Домът на европейската история в Брюксел е амбициозен проект. Замисълът му е не само да се покажат паралелно една до друга двадесет и осем, изпълнени с конфликти, истории, но творчески да се покаже как те се преплитат, без да се скриват конфликтите, които съдържат. За повече от година в музея, намиращ се до Европейския парламент, бе поместена постоянна изложба, посветена на XIX и XX век, както и временни изложби, посветени на различни аспекти от европейската история. Музеят притежава съвсем малко експонати и повечето пъти разчита на редки и въздействащи артефакти, взети на заем от страните членки на ЕС. Това означава, че музеят не притежава каталог, а посетителите се упътват из експозицията с таблети на родния си език.
Дългогодишното планиране на музея бе придружено от непрекъснати противоречия. Дори след като отвори врати през 2017 г., шумните брожения продължиха. Павел Укелски, зам.-директор на Музея на Варшавското въстание и член на борда на „Платформата за европейска памет и съвест“, имаща за задача да пази националната история на държавите, изказа своите възражения:
„Липсата на ясна цел и неутралното описание на действителността са съществени проблеми. По незнайни причини… християнството е единственото понятие, което не е окачествено неутрално, а му е дадена оценъчна характеристика („Вездесъщието на християнството“). … От друга страна комунизмът, една престъпна идея, коствала живота на десетки милиони, откровено се радва на симпатиите на кураторите. В един момент те дори задават въпроса дали комунизмът просто е бил неуспешен експеримент и дали все още може да има бъдеще. За онези народи, живели под комунистическия терор, е истинска обида да гледат изложба с подобно послание в сърцето на свободна, демократична Европа сто години след 1917 г.!”
Критиките не спират дотук. Според Укелски, нападките срещу колониализма са прекалени; Холокостът почти изцяло липсва; пагубната роля на Съветския съюз (пактът между Сталин и Хитлер, например) е „практически невидима“; Студената война е представена като „съперничество между два равнопоставени блока, без да става ясно, че това е световен конфликт, изправящ демокрацията и европейските ценности срещу наложена тоталитарна система“. Следователно, триумфалната 1989 г. е представена неадекватно. Тези обвинения не са конкретизирани в детайли, но Укелски завършва с унищожителна присъда:
„Не само целият разказ на изложбата е грешен, но самата идея за европейска интеграция и „споделена идентичност” е опасна. За много хора, които вярват в европейските ценности и наследеното разнообразие на Стария континент, подобно понятие е неприемливо. Вашият музей им разказва история, която ще ги накара да се срамуват, че принадлежат на нациите си, история, която им обяснява, че са наследниците на юдео-християнската традиция и че носят отговорност за всички престъпления, извършени през последните 200 години.”
Подобно послание е музика за ушите на онези критици, обвиняващи ЕС, че иска да ограби националната идентичност на европейските общества и да създаде хомогенна маса по начина, по който съветските социални инженери искаха да създадат Хомо совиетикус.
Казано накратко: ЕС = ЕСССР. Министърът на културата на Полша Пьотр Глински изрази подобно мнение в писмото си до председателя на Европейския парламент Антонио Таяни през септември 2017 г. Всъщност той настоява за радикална алтернатива на проекта, разказващ наднационалната история с транснационални понятия, като държи да представи една християнска, антикомунистическа Европа на националните държави. Именно това е търсеното впечатление в много части на музея, но то е с по-малък политически заряд, отколкото би им се искало на полските политици от управляващата „Право и справедливост” (ПиС). Таяни, заместник-лидер на „Форца Италия“ („Напред, Италия“), замълча, но междувременно потвърди Мусолиниевите „положителни постижения“ за Италия.
Ревизионизмът в Унгария и в Полша
Като цяло, конфликтът се определя като конфликт между Полша и Запада. Но става дума за нещо много повече. Полските консерватори националисти (същото може да се твърди за унгарските, италианските и германските им колеги) се засягат от това как други полски институции представят историята. В Гданск има два музея, които са почти един срещу друг: Европейският център за солидарност (ЕЦС), който от паневропейска перспектива разказва историята за въстанието на работниците и интелектуалците срещу комунистите, и Музеят за Втората световна война, чието ново управление, одобрено от ПиС, ще внушава на младите поляци, че нацията им е във вечна и отчаяна борба срещу целия свят. По-рано тази година ЕЦС временно избегна наложената сектантска версия за историята на профсъюза „Солидарност“, според която братята Качински представляват истинската опозиция на предателя и комунистическия сътрудник Лех Валенса – нелепо преразглеждане на историята, което не изглежда по-добре заради факта, че ПиС, в търсенето си на чиста и неопетнена полска нация, черпи буквално и преносно от авторитарната традиция на ерата на Пилсудски.
