Наскоро списание „Тайм” публикува своята годишна класация на 100-те най-влиятелни, според редакторите на списанието, личности на 2019 г. В раздела „Артисти“, сред имената на кинозвезди, като Глен Клоуз и Рами Малек и попизпълнители като Ариана Гранде, попадна и името на една 98-годишна художничка, Лучита Хуртадо, която през 2019 г., от 23 май до 20 октомври, ще има своята първа ретроспективна изложба в едно от най-престижните места за съвременно изкуство в света Serpentine Galleries в Лондон.

 

Танцуваща фигура между любови и раздели

Лучита Хуртадо е родена през 1920 г във Венецуела, но на 8 години емигрира в Ню Йорк. Завършва гимназията „Уошингтън Ървинг“, където учи изкуства и развива страстен интерес към антифашистките политически движения. След завършването на гимназията е доброволен сътрудник в испаноезичния вестник La Prensa, в чиято редакция се запознава с първия си съпруг, чилийския журналист Даниел дел Сол, който е два пъти по-възрастен от нея. Когато той я изоставя с двете им малки деца, тя започва да работи като илюстратор на свободна практика за Vogue и други модни списания в Ню Йорк. През 1946 г., на 26 години, се омъжва повторно за австрийско-мексиканския художник Волфганг Паален (1907-1959), който я убеждава да се премести с децата си в Мексико Сити. Там Хуртадо се присъединява към група известни художници и писатели, емигрирали от Европа след Испанската гражданска война и Втората световна война, работещи под знамената на сюрреализма и магическия реализъм. През 1948 г. Паален и Хуртадо се връщат в САЩ и се установяват в залива Сан Франциско. Нейният син, Пабло, умира в Мексико от полиомиелит и тя се нуждае от смяна на средата. През 1950 г. двамата с Паален се разделят и на следващата година Хуртадо се мести в Санта Моника, близо до Лос Анджелис, където живее и до днес. Скоро след това тя се омъжва за художника Лий Мъликан (1919-1998), който е част от групата Динатон (от старогръцката дума δυνατόν – възможност), американско движение в изкуството, вдъхновено от сюрреализма, създадено след Втората световна война в Сан Франциско, Калифорния. Хуртадо и Мъликан живеят заедно, но работят в отделни ателиета 48 години, чак до неговата смърт през 1998 г. През 70-те години на миналия век, когато Джуди Чикаго и Мириам Шапиро започват Феминистката арт програма в Калифорнийския институт по изкуствата, Хуртадо се присъединява за кратко към една феминистка група в Лос Анджелис. Тя е майка на художника Мат Мъликан и кинорежисьора Джон Мъликан.

В своите рисунки с графит и туш, в живописните си работи с пастел и туш върху картон и хартия, както и в живописта с маслени бои върху хартия и платно, Хуртадо е превърнала себе си и непосредственото си обкръжение в тема заедно с по-обхватните теми за природата и езика. Тотемичната емблема на танцуваща фигура се появява редовно в нейното творчество, включително в поредицата от картини, създадени през последните дванадесет месеца, които ще бъдат представени за първи път в предстоящата изложба в Serpentine Galleries.

За Хуртадо взаимовръзката между човешките същества и космоса се усилва, когато тя  вижда първите снимки на Земята от Космоса през 1946 г. Оттогава нейната работа продължава да представя всички форми на живот като част от едно единствено живо същество. Именно тази тема, към която Хуртадо отново се върна в най-новите си картини, придава на нейното творчество такъв съвременен резонанс.

Кирил Василев

* 

За първи път срещнах Лучита Хуртадо през 2017 г. и веднага бях впечатлен от обхвата и дълбочината на нейната визионерска артистична практика и невероятната й енергия. Родена през 1920 г., Лучита работи като живописец от близо 80 години, но изложбата й в Serpentine Galleries това лято ще бъде първата музейна ретроспекция на творчеството й. Почитана от много артисти, Лучита е била свързана чрез приятелски и семейни връзки с конкретни течения в изкуството, като сюрреализма, движението Динатон (американско течение в изкуството…) и магическия реализъм, но запазва частния характер на уникалната си артистична практика, рядко показвайки работите си. Сега, на 98-годишна възраст, Лучита най-накрая получава вниманието, което отдавна заслужава.

Днес виждането й за човешкото тяло като част от света, а не отделено от природата, е по-необходимо от всякога. Майсторското творчество на Лучита предлага изключителна перспектива, насочваща вниманието към границите на нашите тела и езика, който използваме, за да преодолеем пропастта между нас и другите. Съчетавайки интимните жестове на тялото с все по-обхватни гледки към небето и земята, Лучита картографира интуитивно усещаната съединителна тъкан между всички нас.

Освен в живописта, Лучита има приноси и във фотографията със сериите си от заснети сенки, и в модата, имайки предвид, че вече много десетилетия измисля дизайна на дрехите си. Лучита е и поет, а освен това е еколог и активист. Както веднъж ми каза: „Никога не съм казвала„ не“ на живота. Нося своята отговорност за света и за планетата си”.

Ханс Улрих Обрист,

артистичен директор на Serpentine Galleries, Лондон

 

Всичко е изненада

Интервю с художничката Лучита Хуртадо по повод представянето на творчеството й на Биеналето в музея „Хамър” в Лос Анджелис през лятото на 2018 г.

