Опит за портрет (през диалог) на Пламен Джуров
Тази година Пламен Джуров достигна своя 70-годишен юбилей. Той е сред композиторите, открили отправната си гледна точка в срещата на авангардното и постмодернизма, откроява се с противопоставянето спрямо пошлостта и социалните ограничения в музикалната култура. И в творчеството си, и в постиженията си, и в битието си на един от най-активните диригенти, ръководител на „Софийски солисти“ повече от три десетилетия, той оглежда/внушава и разкрива и границите, и перспективите в срещата на ХХ и XXI век.
Този композитор се афишира рядко. Не е лесно да го накараш да говори за създаденото от него, за наградите и премиерите, за постиженията на сцената, особено за съкровеното в поетиката си. Рядко говори и за тоновата си философия, която несъмнено изпълва подтекста на заразителната му музика. В погледа към пътя ще открием не само поредност от успехи, промени и метаморфози, несъмнено положителни насоки в културните пейзажи днес, но и присъствие на непрестанно живеещ в динамика автор, който търси и говори „многото езици“ на своя съвременник.
Няколко общи думи за пътя му: дебютът му е знаменателен: не друг, а Константин Илиев изпълнява „Вариации за оркестър“ (1975), последвани от Симфония (1976), Елегия (1980) и Токата (1982). Отново изпълнени от Константин Илиев, те утвърждават дебюта на Пламен Джуров като едно от ярките имена в началото на 80-те. В този период той започва своята будителска диригентска дейност в „Софийски солисти“. Успехите и реалните звездни мигове тук са плод на всеотдайна работа… В този период са написани Оратория-реквием и „Четири балади“ за квартет „Еолина”, Кончерто гросо и др.
По-късно Джуров пристъпва в една съвсем нова, индивидуална, съкровена територия на своята музика, създавайки „Концерт за саксофон и оркестър“, чиято световна премиера беше през 2013 г., а последната му творба е написана за камерен оркестър и се нарича „Метаморфози“. Тя отново рефлектира неконвенционално постмодерните светове и език. С една дума, този автор, подобно бароковите майстори, вижда музиката като реч и музикално слово, преоткрива многогласието и поетическата рефлексия в „края“ на ХХ век, води своя слушател по непознати поетически пътеки, преобръща асоциациите, предизвиква споделено самоосмисляне.
От погледа на неговия юбилей разговаряхме за изминатия път и за това как днес се намира комуникация с публиката: когато светът е не само динамичен, но и електронно многогласен…
Двуединството композитор/диригент – изходна гледна точка към творчеството
Джуров е деликатен събеседник. Първоначално го попитах какво намира за водеща идея в битието си на композитор. Първо трябва да кажа, че основното ми занимание вече повече от 40 години е изпълнителска дейност. Времето ми в по-голямата си част е посветено на дирижиране. Тридесет и три години аз съм всеки ден на репетиции. В камерния ансамбъл диригентът е сам… Моето време за писане на музика е доста ограничено, главно летните месеци, когато се сглобяват натрупани идеи, но не го смятам още за композиция, защото няма окончателна форма… Много концерти, вероятно над повече от 1500 за периода, много страни, много градове...
Според него, двуединството композитор/диригент дава и „код“, който го води в постмодерен свят на писане и музициране, защото така се осъзнава/постига комуникацията. Според него: Композиторът е самотник. Човек, който трябва да има свободно време всеки ден по няколко часа, за да бъде сам, за да извади от себе си усещанията си за света в звуци. Диригентът е друго нещо: той е обърнат към хората, към произведенията, трябва „да облече кожата на композитора“, който изпълнява, както казват старите диригенти, и да докара публиката до състояние да хареса това произведение… Две абсолютно различни задачи.
