силно преувеличени, отбеляза Кайзер. Той припомни как повечето мейнстрийм медии в САЩ твърдяха, че Русия е помогнала на Тръмп да победи в изборите за президент, докато в действителност проведеното разследване не е потвърдило подобни твърдения. „Големите американски медии не се извиниха и ни най-малко се почувстваха гузни”, отбеляза Кайзер. По време на последвалата дискусия журналистката Полина Паунова от радио „Свободна Европа” се обърна с въпрос към Андрей Тагарев, софтуерен инженер в „Онтотекст”[2], дали софтуерът може да различава фалшиви новини от информация, отговаряща на истината. Тагарев отговори, че по този проблем се работи по два европейски проекта и сътрудничеството с журналисти е много по-голямо, отколкото взаимодействието с програмисти. Експертът по медийно право проф. Нели Огнянова разясни, че допреди договарянето с големите частни корпорации съдът е решавал кое съдържание е законно и кое не, но за целта се ползвал сериозен публичен ресурс и процесът отнемал време. А по отношение на спомената от Кайзер цензура заради политическата коректност, председателят на АЕЖ-България Ирина Недева обясни, че у нас, предвид изказванията на някои политици[3], е трудно да бъде разбран поривът му за борба срещу нея. От своя страна, Кайзер отговори, че, без всяко съмнение, малцинствата трябва да са защитени, но от закона в съдилищата, а не от медиите. Журналистите трябва да имат свободата да правят и критични, и негативни изказвания срещу малцинствата, подчерта Кайзер.
Николо Миланезе за икономиката
Николо Миланезе е роден в Лондон. Завършва магистратура по философия в „Сейнт Джон Колидж”, Кеймбридж, през 2005 г. Освен философ, е поет и председател на паневропейското гражданско движение „Европейски алтернативи”.
В лекцията си Миланезе цитира социологическо изследване, според което има връзка между условията и типа труд и политическите нагласи на работещите. Ако работата ви е свързана с други хора и вие заедно достигате до някакъв резултат, то сте по-склонен да приемате външни хора в групата си и в по-малка степен държите на строгите правила на поведение. Ако обаче в работата си изпълнявате стриктни команди – работите на поточна линия или само местите кутии на компютъра си (по този начин Миланезе описа работата в IT-сектора), то вие сте по-склонен към авторитаризъм и към затваряне на общността ви за външни елементи. На база резултатите от изследването, Миланезе предупреди политиците да следят в бъдеще как работниците се самоорганизират в икономическите отрасли, давайки си сметка, че възходът на популизма не е заради безработицата или липсата на икономически растеж, а заради условията на труд. Освен това, британецът алармира, че ясната посока, в която се движи европейската икономика, са колцентровете и мултинационалните компании от типа „Амазон”. Във връзка с американския гигант, Миланезе даде следния пример – през 2013 г. служители на „Амазон” в Германия решават да стачкуват, но опитът им за оказване на натиск е провален, тъй като компанията компенсира с филиалите си в Полша. На следващата година и германските, и полските работници координирано стачкуват, а гигантът е принуден да отстъпи и да се съобрази с исканията им. Основна заслуга имат синдикатите, които в сравнение с миналото са станали по-гъвкави и приспособими.
По време на дискусията икономистът от Института за пазарна икономика Петър Ганев изрази несъгласие с Миланезе за лошите условия на труд в IT-компаниите , защото у нас тъкмо в тях работещите са най-удовлетворени, въпреки че нямат синдикална организация. В същото време, от губещо предприятие като БДЖ, но със силен синдикат, е изключително трудно да сe уволни служител дори и ако за него има данни, че източва дизел. Икономическият съветник на КТ „Подкрепа” и председател на сдружение „Солидарна България” Ваня Григорова обори думите на Ганев, обяснявайки, че съвсем наскоро член на КТ „Подкрепа” е бил уволнен от БДЖ без разрешение на синдиката, а освен това и в IT-сектора ни има синдикати, но те не са на КНСБ и КТ „Подкрепа”, а местни, създадени от работодателите. От своя страна, Теодор Дечев, директор „Индустриални политики” в Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ), коментира, че в сектори, където натоварването е толкова голямо, че работещите не издържат повече от шест месеца, синдикати се създават трудно. Социологът Георги Медаров от екипа на Колектив за обществени интервенции (КОИ) бе категоричен, че проблемът с избора на популистки партии не е че работещите на поточни линии си мислят „странни неща”, а отчуждението на труда – усещането, че работникът е само „болт в машина или число във формула”. Според него, едно от решенията е тъкмо синдикалната форма на организация – тя не се бори само за правата на работниците, но и връща уважението.
