19-ти фестивал на филми от Централна и Източна Европа, Висбаден, 10-16 април 2019
Когато през април 2001 фестивалът goEast прохождаше във Висбаден, мнозина бяха скептични, че ще успее да се намести убедително редом с вече утвърдения симетричен филмов форум в Котбус (провинция Бранденбург). Защото припокриваше същата кино-географска територия на изток от падналата Стена, към която вече десет години (от 1991) гледаха селекционерите на Котбус.
Но аристократичната столица на провинция Хесен очевидно добре бе разчела своя интелектуален, организационен и не на последно място – финансов потенциал, та дори заложи в статута на goEast ограничителното условие да не селекционира филми, вече показвани в официалната програма на други международни фестивали в Германия. Впрочем, поради това през годините и някои наши добри филми не попаднаха във Висбаден: например, прекрасният „Áга”, който закри Берлинале, февруари 2018, или сега силният дебют „Ирина“ на Надежда Косева, който взе 2 награди именно в Котбус през ноември 2018. Но пък Стефан Командарев на два пъти заслужи наградата „Златна лилия“ за най-добър документален филм с „Хляб над оградата“ (2003) и “Азбука на надеждата“ (2004).
Деветнайсет фестивални издания са сериозен опит и натрупан голям обем концентрирана информация, която не само очертава пътя от нулата до днешния безспорен авторитет, но и аргументира защо goEast става все по-желано място за професионално участие и съизмерване със съпоставими колегиални постижения от страните в селекционния регион. Известно е и многократно коментирано през годините, че общата историческа и социалнополитическа съдба на изток от Стената предпостави редица еднакви или поне подобни обстоятелства за развитие както на обществото в неговата цялост, така и в личната индивидуална съдба на всеки субект от пъстрата социална колода. Затова бързо се видя, че драмите на промяната, които рязко изхвърляха от установеното статукво цели социални групи, неусетно и постепенно през годините се просмукаха в индивидуалното съзнание с белезите на лични депресии и екзистенциални дилеми. Казано с други думи, преди още хората от постсоциалистическа Източна Европа да са преодолели стреса на промяната и преди да са догонили материалния стандарт на западния гражданин, в индивидуално-психологически план те изпреварващо се изравняват със симетричните колизии на съзнанието и депресии на духа, познати и (пре)осмислени отдавна на запад от Стената. Нещо като активна осмоза на социо-психологически доминанти, характерна за последните декади в европейски контекст. Да не пропускаме, че тъкмо през последното десетилетие се наложиха и някои общоевропейски акценти (сянката на тероризма, бежански и мигрантски натиск, ответни популистки и националистически рефлекси и др.) Всичко това някак изравни нивата в „скачените съдове“ и меридианът на контрастите се измести още по на изток. А така в селекцията на goEast все по-убедително се появяваха и филми от нови територии чак до бившите съветски републики от Средна Азия.
Тези обобщаващи разсъждения може би изглеждат изпреварващи година преди юбилейното двайсето фестивално издание (април 2020). Но те и сега са отчетливо очертани, а тогава просто ще бъдат потвърдени и официализирани от повода. По-важно е, че са фактически резултат от планомерната, последователна и целенасочена концепция на фестивала, отстоявана и усъвършенствана през изминалите години.
Но goEast и след 19 издания не забравя „ембрионалната“ си тема за драматичния статут на обикновения човек при появата на новите демокрации. Точно такъв е един от филмите на съвсем младата косовска кинематография – „Студен ноември“ на дебютанта Исмет Сиярина. Сюжетът е от войната в разпадаща се Югославия през 1992 година, в чийто брутален военнополитически конфликт се взривява безшумната, но особено тежка лична драма на индивидуалното съзнание в сложна ситуация на мъчителен избор. Филмът нарочно е заснет във вече остарелия формат 4:3, за да затвори в рамката на кадъра усещането за клаустрофобия, безизходица и безнадеждност. Депресивен филм, но с безспорно въздействие, което работи успешно за дебютния рейтинг на режисьора.