Публичните пространства във Варшава, а и на други места, вече се преобразяват, за да могат да отговорят на тази цел. Пътека, обозначена на определени интервали с „алтернативни факти“, започва от площад „Пилсудски“ във Варшава и стига чак до Смоленск, където Лех Качински и други членове на полския елит загиват при самолетната катастрофа (за която се твърди, че е дело на руснаците) на път за противоречивия паметник в Катин. Паметникът, издигнат на площад „Пилсудски“ във Варшава, Pomnik Smoleński (наричан още „стартовата площадка“), изяснява официалната версия на историята благодарение на разположението си до гроба на Пилсудски и Паметника на Незнайния войн. По същото време режимът на ПиС се опита да ореже финансирането на ЕЦС (а също и на ПОЛИН, един изключителен музей, посветен на историята на полските евреи) и започна да тормози директорите им Базил Керски и Дариуш Стола, като отказа да удължи договора на последния. Глински, който планира музей на варшавското гето, ни показа какви „поправки“ към политиката на паметта има предвид.
Будапещенският Szabadság tér („Площад на свободата”) изглежда незавършен в сравнение с полския. На него е издигнат съветски военен паметник; паметници на американците – генерал Хари Хил Бандхолт[1] и Роналд Рейгън в близост до американското посолство; и национален паметник, представляващ не особено сполучлива статуя на Архангел Гавраил, изобразен като светеца покровител на унгарската нация. Наблизо, върху частен терен, собственост на енория, е издигнат бюст на регента на Унгария в периода между двете световни войни Миклош Хорти. Той е поставен от свещеник, симпатизант на крайнодясната партия „Йоббик”. Това ексцентрично съзвездие също само по себе си представлява алтернативен исторически разказ за изоставянето и противопоставянето на Европа.
Да поостанем още малко в Будапеща: през 1996 г. срещу унгарския Парламент в Будапеща бе издигнат паметник на Имре Наги, чието име се свързва с унгарските събития от 1956 г. В онази година той е министър-председател, излъчен от комунистическата партия, но взимайки под внимание желанията на разбунтувалите се унгарци, търси начин да преговаря със Съветския съюз с цел извоюване на известен неутралитет. Предаден от партията, той е арестуван и екзекутиран след кървавия завършек на унгарската революция. Това е история, която заслужава паметник. Но отскоро на приложението „Гугъл Карти” се изписва следното съобщение: „Паметникът на Имре Наги – затворен“. Снимки на паметника на Наги, застанал на мост, все още могат да се намерят онлайн, но самата инсталация е премахната през нощта на 28 декември 2018 г. На негово място се предвижда издигането на нов паметник: реконструкция на паметник, посветен на жертвите на Унгарската съветска република от 1919 г. Оригиналният паметник е поставен през 30-те години от десния авторитарен режим на Миклош Хорти и е демонтиран от комунистите след Втората световна война. Паметникът на Наги ще бъде поставен на друго място, но къде по-конкретно – все още не е ясно.
Всеки, който не познава унгарската история, може да остане объркан от цялото това разместване на паметници, но онези, които знаят повече, може да се ядосат. Защо унгарският министър-председател Виктор Орбан позволи премахването на паметника на Наги, когато самият той, като студент, през 1988-1989 е лидер на церемониалната ексхумация на тялото му от незнаен масов гроб и на повторното му погребване в парцел 301 на новото гробище в Будапеща? Отговорът е следният: понеже Имре Наги е комунист, а като такъв е участник в Унгарската съветска република на Бела Кун от 1919 г., чиито жертви сега ще бъдат почетени на въпросното място. А защо един комунист е бил удостоен с тези почести през 1996 г.? Защото тогава антикомунистическото въстание от 1956 г. е смятано за част от наследството на посткомунистическа Унгария. А днес не е така.
