Разговор с Валентин Калинов, преводач на HOMO SACER II
– Какъв е полемичният заряд в тази книга на Агамбен (и трябва ли да познаваме първата му работа на български, за да прочетем пълноценно тази)?
– HOMO SACER е колкото име на една отделна книга – вероятно най-известната книга на Агамбен, толкова и име на един мащабен философски проект за осмисляне на биополитиката и значението й за Модерността и съвремието ни. Началото на този проект беше поставено с Homo sacer: суверенната власт и оголеният живот, публикувана през 1995 г. (и издадена на български от ИК „Критика и Хуманизъм” през 2004 г.), но той беше завършен – или поне така се предполага – едва през 2016 г. с книгата Употребата на телата. Между тези две книги има още шест, излизали през изминалите 20 години, в които Агамбен анализира много широк спектър от философски, философско-правни, религиозни, политически и културни проблеми: фигурата на „свещения човек” в римското право, диспозитива на диктатурата и извънредното положение, свидетелствата и архивите за Холокоста, наследството на Аушвиц, клетвата, тялото и жизнената форма. Всяка от книгите е надарена със самостоятелна функция, има свой уникален залог и може да се чете напълно отделно от останалите, доколкото поставя на разглеждане собствен кръг от въпроси и изпробва собствени методи за решаването им. Разбира се, тънки червени нишки пронизват цялото и му придават единство: система от взаимосвързани фигури, понятия, теми и идеи, чрез които можем да мислим историческото ставане на нашата мисъл и чувственост, а също и социалните и политически форми, в които живеем днес. Извънредното положение (Homo sacer II.1) и Stasis (Homo sacer II.2) стоят като че ли най-близо до онова първично ядро, от което израства целият проект – изследването на радикалната политизация на биологичния живот, в която Агамбен вижда формиращата парадигма за цялата западна политическа традиция. Особено значение има Извънредното положение – дръзка, въздействаща книга, написана на езика на тревогата, която задълбочава анализа на едно централно за мисленето на Агамбен понятие (въведено от Карл Шмит) – понятието за изключение/извънредност, и го свързва с диспозитива на извънредното положение. Тук-и-сега, в сърцето на нашето настояще, това е изключително нужна и истински важна книга: изправени пред една все по-(био)технологизирана власт, която не знае предели в интервенцията си върху индивидите (бих дал пример с Китай) и която прониква до най-интимните места на тяхното съществуване, имаме нужда от език на устоянието: прецизен и безкомпромисен. Тъкмо тук се появява Агамбен. „Извънредното положение днес е станало правилото”: фразата на Бенямин се отнася до раждането на фашизма и нацизма, но Агамбен убедително показва, че и днес тя си остава в сила. Нека си позволя да дам само един пример от последните месеци: желанието на президента на САЩ да обяви извънредно положение, за да може да заобиколи решението на Конгреса и да набави необходимите му средства за изграждането на стената с Мексико.
– С какви проблеми се наложи да се справяте като преводач – и какво този превод промени у вас като философ?
– Винаги съм се вълнувал най-вече от един аспект на превода: онова, което не се поддава на превод, точката на абсолютна съпротива на (чуждия) смисъл, който никога не може да бъде докрай нормализиран в своята нова езикова структура. Тази точка за мен винаги е била място – и шанс – за особен опит в мисленето и в съществуването. Ще кажа нещо колкото тривиално от философска гледна точка, толкова и решаващо за всяко наше отношение към книгите. Вярвам, че читателят разполага със или се разполага в една опорна възможност, чрез която той непрекъснато добавя от себе си още нещо към прочетеното, или че добавя самия себе си, собствения си глас и вътрешен свят като „още нещо” спрямо книгата, така че тя никога не може да бъде докрай изчерпана или завършена, оттук – тя не може да бъде и докрай преведена. Няма съвършена книга: защото тя остава винаги тук-там дискретно недоизказана. Неизменно в нейната структура ще зее една неконтролируема свобода и нещо винаги ще предстои да бъде казано, да бъде добавено и да бъде преживяно. Едно единствено нещо казват книгите на съществуването ни: нищо не е окончателно. В този смисъл, ако припомним максимата на Пруст, ние искаме от автора да ни даде отговори, когато единственото, което той може да направи, е да ни даде желания. За своя читател и за своя преводач книгата е винаги книга-подбуждане или книга-желание, а не книга-заключение, каквото тя се явява за написалия я. В точката, където мъдростта на писателя приключва, започва мъдростта на читателя. Така всяка книга е действително винаги крайна, т.е. ранена или уязвена книга – книга, поразена от определено мълчание, от някаква централна празнота в нея и от възможността винаги да бъде казано още нещо над казаното дотук. Но именно поради тази своя разчупеност, книгата е вече безкрайна: тя не може да бъде приключена, а в нея казването, т.е. онова, което предстои, никога няма предел. В общия случай имаме една само утеха – като преводачи, като читатели, като човешки същества: онова, което докрай ни се съпротивлява, е и онова, което ни учи на свобода.
Въпросите зададе Марин Бодаков
29 април 2019 г.