Тук ще припомня, че Пламен Джуров е един от музикантите, компетентни за музиката на късния ХХ век, изявен изпълнител на Шнитке, Пярт, Канчели, Васкс. Започвайки с важността на „двойната роля“ на композитор/диригент (спомена ранния Булез или Пендерецки), той докосна идеята за музикалното слово и комуникацията като важен момент от поетиката/веруюто си. Композиторът самотник трябва да достига в музикалното си слово до публиката, да я води, което означава да „омузикали своята самотна реч“, да формулира своето поетическо откритие в комуникацията с публиката.
На наблюдението ми, че може би ролята на композитор и диригент при него се сливат максимално, защото музиката, която пише, търси общуване с хората, той ми отговори: Когато стигнеш до постоянен контакт с публиката, като музикант изпитваш необходимостта да подредиш музикалната си реч и езика, така че да може наистина да сте в диалог. Иначе, затворен сам със себе си, можеш да правиш всякакви експерименти, да говориш с всякакви техники: да говориш много измислени и вълшебни думи, да измисляш невероятни конструкции, обаче губиш най-важното: връзката с човека. По този път много композитори са претърпели метаморфози, започвайки с експериментиране, особено в млада възраст, което е почти задължително за мен, но после човек стига до публиката, а най-накрая стига до самия себе си. Както Пярт, който започна по един начин, а по-късно намери богочовека в себе си. Създаването на музика в България по-скоро прилича на хоби, това е начин да осмислиш себе си, без да се налагаш на другите…
Тук трябва да вметна, че от периода на 90-те камерните и инструменталните опуси на Пламен Джуров са белязани от поетиката на „внушението-асоциация“… Те постигат спонтанна и непредсказуема комуникация с публиката, каквато видяхме при изпълнението на неговата Соната (1975) като почит към юбилея му в рамките на фестивала „Пианисимо“ в изпълнение на Маргарита Илиева. Можах да оценя реакцията на публиката при срещата й с един поетически сюжет, с музика сериална, но „говореща“, проследяваща психологическа фабула. И по този повод го помолих да освети мотива за речта, комуникативността на творбата: Винаги казвам на колегите от „Софийски солисти“, на студентите: нотите, тактовите черти и другите детайли на нотния текст са само знаци, които трябва да придадат смисъл и психологическо внушение. Това е от векове. Сонатата, която Маргарита изпълни, е построена върху една серия в нейните метаморфози по вертикал и хоризонтал. Но това не може да интересува слушателя… Това е технически елемент – все едно, че съм художник и съм избрал два вида боя, пък и съм прибавил вътре някакъв мой примес… Само че този, който гледа картината, не се интересува каква е боята и примеса вътре, той гледа внушението на картината. Същото е в поезията… Не живееш с техниката на римите в поезията, а с подтекста на конструкцията. Казвам всичко това, за да подчертая: комуникативността смятам за жизнено важна за композитора, за мен тя означава да намериш интересна мисъл и да я съпреживееш с другите…
Без да търся сравнения, ще кажа, че много композитори от последната третина на ХХ век смятат комуникативността като най-съществено послание. В този смисъл, Пламен Джуров се присъединява към идеите на композитори, като Волфганг Рим или Арво Пярт, това е поанта, която постмодерната музикална композиция преоткрива и търси все по-активно…
Ретроспективно за началото на пътя: осемдесетте