И той не е единствен. Конкурсната категория още от първото издание спазва постоянен формат – 16 филма, от които 10 игрални (сега 6 дебютни) и 6 документални (3 дебюта). А това означава, че фестивалът упорито търси актуалния пулс на източноевропейското кино и смело залага на млади автори – над 50% от конкурсната програма! Наред с тях са доказани режисьори, някои от които фаворити в предишни издания на goEast. Например, талантливият казахски режисьор Адилхан Йержанов е за втори път във Висбаден след „Строители“ (2013). Но сегашното му присъствие е изключително респектиращо с елегантния екзистенциализъм на сюжета, потопен иначе в отблъскващата реалност на местни олигархични нрави. Дори още заглавието – „Любезното безразличие на света“, подсказва достатъчно нюанси, а наративният почерк издава уверен талант, който вече бе забелязан и от селекционерите на „Особен поглед“ миналата година в Кан. А сега журито му присъди втората по важност награда за най-добър режисьор. Може би поради търсен баланс с руския филм „Киселина“ (получил главната награда „Златна лилия“) на дебютанта Александър Горчилин. Той, впрочем, е актьор в трупата на Кирил Серебренников, обвиняем в нашумелия съдебен процес около неговия театрален „Гогол център“. Преди 3 години Горчилин бе главен актьор във филма на Серебренников „Ученик“ (2016), също селектиран в Кан. Сега в режисьорското си амплоа той подчертано търси остро внушение в плоскостта на контракултурата чрез сюжет за новото „изгубено поколение“ на двайсетгодишните, потопени в дрога, секс, нихилизъм и саморазрушение. Безспорно ярък тезис, ала не и адекватна художествена защита. Ефектно кино, което впечатлява и дори може да получи респектиращо отличие, ала не оставя трайни следи в нравствената памет на зрителя.
По свой начин се открои в селекцията новият филм „Гласът на повелителя“ (Унгария, Канада, 2018) на опитния Дьорд Палфи. Добре помним нестандартните му, много ефектни и дори култови по-ранни филми „Хлъц“ (2002) и особено „Таксидермия“ (2006). Сега, с бликаща визуална еуфория и страхотно изображение, той е сглобил впечатляващо SF есе за допустимите предели на човешкото любопитство в дързък сюжет за (не)възможна комуникация с Извънземието. Филмът му едва ли ще стане зрителски фаворит, но пък режисьорът отново и безкомпромисно защитава индивидуалния си почерк.
Не може да се прецени дали съзнателно или като естествен резултат от сериозната селекция, но в програмата неочаквано се открои темата за семейството като разрушена (или неизградена) социална единица за оцеляване на индивида в кризисна ситуация, толкова обичайна при днешните драматични параметри на несигурното време. Документалният филм „Домашни игри“ на украинката Алиса Коваленко ненатрапчиво, ала много плътно и убедително развива този сюжет чрез трудната съдба на главната героиня, 20-годишна спортистка (женски футбол), която трябва да се грижи за своите полубрат и сестра. Безпътната им майка умира, а бащата е в затвора. С изключително остра социална достоверност филмът успява не само да спечели зрителя за състрадание към младата героиня, но и да отвори широко „варио“ за по-големи обобщения чрез добре изградения фон зад привидно затворения семеен сюжет. И документалният дебют „Бяла мама“ (Русия, 2018) на Евгения Останина и Зося Родкевич оголва проблема за спасението на индивида в едно иначе многолюдно екзотично семейство: майката има 6 деца от чернокож баща – етиопец, а с втория си съпруг осиновяват бяло момченце – като капка мляко в кана с кафе! А това постепенно поражда сложни психологически рефлекси в детската съобщност, които документалната камера се старае дискретно да улови. С две думи – перфектни драматургически предпоставки за свръхинтересен филм, който, за съжаление, малко олеква от повърхностните наблюдения в разказа.
Редом с новата филмова програма, goEast винаги отворя паралелни сегменти и за други събития – както от историята на киното, така и за постоянния дискусионен симпозиум на различни теми.