Хосе Игнасио Торебланка за интеграцията, кризите и дезинтеграцията
Хосе Игнасио Торебланка[4] (1968) e испански журналист и политически анализатор, директор на офиса на Европейския съвет за външна политика в Мадрид.
В началото на изложението си той направи уговорката, че ще говори за интеграцията, кризата и дезинтеграцията на ЕС. Започвайки с интеграцията, той обърна внимание, че тя не е протичала като последователен и еднопосочен процес. Освен това, дезинтеграционните тенденции, наблюдавани в момента в Европа, били заложени още в първоначалния модел на ЕИО и по-конкретно в решението на бащите основатели да пренебрегнат политическите въпроси за сметка на икономическите. По отношение на актуалната криза в Европа, Торебланка открои четири нейни измерения – бунт на елитите (причината затова е, че те се оказват неспособни да изпълнят лидерската си функция и лелеяните Европейски щати изглеждат безкрайно далеч), бунт на гражданите (те са уморени от европейската интеграция), бунт на пазарите (след 2008 г. икономическият растеж се забавя, а безработицата се увеличава) и бунт на теориите в сферата на политологията (известни са пряка и либерална демокрация, но не и наднационална демокрация – дори самият Торебланка отказа да се ангажира да изработи подобна теория). По въпроса за дезинтеграцията испанецът обърна внимание, че тя е свързана с три отмъщения – отмъщението на историята (теорията на Фукуяма се оказва грешна – либералната демокрация днес е изместена от завръщането към национализмите и идентичностите), отмъщението на географията (първоначалното предположение, че ЕС може да се разраства без каквито и да е ограничения, се оказва невярно – завръщат се не само границите, но и старите стереотипи – испанците вече не са „прусаците” на Европа, а хората на „сиестата” и „фиестата”) и отмъщението на демографията (все по-често се поставя въпросът възможно ли е да съществува Европа без европейци). Накрая, говорейки за предизвикателствата пред Европа, Торебланка се пошегува дали Сирия не си отмъщава с бежанската криза – все пак, Европа е името на сирийска принцеса, отвлечена от Зевс, превърнал се в бик. Испанецът потърси символика и в отлагането на „Брекзит” до 31 октомври. На този ден в англоговорящите страни се отбелязва празникът на Вси светии – от една страна Тереза Мей е като маскираните дечица, обикалящи от врата на врата за малко бонбонки, а от друга – това е денят, в който се вярва, че напусналите този свят се завръщат…
По време на дискусията директорът на Института за регионални и международни изследвания и председател на управителния съвет на българския клон на „Прозрачност без граници” Огнян Минчев коментира, че един от най-важните ефекти от „Брекзит” е делегитимирането на противопоставянето между Европа на нациите и федерализираща се Европа. „Европа на нациите е лозунг, имал смисъл в края на Първата световна война – днес „Брекзит” ясно доказва колко трудно е да възстановиш националният суверенитет, да издигнеш граници и да наложиш мита”, подчерта Минчев. От своя страна, програмният координатор на Европейския съвет за външна политика Даниел Стефанов изрази опасения, че участието на Великобритания в европейските избори, а след това и в определянето на следващия председател на ЕК, рискува да прехвърли кризата й в ЕС. Торебланка сравни избирането на наследника на Жан-Клод Юнкер с това да мамиш себе си, редейки пасианс. Той бе категоричен, че това не е никакъв избор, а хвърляне на прах в очите на хората.
Кшищоф Чижевски за утопията
Кшищоф Чижевски (1958) е известен полски интелектуалец, писател, режисьор. Той е съосновател на фондация „Крайграничие” и центъра „Крайграничие – на изкуства, култури, народи“ в Сейни. Инициатор на програми за междукултурен диалог в Централна Европа, Балканите, Кавказ, Централна Азия, Северна Африка и други гранични райони.
Чижевски започна лекцията си, разказвайки епизода от „Студена война” на Павел Павликовски, в който фолклористите, записващи из цяла Полша народни песни, трябва да отхвърлят силно въздействаща мелодия, защото „не е наша”, а лемковска – на населението, живеещо на границата с Украйна. Оттук Чижевски набеляза основното предизвикателство пред Европа – как да се промени разбирането за това кое е наше и кое чуждо, имайки предвид, че всички политически партии, свързани с възраждащия се неофашизъм и неонационализъм, черпят сили именно от него. Именно с тази цел Чижевски създава центъра „Крайграничие”, защитаващ правата на етническите малцинства в граничните райони. Неговият утопичен проект е как в бъдеще хората ще живеят не в мегаполис или космополис, а в „ксенополис”. Той припомни и че редица философи през 20-е и 30-е години на ХХ век, като Мартин Бубер и Еманюел Левинас, прогнозират, че предстои да се появи нова парадигма, която ще измести идеята за доминиращото его, свободата и независимостта, и в чийто център ще е „другият”. По време на дискусията културологът проф. Ивайло Дичев обърна внимание, че в популярната култура (видеоигрите, филмите на ужасите) пограничните зони се смятат за места на безвластие и страх.