Днес историко-политическата граница е прокарана наново и летоброенето започва от 1994 г. нататък. Ерата на Хорти е включена в този период по категоричен начин и е разглеждана в положителна светлина. Става въпрос за въображаема Унгария, която нито е била управлявана от националсоциалисти, нито пък е сътрудничила с тях (всъщност, официално Унгария е била съюзник на нацистка Германия и е сътрудничила при депортацията на евреите и при военните действия), и съвсем не е била завоювана от комунизма. Този ревизионизъм се простира чак до Първата световна война и последствията от нея през 1919-1920: Унгарската съветска република е комунистически грях, а Трианонският договор[2], заради чиито условия Унгария губи значителна част от териториите си, е поставен под въпрос от иредентистки настроените поддръжници на идеята за „Велика Унгария“. Така че е съвсем нормално историко-политическата „метла” на площада пред Парламента през 2012 г. да премахне паметника на първия президент на Унгарската република Михай Карой, поставен през 1975 г. Той е президентът, който подписва Договора със съюзническите сили през 1920 г. и е смятан за отговорен за „Срама от Трианон“.
Атакуваната западноевропейска култура на памет
В западните държави също не липсва ревизионизъм. Опитите по време на ерата на Никола Саркози френският колониализъм да се представи в положителна светлина завършиха с провал, но сега партията „Алтернатива за Германия“ се опитва да преразгледа културата на памет, обобщаваща уроците от епохата на националсоциализма под слогана „Никога повече!“. Този немски „особен път” вече е към края си…
Многопартийната демокрация е поставена под напрежение от десните аутсайдери. В десните интелектуални среди се води полемика как да се противопоставят на идеята, че „трябва да носим отговорност за миналото“, която, според одумниците, не позволява на Германия да се превърне в „нормална държава“. Още през 1988 г. известният немски писател Мартин Валзер призна в историческата Паулскирхе в центъра на Франкфурт на Майн: „Нещо в мен се бунтува срещу това непрекъснато демонстриране на нашия срам“. Резултатът е възмущение, на което внимание обръща радикално десният Бьорн Хьоке на заседание на „Алтернатива за Германия“ в Дрезден през 2017 г.: „Ние, германците – тоест нашият народ – сме единствените, издигнали паметник на срама в сърцето на собствената си столица“. Александър Гауланд, съпредседателят на „Алтернатива за Германия“, драматично омаловажи нацисткия период, като го нарече: „птича курешка сред повече от хиляда години успешна история“, и типично в неговия си стил добави: „Имаме величествена история – и, скъпи приятели, тя е по-дълга от онези проклети 12 години! По същия начин, по който французите се гордеят с лидерите си, а британците с министър-председателя си по време на войната Уинстън Чърчил, и ние имаме право да се гордеем, че германските войници са участвали в две Световни войни!“.
Целта на тези добре пресметнати провокации е да се преодолее табуто, което пречи на възстановяването на германската крайна десница след 1945 г. Борбата за културна хегемония вече не се води от няколко сектанти и депутати от малцинството. От 1994 г. те са представители на „най-голямата опозиционна партия“ в германския Бундестаг, който според правилата може да разполага и с ескадрон от крайнодесни помощници. Подобна е ситуацията и в законодателните органи в отделните германски провинции. Така започва „маршът срещу институциите“. Забележително е, когато на 27 януари 2019 г. историкът Заул Фридлендер се противопоставя на историческата слепота на дясната националистическа опозиция в Бундестага.
За другите крайнодесни партии и националистически авторитарни движения в Европа, Шоа и националсоциализмът (чието обсъждане може да бъде тълкувано като престъпление в Полша) са препъникамък за пълното реабилитиране на радикалното дясно. Виктор Орбан се стреми да го постигне, като се асоциира с автократа Миклош Хорти; а полските националконсерватори, като превърнат в престъпление и наложат стигма върху говоренето за какъвто и да било полски антисемитизъм и полско съучастие в Холокоста. И двете тенденции достигат своята връхна точка в развитието си в опита да заменят либералния и наднационален Европейски съюз с християнска и националистическа версия на Европа, носейки се на попътния вятър, духащ от Русия и САЩ, където автократичните десни партии също се радват на своето утвърждаване.