Създавайки първата си оркестрова творба „Вариации за оркестър“, младият диригент и композитор е забелязан от Константин Илиев. В началото на осемдесетте Джуров създава „Фантазия, Елегия и Токата“, които са сред най-свирените му творби…И за „Елегия“ той пази спомена за подкрепа и подтик от Константин Илиев: Това беше уникално, даже мисля, че тогава не съм го осъзнавал… вече бях завършил „Елегия“ през 1982. Той ме поощряваше много – и като диригент, и като композитор. Взе „Елегията“ и я направи с Пловдивската филхармония, където диригент бе Добрин Петков. Знаем, че двамата имаха сложни, но приятелски връзки. Оттам Добрин Петков хареса произведението и го препоръча на Арнолд Кац, голям диригент, който дирижираше в Новосибирк. В разстояние на две-три години тая „Елегия“ се изсвири от Константин Илиев в Пловдив и Русе, след две години от Кац в Пловдив, който направи потресаваща интерпретация – разтегли бавните части, бързите направи още по-бързи и стана необичайно въздействащо. На млади години да получиш поощрения от личност като Константин Илиев си е дар от Бога… Тогава беше много жизнена средата на композиторите от различни поколения. Като казвам жизнена, това не значи мир и любов, не: имаше активност, живот, имаше скандали, анализи, препирни. Състезавахме се дори и за „Нова българска музика“ как от доброто да направиш по-добро. Беше представителна витрина и участваха и големите оркестри…
В края на този период е написана „Оратория-Реквием“ (1988) за алт (Весела Зоров), четец (самия поет), хор и оркестър по стихове на Георги Константинов. В творбата се разгръща богато инструментално писмо, разкрива се мащабно движение на идеите. Бих казала, че в нея има нещо „малеровско“ – в наситеността/преминаването на говор, пеене, инструментален език. В синтеза. Попитах го за големия щрих в нея и дали я оценява като обобщение на първия си творчески период. Не разсъждавам по този начин. Всичките ми произведения са написани за конкретни състави, изпълнители и конкретни поводи. От общината в Плевен ме попитаха: „Можеш ли да напишеш произведение за 110-годишнината от освобождението на Плевен?” Казах си: „Да напиша инструментална музика, не върви.” Георги Константинов, поетът, ми е съгражданин. От една негова книжка си избрах три стиха. Роден съм в Плевен – за мен Мъртвата долина, паметниците, Скобелевият парк са лични спомени. Трябваше да е динамична музика, подсказваща много, но с по-едри краски. Не да се любуваш на себе си в играта на звуците, а нещо по-сурово, музикални образи като издялани от камък. Във втората част прибавих и невероятния глас на Весела Зорова. Изпълниха я и в ЦДНА, дори Добри .Джуров, за когото всички смятаха, че ми е роднина (но не е) ми каза: „Да знаеш, голямата битка е при Сливница, не е при Плевен!..
Композициите в началото на XXI век
През 2001 Пламен Джуров започва да пише „Концерт за саксофон“. В тази творба той задълбочава чертите на своята постмодерна, като че ли елегична, Малерово осветена идея… Постмодерната изява/вълна при Концерт за саксофон се свързва и с обръщането към класическия жанр, но с твърде необичаен прочит. Концертът за саксофон е необичаен не само поради солиращия инструмент, езикът му съчетава „формулното“, разбирано като постмодерен повик, с поуките от авангардната и поставангардна музика. Помолих го да доразкаже малко творбата. Просто е: гласът на саксофона е този на самотния в общество, с което се бори. Другите гласове се опитват да играят с него, но не става и не става… Накрая завършва драматично! Тембърът изисква такова решение на концерта. Саксофонът има това свойство, че прилича на човешки глас. Солистът, който го изпълни, е чудесен – Борис Петров… Концертът за саксофон означава монолог в контрастно обкръжение: да плачеш без думи, да разказваш без думи. Трите части са три различни състояния: будност, съновидение, а в третата част: „какво правим тук, сред всички?” Това е внушението – пътешествието на този самотен глас.