„Вероятно това обяснява обрата на Европа към търсенето на твърди национални граници и идентичности – може би твърде много се разхлабиха очертанията на общностите, в които живеем, което предизвиква и обратната реакция на махалото”, допусна Дичев. От друга страна, той отбеляза, че в границите има ресурс – както икономически (благодарение на него процъфтява търговията), така и творчески (неслучайно, според Валтер Бенямин, разказвачът е някой, който идва отдалеч). Той обаче предупреди, че ако в Европа се издигнат безброй граници, тя ще заприлича на сегментарните общества – например, бедуините в Сахара, които се обединяват само по конкретни поводи срещу общ враг. Писателят Георги Тенев коментира, че ни е необходим модел на чуждия, в чиято основа е идеята да му предоставиш правото да бъде друг. Тук той припомни романа на Анатолий Корольов „Главата на Гогол”, в който думата „достойнство” се свързва с думата „дистанция”. Според Тенев, единствената възможност за постигане на справедливост в общуването е отношението ни към непознатия да минава през образа на идеалния „друг”. Това дава шанс и на постигането на универсализма, който според Тенев днес очевидно ни липсва.
Иван Кръстев за външната политика на Европа
Иван Кръстев (1965) е политолог, председател на УС на Център за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена.
Кръстев започна лекцията си, преразказвайки част от сюжета на романа на унгарския писател Ференц Каринти, издаден на български като „Епепе“[5], а на английски като „Метропол“. В него главният герой, професор по лингвистика, отива на международна конференция, но по пътя сбърква самолета и попада в страна, чийто език не разбира. Чувства се тотално изгубен. Подобно е и усещането в ЕС днес. То се дължи на невъзможността да се води ефективна външна политика. Основната причина е, че Европа не е готова за света на постсуверенната политика. Ако до вчера ЕС е отказвал да дефинира границите си, то днес, когато се говори за разширяване, е в сила анекдотът: Разликата между песимиста и оптимизма е в това, че оптимистът очаква Турция да стане еврочленка по време на албанското председателство, а песимистът – че Албания ще влезе в ЕС по време на турското председателство .
Освен това, ЕС се е разделил с универсалисткия си светоглед – с усещането, че светът се движи в посоката на Стария континент. Ето защо днес целта на Европа е да не позволи на трите основни центрове на власт – САЩ, Китай и Русия – да я променят. Предизвикателствата са, че вече не Европа, а Азия е главната сцена, към която САЩ имат интерес; за първи път САЩ и Русия се превръщат в конкуренти на енергийния пазар и за първи път ЕС става свидетел на сериозно неспазване на договорености – въпреки Будапещенското споразумение, една трета от украинския ядрен арсенал се намира в Украйна. В същото време проучване на общественото мнение сред европейците показва, че при евентуални конфликти – както между САЩ и Китай, така и между САЩ и Русия – мнозинството от европейците ще настояват за запазване на неутралитет. Кръстев коментира тези социологически резултати с думите, че ЕС прилича на човек, който иска ранно пенсиониране, тъй като си дава сметка, че светът е враждебен и друг, но той не иска да се занимава с него. Така, за разлика от преди десет години, когато ЕС е гледал на себе си като на мисионер, стремящ се да наложи ценностите си на международното поле, днес той възприема себе си като манастир.
По време на дискусията президентът Росен Плевнелиев сподели, че за него бъдещите предизвикателства пред външната политика на Европа са глобалният възход на националпопулистите и новият Студен мир. От своя страна, Ивайло Калфин, специален съветник на еврокомисаря по бюджет и човешки ресурси Гюнтер Йотингер, коментира, че ЕС вече е изпълнил голямата си външнополитическа мисия – приел е за членки страните от Социалистическия блок. Оттук насетне Европа следва да открие в кои сектори е конкурентна на Америка и да инвестира в тях, защото и за самите Съединени щати не е „здравословно” да живеят с усещането, че светът е еднополюсен.
