Nutrisco et extinguo, („Подхранвам добрия огън и гася лошия“). Това казва легендарното създание – саламандърът, обреченият да живее насред пламъците, неслучайно избран за емблема на крал Франсоа I.
Освен колективните причини, всеки от нас има и свои лични причини да бъде разстроен от гледката на горящата „Нотр Дам дьо Пари“. В понеделник, 15 април, бях дълбоко покрусена – десетилетия наред съм живяла в Маре, на хвърлей от катедралата. Познавам я във всичките й сезони, обляна в най-различни светлини. Обичах да я съзерцавам от книжарницата Shakespeare & Company, да водя децата си на гости на гаргойлите[1] й, а понякога да се спирам, дори и в последно време го правех, да запаля свещ и да си спомня за любимите си хора, напуснали този свят…
Прилича ми на стара баба, която децата и внуците обожават, но са забравили; заминали са да живеят далеч, оставили са зад гърба си превратностите на дългата й история, захвърлили са ценностите си. Когато обаче бабата получава инфаркт, когато близките й изпитват ужаса, че могат да я загубят, те осъзнават колко им е скъпа и колко ги е грижа за нея. Пристъпвайки припряно край леглото й, те се споглеждат и осъзнават: „Но… но … ние сме едно необикновено семейство!“
Въпреки че не съм религиозна и дори съм твърде враждебно настроена към религиозните институции, редовно влизам в църкви, джамии и храмове на различни места по света. Ценя ги като „места на извънредното и различното“, посветили се на сакралното, тишината, празника, медитацията, молитвата и музиката…
Всички ние сме изтъкани от символи и сюжети. Всички ние разказваме историите на градовете, в които живеем. Техните паметници, чието минало в различна степен познаваме, се обвързват във вечен съюз с нашите спомени, вплитат се в нашата идентичност. Изящните арки, готическите порти, мраморните статуи, розетките и спираловидните стълби са скъпи и мили и на атеистите.
Съществените въпроси
Но веднага след трагедията започнаха изненадите. Твърдеше се, че сме фалирали. Напротив – оказа се, че сме богати, след като успяхме да съберем за реконструкцията цели 850 милиона евро само в първите три дни след пожара. Твърдеше се, че сме светски. Но не, ние сме католици – вече не е забранено човек да се моли по улиците на Париж. Твърдеше се, че сме рационални, че сме картезианци и логици? Но не, ние сме суеверни, фетишисти – какво облекчение настъпи само, когато разбрахме, че не сме загубили две реликви[2], струващи цяло състояние.
Така, както дълбоко изтласкваното в подсъзнанието ни се завръща, така и всички големи митове на Франция се втурнаха към леглото на старата дама, без изобщо да се тревожат за неща като съгласуваност, последователност. Културно наследство, Чудеса, Героизъм, Туризъм, Съдба, Щедрост, Средновековие, Монархия … Ах! Защо не съм Роланд Барт да преброя фойерверките на митологиите, разпалени от пламъците, в които горя катедралата!
В деня след пожара имах едно единствено желание: да избягам от цялата тази дандания, да се спусна от квартала „Менилмонтан“ и да посетя болната. Но също както персоналът в болницата отпраща посетителите с уговорките: „Съжаляваме, но в момента не е подходящо да се правят посещения. Тя е в кома. Не смятаме, че има големи шансове. Правим всичко по силите си, но възстановяването ще отнеме доста време“ – така и стъпките ми рисуват голям кръг около катедралата.
И изведнъж, о, чудо: по клоните на дърветата край катедралата крехките розови цветчета са оцелели в адските пламъци и тихо се полюшват от априлския ветрец … Изправена на моста „Де Турел“, сред тълпата превъзбудени журналисти и оператори, дошли от всички краища на света, за да снимат, си помислих – трябва да се възползваме от това драматично събитие, в което за първи път няма жертви, няма тероризъм и омраза, за да можем спокойно да си зададем съществените въпроси … Кое е наистина значимо? Кое ни е скъпо? Какви са ценностите ни?