Необичайният, сигнално-кодов свят на формулното отново доминира чрез „словото на саксофона“, концертът е не само необичаен, но и атакува с въздействието си слушателя…
През 2018 Пламен.Джуров осъществява запис на своята творба „Метаморфози“, написана за „Софийски солисти“. Символиката му започва с Веберн и продължава в немалко опуси… Когато изслушах композицията, разбрах колко необичаен е този автор: неговите метаморфози изграждат необичайна метафора: преминаването на формулата/серия в различни стилистични хоризонти, отсенки, техники: метаморфозата е едно непрестанно преобразяване на словото в различни символно-метафорични съдържания. Така че го попитах дали в „Метаморфози“ той създава метафора за многоезичието на XXI век. Ще кажа идеята си, тя е много проста драматургически. Имам частична серия – странна, геометрична серия, странна интервалика, сама по себе си напрегната, но преди това се загатва, че двата основни епиграфа – BACH, DSCH – са в обкръжението й. Започва едно надпреварване, съпоставяне, защото темата преминава през три различни века. Някои епизоди започват като Корели, понякога фрагментите-метаморфози се персонализират, т.е. написани са за конкретни хора от състава. Например, валсът-гротеска се изпълнява от Стоимен Пеев, а епизодът преди това – от строгия Огнян Константинов, има и бас-китара, която измества контрабаса, за да говори с езика на джаза в ръцете на проф. Лазаров. Накрая обединявам всичко и всички в театрален апотеоз заедно със Шостакович и Бах. Тогава моята измислена тема, загубила се след толкова дълго чакане и търсене, накрая, в памет на Георги Тутев, се връща към прост мажорен акорд, постигнат благодарение само на концертмайстора Данчо… Не съм привърженик на тезата на Антон фон Веберн, че идеалният слушател ще може да проследи всички мутации на серията. Това е твърде сложна задача. Аз просто му предоставям едно композиционно ядро, което, поставено в различна среда, предизвиква различни асоциации. Така в музиката си търся следното: да водя психологически слушателя през различни състояния, да говоря различни неща с него с надеждата той да разбере защо е така…
Безспорно нито едно решение на Джуров не е стандартно, той влага индивидуална емоция, но поантата в музиката му остава комуникацията/говорене, постигната в самотата на осмислянето в тонове…
Опитът за интервю-портрет на Пламен Джуров е обърнат повече към приноса му на композитор: съзнателно направих това, защото изпълнителските му постижения са документирани, получили са солидно признание. Тук мога да обобщя, че като автор, той е сред малкото български стилисти поставангардисти, търсещи комуникацията и поетическото като повик от постмодерността; тънък и радикален, ясен, прецизен, той постига завършена формула в пътя, изминат до неговия юбилей.
И тъй като голяма част от този текст се свърза с думата „комуникация“ като център на поетиката и посланието му, прецених, че пак от тази гледна точка трябва да се кажат и няколко думи за полетата на музикалния ни живот днес. Винаги ми е допадал практическият му усет, яснотата на възгледа му за пътищата в институциите за музикална култура у нас…
Културата ни куца, но изкуствата в България не спят… Художници, театрали, композитори и музиканти работят.Това, което не достига, е културата, т.е. средата, в която изкуствата да бъдат по-добре поставени. Не говоря само за материалната им подкрепа, а за отношението към културата като израз на цивилизованост. Голямата грешка на всички управляващи от 30 години насам е, че не обръщат внимание на възпитанието, на интереса към езика на изкуствата. Например: създаде се огромна мрежа от безсмислени радиостанции и телевизии, в които се предлагат едни и същи, униформени звукови оформления или пошли продукции. Няма управленска връзка между централна и местна власт в сферата на културата. Няма връзка между министерството на културата и това на образованието, между сцена и медии… Сериозен проблем е нашата културна изолираност. Международният културен пазар е силно конкурентен и, за съжаление, подвластен на свръхпотреблението. Въпреки това, имаме потенциал за по-активно включване в този пазар.
Някак си трябва да влезем в този културен оборот на Европа, за да си вдигнем малко мерника. Същото е като в икономиката: трябва да си конкурентоспособен, стоката, която предлагаш, да отговаря на определени стандарти. А ние нямаме стандарти, нямаме и концертна зала като хората. Все още живеем в безвремие…
Вследствие на своя опит, Пламен Джуров има ясен поглед за практиките и условията на днешния ден. Затова и по повод на този юбилей можем да си пожелаем да продължаваме да слушаме и поетиката, и изпълнителските внушения на „традиционния композитор“, за когото да „кажеш нещо на хората“ в многоезиковия и гръмогласен ХХI век е наистина трудна задача.