Евгений Кънев, Димитър Стоянов и Вихър Георгиев за еврофондовете
Евгений Кънев е доктор по икономика с изследване върху публично-частното партньорство, съдружник в инвестиционнo-финансова консултантска компания „Маконис”; съосновател на Европейския институт за стратегическо управление.
Димитър Стоянов е известен разследващ журналист. Едно от нашумелите му разследвания в „Биволъ” – срещу корупционните практики на строителната компания „Джи Пи гpyп”, усвояваща обществени поръчки за стотици милиони евро, е финансиpано по евpопейcката пpогpама ЕJ4EU c 38 000 евpо.
Гл. ас. д-р Вихър Георгиев е юрист, преподавател по „Политики на ЕС – практикум”, „Политики в правосъдието и вътрешните работи” и „Прилагане правото на ЕС”.
Събирането не бе около конкретна лекция. Тримата специалисти споделиха своите виждания за еврофондовете, като тонът бе зададен от водещия на срещата – журналистът от „Капитал” Огнян Георгиев, според когото те са колкото благословия, толкова и проклятие за страната, тъй като са форма на задкулисен държавен капитализъм. А конкретните данни, които изнесе Георгиев, бе, че еврофондовете са създадени през 1968 г. с цел да възстановят западналите региони, и че в България за периода 2014 – 2020 общият размер на структурните, кохезионни и земеделски фондове е 23.3 млрд. лева.
Според Вихър Георгиев у нас еврофондовете не са си изпълнили целта да сближат регионите, тъй като в слабо населените разпръснати селски райони въздействието им е дори отрицателно. Изпълнението им като цяло за страната не е на високо ниво, тъй като зависи от административния капацитет. В същото време българските граждани ги оценяват силно положително – 78% от българите подкрепят кохезионните фондове (това е най-голямата подкрепа за тях в целия ЕС). Естествено, сред обществото има притеснения за корупцията, придружаваща „усвояването” на еврофондовете, но основната грижа е – ако ние не ги използваме, те ще останат за по-богатите държави – виждане, споделяно и от други държави от Източна и Южна Европа. В крайна сметка Георгиев подчерта, че онова, което трябва да се направи, е регионите да подобрят своята интелигентна специализация.
Димитър Стоянов бе категоричен, че 50% от парите, които ЕС налива в инфраструктура, отиват за корупция; че част от евросредствата не се усвояват единствено защото няма как да бъдат откраднати и че у нас не само строителството, но и медиите са овладяни през европрограми. Най-големият парадокс е, че посланията им не са проевропейски, а напротив – оспорват европейските ценности. В същото време в Брюксел са наясно със случващото се, но отказват да вземат верните решения, защото нямат желание да поемат политическите последствия.
Евгений Кънев уточни, че на негов въпрос защо в ЕС търпят злоупотребите ни с еврофондове, отговорът бил, че ще започнат брожения и че има риск страната ни да мине изцяло под руско влияние. В същото време Кънев разказа, че благодарение на натиска на северните еврочленки които са основни донори в ЕС, и по-конкретно на Холандия, за следващия програмен период ще бъде сменена досегашната схема, по която работят еврофондовете. Няма да го има благодатният за корупция грантов принцип. Вместо еврофондове ще има Фонд на фондовете, в който всяка държава членка ще инвестира. Но неговите средства няма да се дават директно на частния бизнес, а на подфондове, управлявани от частния сектор – от така наречените „професионални мениджъри”. Те, от своя страна, на пазарен принцип ще определят кои проекти да бъдат финансирани, като задължителното условие ще бъде част от парите да бъдат върнати. Основната разлика с досегашната практика е, че самите мениджъри ще трябва да участват със свои пари във финансирането на проектите, очаквайки, че на по-късен етап те ще им бъдат възстановени с печалба.
Кристоф Леклерк за бъдещето на медиите
Кристоф Леклерк (1962) е френски журналист, завършил политически науки в Париж, бизнес администрация в Кьолн и международни отношения в Брюксел. Основател е на медийната мрежа „Юрактив”, обединяваща 12 медии на европейска тематика, включително една в Сърбия.