Християнството? Но Исус (без когото не би съществувала нито Католическата църква, нито „Нотр Дам дьо Пари“) винаги се е идентифицирал с бедни, гладни, болни, потиснати, потъпкани и преследвани. Не със сгради. Не с короната от тръни. Той би се ужасил, ако знаеше, че елемент от неговото мъченичество е позлатен и пазен цели две хиляди години. Същото чувство би изпитал и Свети Луи за туниката си.
Великите ни писатели? Но и Виктор Юго защитаваше бедните и нещастните. В „Парижката Света Богородица“ Есмералда е циганка от Близкия изток, обвинена в убийство, а Квазимодо – гърбушкото – я спасява от съда и я отвежда в катедралата… „Убежище! Убежище! Убежище!“ – изревава той, а подивялата тълпа му ръкопляска.
Да възстановим неуловимото
Париж? Но кой Париж? Този, чиито паметници удивляват туристите? Но какво е „Нотр Дам“ за милионите парижани, които живеят над околовръстното? Вечерта на 15 април на остров Сите не забелязахме много лица, които да не са бели… И през следващите дни не видяхме такива… ако не броим чужденците (от които и аз[3] дълго време бях част), пристъпващи от крак на крак пред сградата на полицейската префектура, намираща се на 100 метра от катедралата, с надеждата да получат разрешение за пребиваване.
Днес центърът на Париж е излъскан като новоизсечена монета, а парижките потайности[4] са добре скрити от очите на туристите. Живея близо до околовръстното. От години една бездомна жена спи на прага ми. Всеки ден, изминавайки пътя между офиса и дома си, срещам дузина мъже, останали без покрив над главата си, без работа, без прехрана, без надежда. Така че това, което ще трябва да реконструираме, е не просто една сграда. Ще трябва да възстановим онова, което тя би трябвало да олицетворява: солидарност, любов, загриженост за другите, приют… „Убежище!“
В предговора си към романа Юго разказва, че докато „претърсва основно“ катедралата, в тъмния ъгъл на една от кулите открива следната дума, издълбана в стената: ananké („съдба“).
Човекът, който бе я написал върху стената, е изчезнал преди няколко столетия от числото на живите, думата е изчезнала на свой ред от стената на църквата, а и самата църква ще изчезне може би скоро от лицето на земята.[5]
Да, романистът е предвиждал, че един ден „Нотр Дам“ ще изчезне, също като и романът му. Трагедията е, че неговите възгледи, също както и тези на Исус, а и на много други мъже и жени, носители на мъдрост и щедрост, са твърде често изтривани, изопачавани и разпръсвани на вятъра. Защо да не се възползваме от предоставената ни възможност да изградим наново и… неуловимото?
Нанси Хюстън
Монд, 20.04.2019
Нанси Хюстън е писателка, известна с бестселърите си в жанра съвременен роман. Сред романите й, преведени на български, са „Разломи“ (2009) на издателство „Парадокс“, „Целувката на ангела“ (2002) на издателство „Меридиани“. Други известни нейни романи са „Митологичният вид“ (L’Espèce fabulatrice) (2008) и „Каменни устни“ (Lèvres de pierre) (2018), издадени от Actes Sud.
–-
[1] Гаргойли – характерни за готиката каменни декоративни скулптури по покривите на катедралите. Представляват гротескни изображения на фантастични същества. Изпълняват функцията на водоливници.
[2] Става дума за короната от тръни и туниката на канонизирания за светец крал Луи IX.
[3] Нанси Хюстън (1953) е родена в Калгари, Канада. Пристига в Париж през 1973 г.
[4] Имат се предвид местата, където се събират и живеят безработни мигранти.
[5] Цитатът е по превода на Лилия Сталева на „Парижката Света Богородица“, издателство „Отечество“, 1987.
