Велика сряда, 30 април 1975 г.
За мен е някак очевидно, че след Христос – това означава в белязаната от Него и по един или друг начин израснала от християнството „цивилизация” – отношението към Христос представлява абсолютно вътрешно мерило. Точно поради това можем да различаваме пошлостта, дребнавщината, недоброкачествеността вътре в културата (изглежда при това, само вътре в нашата християнска култура). “Твоя палат, Спасителю мой, виждам целия украсен и нямам дреха, за да вляза в него” – ето я в действителност единствената трагедия след Христос и всичко онова, което й е непричастно, е пошло в най-дълбокия смисъл на думата, тоест заразено е от нещо бесовско. Защото пошлостта – това е „аурата” на дявола, противоположното на светинята. Пошлостта е явление изключително „християнско” – явление, което, струва ми се, не е възможно вън от християнството. „Отче праведний! Светът Те не позна” – ето го единственото отчаяние на Самия Христос.
Велики петък, 2 май 1975 г.
[…]Законът на Църквата: да се отдадем на онова, което ни е дадено, действително да не искаме „своето”. Защото в това е и цялата работа, че всичко вече е „станало”, всичко е изпълнено и всичко е дадено. И единственото предназначение на Църквата в света е да явява и да ни дава това „съвършенство” и тази „даденост”… Всичко останало е „от лукавия”…
Опасността: да обикнеш Църквата някак си „покрай” самия Христос. Тази любов е по-разпространена, отколкото предполагат. Но Църквата е само Христос, тя е Неговият живот и Неговият дар. Да се търси в Църквата нещо друго освен Христос (а това означава – отново да търсим себе си и своето) означава неизбежно да се „изпадне в прелест”, в извращение и накрая – в себеразрушение.
Велики петък, 23 април 1976 г.
[…]Велики петък е проявяването на Злото и Греха с всичката им сила, в цялото им „величие”, а византийските „химнографи” се задоволяват само с едното бичуване на „виновните”. Получава се нещо като „отчуждаване” от Кръста. Ние сме свидетелите. Ние сме съдиите! Ние „оплакваме” Христос и изобличаваме виновните. Как са посмели те?! Как са дръзнали?! Нашата съвест обаче е чиста, тъй като знаем „как стоят нещата” и сме застанали на правилната страна… Не, тук е пределът на „Византия” или по-точно, именно на тази служба, израснала от йерусалимското „историко-топографско” празнуване и „спомняне” на Страстите… Пропада и не се чувства онова, което по мое убеждение съставлява целия смисъл и цялата „епифания” на Велики петък – това, че на Христос Му изневеряват, че Го предава цялата твар, като се започне от апостолите („Тогава всички ученици Го оставиха и се разбягаха…”) Предават Го и Го разпват слепотата и тъмнината на извратената любов (Юда), религията (първосвещениците), властта (Пилат и войниците), обществото (народът). След което всички – и стотникът, и апостолът при кръста, и онези, които се бият в гърдите, докато се отдалечават от „този позор” – всички те, „обърнали се”, Го приемат: „наистина Божий Син е бил Тоя Човек…” И ето че за всичко това няма нито дума в химнографията на тоя ден, свеждаща всичко в него до „виновните”, изключваща от групата на „виновните” почти всички, за да остави там само „някои”. Но точно това лишава тази служба от смисъла й като явяване на злото, като съд над него, като победа над него – сега, днес, в самите нас… Слава Богу, че поне остава самото Евангелие, което „доминира” над тази „демагогска” реторика.
[…]Вчера във влака, на връщане от Ню Йорк, си мислех, че би било необходимо във вид на „prolegomena” да напиша нещо по темата „религия и вяра”, при което трябва да се покаже, че без вяра религията е идолопоклонство, докато пък вярата без религия много често се превръща в идеология, тоест отново в идолопоклонство. Ето защо е казано: „Чеда, пазете себе си от идолите…”
Велика сряда, 6 април 1977 г.
[…]Чужд, непоносим и фалшив ми изглежда на първо място сегашният християнски „discours”. Не това, което говорят, а как го говорят, и оттам – вероятно – как го и чувстват. И още – разтварянето на Греха в дребнавата съсредоточеност върху дребнотата, неразбирането, че именно дребнавостта – дори „нравствената” – е самият Грях, това a-version de Dieu, за което говори Клавел, не-искането на Бога, тъй като „дребнотата” е по-лесна, „религията” е по-лесна.
Все повече расте убеждението ми, че нищо, абсолютно нищо не се постига и не се решава по пътя на „дискусии”, спорове и обсъждания, че всичко това е аберация на нашето време. Не мога да си представя Толстой, Рембранд или Шекспир на какъвто и да било „колоквиум”, посветен на „пътищата на съвременното изкуство”. Всичко онова, което убеждава и обръща останалите, израства в самота и в творческа тишина, но никога в дрънкане на празни приказки. Страшната грешка на нашето време е вярата в думите, водеща до тяхната пълна девалвация. Ще ме опровергаят: ами диалозите на Платон? Те обаче само потвърждават точно това, което казвам. Те не са записи на някакви реално станали „обсъждания”, а показване на идеалното, тоест точно на онова, в което – на първо място – всяка дума тежи с пълната си тежест, и на второ – всичко е построено така, че да бъде чуто това, което казва другият. Нито едното, нито другото обаче го има в съвременните дискусии.
Съвременните дискусии са станали невъзможни още и поради това, че темите им са станали случайни, произволни и в дълбочината си са неоправдани. Автентичният разговор предполага темата да е значима, дори „необходима” и само по този начин е оправдано повдигането й, както и нейното формулиране. Тя е обективна и защото е обективна – всичко около нея се организира, така да се каже, органично.
[…]И в крайна смета – всичко се свежда до едно и също: до това, че всичко в света, което не е „отнесено” и не се „отнася” винаги до главното, до „едното потребно”, е изпразнено от съдържание, ненужно е и е вредно. Христовото „първом търсете Царството на Бога…” е основен методологически принцип и единствена възможност.
Протойерей Александър Шмеман
Из Дневници (1973 – 1983)
Превод Борис Маринов
Издание на Фондация „Комунитас”, 2011