Започвайки лекцията си, която изнесе в присъствието на известния журналист Георги Готев, работещ повече от десет години в „Юрактив”, Леклерк сподели, че преди десетина дни я представил и пред тинк танка на Европейската комисия – Европейският политически стратегически център (European Political Strategy Centre – EPSC), заради което се надява, че някои от изводите й ще бъдат взети предвид от европейските политици. Преди да пристъпи към основните тези, журналистът обърна внимание, че България е на 111 –ото място по свобода на словото в класацията на „Репортери без граници”, но като че за да успокои аудиторията, веднага добави, че и в неговата родина Франция положението не е кой знае колко по-добро – тя е на 32-о място, позиция, неподходяща за страна, обявяваща се за лидер в защитата на човешките права. Разяснявайки причините за слабото класиране, Леклерк отбеляза намесата на държавата и на групите за натиск (в това число на олигархичните кръгове). Но като най-голямо медийно предизвикателство, освен тези две зависимости, Леклерк набеляза проблема с приходите. Той показа кадър от филма на Лукино Висконти, създаден по романа „Гепардът“ на Джузепе Томази. Макар и посветен на развитието на новия демократичен режим в Италия в края на ХІХ век, романът разказва вълнуващата любовна история между беден аристократ, ползващ се с все по-малко влияние в обществото, и богата красавица, дъщеря на банкер. Според Леклерк двойката в „Гепардът” е метафора за взаимодействието между традиционните медии (бедният аристократ) и социалните медии (банкерската дъщеря),което преди 10 години медийните експерти, включително и самият той, очаквали, че в бъдеще ще наблюдават. Въпреки „социалното неравенство”, те се надявали, че ще станат свидетели на щастлив брачен съюз. В действителност с времето ситуацията се влошила – медиите станали по-прозрачни, но не толкова качествени. Днес редакциите разполагат с по-малко финансови ресурси, с по-малко репортери и с по-малко време за проверка на информацията, а в същото време, за да могат да запазят досегашното читателско доверие, трябвало непрекъснато да се променят – да инвестират в иновации, да развиват нови бизнес модели, а и като цяло да предлагат все повече възможности на интернет аудиторията си. Коментирайки европейските мерки, предприети през последната половин година за борба с дезинформацията (фалшивите новини), Леклерк отбеляза, че това е цензура, но че самото явление би могло да се използва в интерес на качествената журналистика – т.е. традиционните медии да се възползват от някои от стратегиите на разпространителите на дезинформация. Тук той показа на голям екран какви съставки използва бизнесът с фалшивите новини, за да си приготви „вълшебната отвара”- в голям котел изсипва шишенца с етикети „близост” (новините му се разпространяват във фейсбук, където приятелските групи ги споделят), „уместност”, „популярност”, „потенциал за привличане на рекламодатели”. Според Леклерк качествените медии могат да използват същите съставки, плюс още едно шишенце с етикет „индикатори на доверие”. С него те ще гарантират до каква степен може да се вярва на източника на информация. Така, ако Russia Today, например, публикува статия, интернет търсачките ще й осигурят първоначално най-ниско ниво на видимост, но ако материалът е добър, „видимостта” ще стане по-голяма.
Леклерк подчерта, че разлика от интернет платформите, медиите трябва да бъдат оставени да се саморегулират. След това разгледа три възможни сценария за бъдещето на медиите – при първия – те просто ще умрат (закономерно, имайки предвид че днес в Европа работят 50% по-малко журналисти, отколкото преди 50 години), при втория – ще се интегрират в по-големи медийни компании, а при третия – ще си сътрудничат помежду си. Като решение на проблема с медийните зависимости Леклерк отбеляза осигуряването на по-добри възможности в националните държави да работят чужди медийни компании. Той обаче се противопостави на определянето на „Юрактив”, „Политико” и така наречените „брюкселски” медии за част от европейския медиен сектор. Според него той трябва да се изгради в резултат на сътрудничеството между различните медии от отделните страни членки на ЕС. Леклерк цитира и Жан-Клод Юнкер, който казва, че ЕС има нужда от медии – оръжия, и доразви тезата му, че трябва да се води „битка” срещу англоезичните медии, като се даде възможност на французина, например, да научи какво се случва в Берлин, четейки френски или немски медии, предлагащи статии в превод на родния му език.
Така с последния лектор на Фестивала се затвори рамката и се открои фона, на който очакваме основните сблъсъци на идеи в името на една по-дейна и прозорлива Европа.
–-
[1] „Смесена” миграция – миграция, предизвикана от различни проблеми – климатични промени, войни, икономическа стагнация.
[2] „Онтотекст” е компания, разработила система за откриване на фалшиви новини.
[3] По-специално Недева имаше предвид изказването на Валери Симеонов срещу майките на децата с увреждания.
[4] Известен на българския читател с книгата си „Кой управлява в Европа”, издадена през 2015 г. от „Критика и Хуманизъм”.
[5] „Епепе“ на Ференц Каринти е публикуван на български от издателство „Народна култура“ през 1985 г.