„Места на памет“ и деконструкция на историята
Изглежда, че наднационалният и транснационалният възглед за историята е атакуван на широк фронт, а с него, и целият методологичен подход към историята на нациите, опитващ се да отговори на въпроса „как е било в действителност“. Бихме могли да посочим като пример разработените с големи усилия от страна на педагозите учебници по история с двама автори – френски и германски историци, или полски и германски историци. Техният успех се дължи не само на факта, че има „официална“ подкрепа за една процедура, която оценява и двете страни еднакво, но и на взаимното уважение, вложено в работата. И резултатът не е плод на повърхностен и дипломатичен компромис в комбинация с потискане на историческите отговорности на двете страни, а е по-скоро резултат на самокритично отношение и на двата народа.
В духа на тези тенденции е създаден и Домът на европейската история в Брюксел, за който стана дума в началото. Но за всички националисти, независимо от коя държава, този подход на хвърляне на интелектуални мостове отива твърде далеч: създава опасност, която те биха искали да премахнат при първа възможност, налагайки бюрократични и финансови репресии.
Сегашната стратегия на европейската крайна десница вече не е да откъсва нациите от Европейския съюз – така, както стана с „Брекзит“. Нейният стремеж е за културна и политическа хегемония и маргинализиране на силите, които до този момент са двигатели на наднационалната интеграция – преди всичко наблюдаваме това в Германия, във Франция, както и в останалите държави, подписали Договора[3] от Рим през 1957 г. Сега вече е ясно какво е имал предвид премиерът Виктор Орбан през юли 2017 г., когато каза: „Преди 20 години смятахме, че Европа е нашето бъдеще. Днес чувстваме, че ние сме бъдещето на Европа“. По време на посещение във Варшава при лидера на „Право и справедливост” Ярослав Качински, Матео Салвини, лидерът на „Северна лига” и вицепремиер на Италия, вдигна тост за Полша и Италия, като ги обяви за „част от новата Европейска пролет… Ренесансът на европейските ценности“. И Стив Банън[4] започна мисия в Брюксел, специално натоварен от Вашингтон със задачата да обедини полската „Право и справедливост“, италианската „Северна лига“ и унгарската „Фидес“ в широк картел на европейската крайна десница. Според Банън, „политиката днес, това са два типа политици – едните, които смятат, че нацията държава е препятствие, което трябва да бъде преодоляно, а другите, които я приемат за необработен диамант“.
С тези думи се ревизира универсализиращото въздействие, което има „Аушвиц“ в глобалното говорене за възпоменанието: двойственият характер на мястото изчезва. То винаги е било едно конкретно място, на което са ликвидирани стотици хиляди европейски евреи: „това се е случило тук“. Но то винаги е било и място-символ, което ни предупреждава – „това може да се случи навсякъде”.
Това е силното послание на оцелели, като Ойген Когон[5], Владислав Бартошевски[6], Примо Леви и др. Разбирането за „Аушвиц“ като универсална метафора с глобален обхват се появява за първи път в началото на 80-е години, когато покрай едноименния американски телевизионен сериал „Холокост“ се превръща в своеобразна търговска марка. По-честата му „разговорна“ употреба в Европа се налага като реакция на етническото прочистване по време на югославската война, чието олицетворение е „Сребреница“. Така се стига и до въпроса за паневропейското сътрудничество при нацистките престъпления. Отделяйки важно място на пакта Хитлер-Сталин, Домът на европейската история разглежда „Аушвиц“ в парадигмата на антитоталитаризма; а освен това, анализира престъпленията на колониализма в историческа перспектива като предшественици на Холокоста. Социалната история и постколониализмът подчертават значението на историята на Холокоста, но те по някакъв начин я и релативизират.
Какво означава този нов поглед към Аушвиц като място на паметта? Френският историк Пиер Нора определя мястото на памет като „всеки натоварен със смисъл обект, независимо дали материален или не, който, дали поради волята на хората или под въздействието на времето, се превръща в символен елемент, част от възпоменателното наследство на всяка една общност“. В този смисъл, Нора говори и за писане на история „на втора степен“ – при него вече събитията не се разглеждат сами по себе си, а като конструкти в различните епохи – проследява се как значението им в един момент избледнява, а в друг се появява отново. При този тип писане важно е не миналото, такова, каквото наистина е било, а неговото непрекъснато преразглеждане, използване, та дори и злоупотребата с него в името определени успехи в настоящето.