Така бе осъществена германска премиера на едва сега събрания и подреден отново монтажен филм на Дзига Вертов „Годишнина от революцията“, създаден още през 1918 година, но след това разделен на части и забравен някъде във филмохранилищата. Двучасовият филм е мощна картина на Русия през периода от февруари 1917 до ноември 1918, тогава подготвен за отбелязване на първата годишнина от Октомврийската революция/преврат. Сложната социална, политическа, а от днешна гледна точка – и историческа картина на страната по време и след края на Първата световна война – е великолепно илюстрирана с безценни хроникални кадри, монтирани от младия Вертов, когато е само на 22 години! А възстановяването на филма е дело на колектив киноисторици под ръководството на Николай Изволов.
Тази година традиционният симпозиум бе на тема „Разбирането на другия: ромите в киното на Централна и Източна Европа“. Докладчици от Германия, България, Унгария и филми от тези страни, както и от бившите държави от СССР, Югославия, Чехословакия, плюс нови заглавия от Полша, Сърбия, Румъния, Косово, Украйна, Естония определяха сериозния и изчерпателен фундамент на панела. Сред докладчиците бе и нашата сънародничка Радмила Младенова, сега докторант в Хайделберг, която изследва естетиката на екранния език във филмите с ромска (по-точно с антициганска) тематика в страните от Централна и Източна Европа.
Участниците видяха и дискутираха два филма от български автори ромки. „Весел е циганският живот“ (2017) на Людмила Живкова е нейно откровение. Самата тя произхожда от лясковски род на цигани-дръндари и проучва семейната хронология на ромския си корен. А през тази лична перспектива специално акцентира (чрез разкази на предците й и от исторически документи) върху холокоста спрямо циганите през годините на нацизма в Германия и в Европа по време на Втората световна война. При това, установява любопитна социална ситуация: много цигански жени са помагали в домакинството на средни и заможни еврейски семейства, докато и двата етноса не попадат под угрозата на Закона за защита на нацията и са заплашени от репресии – у нас осъществени частично, но в Европа под нацисткия ботуш – безпощадни и с милиони жертви.
Съвременен аспект залага в малкия си 5-минутен филм „Страници от моята книга“ (Унгария, 2013) Галя Стоянова. Това е кратък авторски монолог на „една жена с камера“, която иска да види себе си през очите на другите. А те безпогрешно разпознават етническата й (циганска) принадлежност, която не само не е прикрита, а напротив – съзнателно демонстрирана чрез дрехите и външния вид. Филмчето е своеобразен тест за социална принадлежност и интеграция, замислен и осъществен, когато авторката пребивава в Будапеща и сама финансира своя кратък експеримент. И, както често се случва, реалностите ни изненадват. Тъкмо по време на фестивала и точно в дните на симпозиума у нас в Габрово избухнаха антициганските вълнения, предизвикани от безотговорно и агресивно ромско поведение с чисто криминален характер. Преди няколко години подобна ситуация се нагнети в Унгария и там направиха редица впечатляващи документални и игрални филми (например, „Просто вятърът“, 2012, режисьор Бенедек Флигауф). Тоест, тлеещите социални, а не толкова етнически проблеми не изчезват лесно от текущото всекидневие, а често се активират и набъбват неусетно, като небрежно подминат зъбобол, който един ден прераства в опасен абсцес.
Защо пък goEast да не изпълнява и подобна „диагностична“ функция!
Наградите:
Голямата награда за най-добър филм: „Киселина“, Русия, 2018, реж. Александър Горчилин;
Най-добър режисьор: Адилхан Йержанов, „Любезното безразличие на света“, Казахстан, Франция, 2018;
Награда за културно разнообразие (документален филм): „Домашни игри“, Украйна, Русия, Полша, 2018, реж. Алиса Коваленко;
Почетен диплом: „Студен ноември“, Косово, Албания, Северна Македония, 2018, реж. Исмет Сиярина;
Награда на ФИПРЕССИ: „Любезното безразличие на света“.
