Има нещо поразително в това, че двете фотографски изложби в СГХГ – „Изгнания” на Йозеф Куделка и „В нейните ръце” на Вивиан Майер, по някакъв начин си приличат въпреки напълно различните си автори. Куделка е един от големите съвременни фотографи с изостреното чувство за историчност, докато Майер е била гувернантка, която е снимала тайно, единствено за свое удоволствие и утеха. Приликата идва, разбира се, от втората половина на XX век, която минава през кадрите им като сменящи се гледки от прозореца на влак. Идва и от отчетливото влияние на майстора на „уловения миг” Анри Кратие-Бресон върху маниера им на снимане. Подобно на него, и Куделка, и Майер по свой начин умеят да превръщат и най-баналния сюжет в изображение, което прекъсва баналността му, да заличават границата между очевидно и неподозирано. Но приликата преди всичко е в някакво приглушено безпокойство с неизвестен произход, в усещането, че нещо не е съвсем наред, в една прокрадваща се тук-там във фотографиите им заплаха, която при Куделка е по-скоро Кафкианска, а при Майер – Хичкоковска.
При Куделка заплаха има още в търсено грубоватата зърнеста фактура и невъзможните композиционни баланси във фотографията му. Те не те оставят да я гледаш на спокойствие, дори сякаш пъдят погледа ти, но същевременно те карат да се взираш в образите й, да стигнеш до непрогледното им „дъно”, да разбереш какво лежи там. Лежи преходността. Всичко е отминаващо, някак предварително похабено, превърнало се в собствен послеслов. Погребалният мотив, не рядко изведен и в конкретни визии, е една от фиксациите на Куделка.
Близостта му с Кафка, извън заразителния културен климат на Прага, е в разбирано за човека като жертва. И то не на мистични сили, на битийна трагика, а на историята и обществото. Куделка става легенда във фотографията със снимките си на руските танкове, които смазват Пражката пролет. Споделя, че най-напред никой не е вярвал, че танковете ще нахлуят, после протестиращите разговарят приятелски с руските войници, после войниците започват да убиват. Куделка казва, че при други обстоятелства можеше да е в тяхната роля. Най-страшното е, че човекът в своите метаморфози в последна сметка е жертва на себе си. Именно такъв той е интересен за фотографа и затова го търси в гранични социални ситуации – изгнаник, бежанец, аутсайдер, маргинал, скитник… А за да го снима разбиращо, живее неговия живот. От 1970 до 1987 обикаля из Европа без постоянен адрес, свиква да спи на открито, превръща собствения си начин на живот в част от фотографската си методика. Казва: „Знам какво искам да правя и го правя. И създадох условия, за да мога да го направя…”. На този принцип са създадени 75-те фотографии в „Изгнания” между 1968 и 1984 година.
Заплахата във фотографиите на Вивиан Майер, видели бял свят две години след смъртта й, е Хичкоковска, защото се носи и от най-невинни случки и персонажи – улични гледки, случайни минувачи, деца, влюбени, филмови звезди… И не е точно заплаха, а закодирано в уловения миг предупреждение, че никой не е такъв, какъвто ни изглежда, че в следващия миг птиците стават чудовища… Затова Майер се отнася към човека скептично и с ирония, което обяснява защо не е искала да показва работите си. В тях се съдържа самопризнание, за което една гувернантка от Чикаго не е била готова.