В този случай важна е не традицията, а начинът, по който тя е създадена и предадена. Сюжетната линия вече не се върти около „миналото, каквото е било“, а около начина, по който то е експлоатирано, използвано и манипулирано; основният въпрос не е „какво се случи?“, а „какво се е запомнило?“ (и от кого?). Фактите не са толкова интересни, колкото актуалният момент; детерминантите са по-маловажни от ефектите; необратимата, линеарна история е заменена от безкрайна, кръгова история; деконструкцията на събитията е по-значимо от тяхното възстановяване на база първоизворите. Започва все повече да доминира идеята за „живота след смъртта“ в смисъла на школата на изкуствоведа Аби Варбург, на Валтер Бенямин или на неологизма „хонтология“ на Жак Дерида.
За Нора тази промяна се съдържа в националното – във френския разказ. Историкът трябва да събере фрагментираното национално съзнание и с педагогическа цел да го завърти обратно към „единното държавно устройство“, за да улесни колективното самоизследване. Местата на паметта трябва да доведат до „приемане на единството, въплътено в символи и национално наследство“. Но изследванията на френските места на памет са отправни точки и референции и за двунационалните, и за транснационалните, и за регионалните, и за идеологическите изследвания на възпоменанията.
Но тази мутация е двусмислена: от една страна, тя „привързва“ историята обратно към нейните конкретни места, а от друга я вгражда в универсални заключения и препратки към всяка „история на родината“. Местата на възпоменание никога не са само физически: те са исторически конструкти; символното им значение не е изначално, а им се приписва допълнително; смисълът им не е фиксиран, а постоянно се променя.
Националното съзнание и националната идентичност са разглеждани в антиесенциалистка светлина, като непредвидими резултати от процесите на конструиране на историята. Пиер Нора – историкът, вдъхновен от постмодернизма и доволен от анализите на европейската и световна история, е в битка с Пиер Нора – патриота, който се фокусира единствено върху собствената си страна. Неговият подход е едновременно и деконструктивистки, и се опитва да спаси нацията и националната история от прекомерно радикална деконструкция.
Технологии на паметта и рискове, скрити в тях
Докато местата на паметта обикновено се пазят или реконструират много внимателно – както виждаме от примера в Полша – то свидетелите на самите събития един след друг напускат този свят. Това се отнася до оцелелите от Холокоста, които в определен смисъл са гаранти на историческата истина. „Съвременните свидетели“ се третират като многофасетъчни физически „места на паметта“: те разказват историята на определено място в определено време и свидетелстват: „това се случи тук, аз бях на това място“. В същото време, те разказват историите си от другото време на по-младите поколения, които биха могли да си извлекат поуки: „Това, което ми се случи, може да се повтори – така че направете всичко възможно, за да го предотвратите“. Когато един ден няма да можем да разполагаме с тези свидетели, ще трябва да разчитаме на епизодични или системни записи на нещата, които са казали. Това създава друга форма на делокализация и е предизвикателство за културата на паметта – имам предвид записването на свидетелски показания – едно все по-често използвано средство за възпоменание, прилагано най-вече във връзка с Холокоста.
Днес в Мемориалния музей за Холокоста на САЩ видеоархивът и филмите на Стивън Спилбърг са едни от най-разбираемите информационни и архивни ресурси на устна история и аудиовизуален материал, свързан с унищожаването на евреите и с Втората световна война. Те включват 220 часа филми – като се започне от филма „Шоа“ на френския режисьор Клод Ланцман и се стигне до свидетелствата на оцелелите от Холокоста.
Форматът на правените в по-ново време интервюта със свидетели постоянно се актуализира – особено благодарение на новите цифрови технологии и онлайн услуги. Напоследък имаше идеи да се развият холографски и интерактивни варианти, но поради технически ограничения, те все още не могат да бъдат реализирани.
Холограмите не изглеждат толкова стари, колкото видеозаписите, и което е най-интересното – позволяват да се води нещо като диалог.
На този първоначален етап проектът разчита на двуизмерни инсталации, но целта е да се създадат дигитални двойници на оцелелите, които да са триизмерни, в реален размер, и да могат да бъдат гледани под различен ъгъл. Друг формат предлага приложения за виртуална реалност от типа на „Последно сбогом” („The Last Goodbye“)[7]. Това позволява на потребителя, екипиран с VR шлем[8], да извърши виртуално посещение на бивш концентрационен лагер. Разглеждането е комбинирано със сферични 360-градуса записи, при които могат изцяло да се разгледат някои виртуални реконструкции на части от лагера. Дали подобни завладяващи приложения са подходящи, все още е предмет на критични обсъждания. Във всеки случай, проблем представляват така наречените deep fake технологии[9]. Това е така, защото същата тази технология, благодарение на която могат да се създадат 3D аватари на свидетелите, наши съвременници, дава възможност и да се направи синтез между видеообраз и аудиосъдържание, което съответства на оригинала, но е от различен източник.
Дори и ако тази възможност за манипулация не се прилага толкова често, колкото други технологии, използвани за така наречената „дигитална фалшификация“, юристите Робърт Чесни[10] и Дeниел Сичрън[11] вече предупредиха, че тя крие рискове. Културата на паметта представлява особено предизвикателство по отношение архивирането на аудиовизуално съдържание, тъй като то засяга не само институции, но и инцидентно съхраняване на спомени, което се прави, например, на стрийминг платформи[12].
И тук се натъкваме на следния парадокс: когато очевидци на случилото се са представени като холограми, тяхното иначе увеличено въздействие благодарение на медията, днес е подкопано от deepfakes технологиите. С това ново поколение изкуствен интелект „компетентността да се създават професионални фалшификати ще бъде достъпна на всеки, проявяващ достатъчно интерес и знаещ къде да потърси помощ“. Модифицирано аудио или видео изображение на оцелял от Холокоста може да бъде създадено и с цел да се обучават ученици. Но deepfakes технологиите могат да бъдат използвани и за по-тъмни цели – образите на оцелелите, например, могат да бъдат „вмъкнати” без съгласието им, а дори и без знанието им, в посланията на една ревизионистка пропаганда.
С това виртуално извъртане делокализацията може да се превърне в много опасен инструмент. Изглежда вече е време да се върнем към събитието, към физическото място и към комуникацията лице в лице.
Клаус Легеви
Eurozine, 11.04.2019
Превод от английски Катерина Станковска
Клаус Легеви (1950) е немски политолог. В периода 2007 – 2017 е директор на Института по културознание в Есен. На български е преведена книгата му „Глобализацията и нейните противници”, издадена през 2007 г. от „Агата-А”.
–-
[1] Генерал Хари Хил Бандхолт (1864-1925) ръководи американските военни части в Унгария по време на Първата световна война.
[2] С Трианонския договор, наречен така на името на двореца Трианон във Версай, се слага край на Първата световна война и се налагат условия на победената Унгария.
[3] Договорът от Рим е за създаване на Европейската икономическа общност. Той е подписан на 25 март 1957 г. заедно с Договора за създаване на Европейската общност за атомна енергия (ЕОАЕ или Евратом).
[4] Стив Банън (1953) е американски политик, бивш главен стратег на Белия дом през първите седем месеца от мандата на Доналд Тръмп.
[5] Ойген Когон (1903-1987) e немски публицист, социолог.
[6] Владислав Бартошевски (1922-2015) е полски историк, журналист.
[7] „Последно сбогом”е 20-минутно виртуално свидетелство на оцелелия от Холокоста Пинхас Гутер. Той се връща в Майданек – концентрационен лагер в покрайнините на полския град Люблин – и обикаля местата, където по време на Втората световна война са убити неговите родители и сестрите му близначки. Гутер разказва своите преживявания. А зрителят сякаш ходи до него и вижда, и чува същите неща, които и Гутер.
„Последно сбогом” е безпрецедентно технологично постижение и е създадено от USC Shoah Foundation.
[8] VR шлем – специални очила за виртуална реалност.
[9] Чрез deep fake технологиите се създават фалшиви снимки, аудио и видеозаписи, които са почти неразличими от истинските.
[10] Робърт Чесни е професор по право в областта на националната сигурност в Тексаския университет.
[11] Дениел Сичрън е професор по право в университета в Балтимор, щата Мериленд. Тя е известна с книгата си „Престъпления от омраза в киберпространството” (Hate Crimes in Cyberspace, Harvard University Press 2014).
[12] Стрийминг платформи – платформи за предаване на видео на живо.