– Всеки ден ли рисувате?

– Винаги, няма ден, в който да пропусна. Всъщност, току-що завърших една картина и това ме прави щастлива. Освен това, сега си имам дилър. Никога до този момент не съм работила със специален човек, който да промотира работата ми, нито сама съм се стремяла да се популяризирам. Едни хора го правят, други не – аз съм от вторите. Изкарвам си хляба. Правила съм витрини и всякакви неща, свързани с изкуство, но никога не съм печелила от творчеството си.

– Кога решихте, че искате да бъдете художник?

– В един много ранен етап от живота ми! Докато ходих на училище. По онова време училището ми беше изцяло за момичета, казваше се „Уошингтън Ървинг“. Всъщност, майка ми мислеше, че изучавам шиене или нещо подобно. На дипломирането ми разбра, че това е училище по изкуства и беше много разстроена. Но аз й казах, че това е моята страст, и тя прие.

– Като сте завършили училище, сте работили като моден илюстратор и сте автор на стенопис за Lord&Tiler. Как стана това?

– Омъжих се рано, току-що бях завършила гимназия, и напуснах дома. Имах две деца, но на съпруга ми не можеше да се разчита. Изостави ни, без много да му мисли. Любовта ни свърши зле, изпаднах в сложна ситуация. До този момент никога не бях работила в живота си. А след като се разделихме, той по никакъв начин не ни подкрепяше – нито мен, нито децата ни. Това, с което се захванах, беше модна илюстрация и дизайн. Винаги съм обичала дрехите, така че ми беше лесно. Изкарвах добри пари. В списанията ми плащаха по $ 100 на страница. Ако направиш три страници, живееш богато. А и по онова време животът беше евтин – пътуваше се за жълти стотинки!

– А бяхте ли щастлива в личния си живот?

– В определен момент се омъжих повторно. Влюбих се в един художник. Казваше се Волфганг Паален. Необикновена личност. Едно от децата ми от първия брак почина. Разболя се от детски паралич, когато беше на шест. Това беше един от най-трагичните моменти в живота ми. А Паален ми каза, че не може да има деца. Всъщност, всички в семейството му се самоубивали и той не искаше да предава нататък тази особеност. Имах нужда от дете и той разбра. Тогава се появи Лий (Мъликан) – с него бяхме женени 40 години. Продължителен период от време! Имам две деца, които живеят самостоятелно, и внуци. Единият ми син живее в Европа. Той е художник (Мат Мъликан). Имаше голяма ретроспектива в Италия и аз летях за откриването. Напълни цял музей в Милано. Казах му, че се е надул! (смях) Не мога да ви опиша колко добри са работите му! Още като дете показа таланта си. Знаех си, че ще стане художник.

– Освен че сте била омъжена за двама художници и сте майка на трети, вие сте била приятелка с някои от най-великите. Чух, че сте имала интимен момент с Марсел Дюшан, който масажирал стъпалата ви. Каква е останалата част от тази история?

– Живеех в Мексико, но се наложи да пътувам до Ню Йорк. Там щях да остана при моята приятелка Жана Рейнал. Тя беше художник, правеше мозайки и познаваше всички. Марсел беше неин много близък приятел и винаги се радвах на разговорите с него. В този въпросен ден бях събула обувките си и седях на един малък диван. Марсел седеше до мен и започна да масажира ходилата ми. Хората веднага се заинтригуваха, веднага се започна: „О, видяхте ли? Това е голяма работа!”, но аз отрекох. Между нас нямаше нищо: искаше да масажира стъпалата ми и това е всичко. Приятно ми беше! Кой не обича да му масажират стъпалата?

– Познавали сте също Фрида Кало и Диего Ривера.

– Живеех в Мексико и съм художник, бях женена за художник и те бяха художници. Живеехме в един и същи квартал. Светът не беше толкова голям, колкото е днес, така че всеки познаваше всички.

– В други разговори сте признавали, че по онова време Фрида е била много по-малко известна от Диего. Случвало ли ви се е някога да обсъждане с Кало, че и двете сте омъжени за по-известни художници от вас?

– Никога не сме говорили за тези неща! Говорихме си за обикновени работи. Фрида Кало рисуваше за себе си, както правят всички художници. Беше инвалид и трябваше да се бори с физическата болка. Тя се справяше много добре и изглеждаше винаги прекрасно. Носеше тези мексикански костюми, които са много трудни за носене – не са удобни.

Фрида би била изумена колко известна е станала с картините, които е създала. Мисля, че това би я забавлявало безкрайно.

– Като съпруга на двама художници, струвало ли ви се е, че заради тях собственото ви творчество минава на заден план?

– Не е задължително. От тези години имам също толкова творби, колкото и през останалите. Винаги съм работила дори когато децата ми бяха малки. Работила съм и през нощта. Никога не съм спирала. Продължавам да работя и днес. На 97 години човек има много болежки. Изправен е пред различни предизвикателства – най-вече трябва да се грижи за здравето. Но все още съм любопитна.

– През всичките тези години надявахте ли се някога да покажете работата си в галерии или музеи?

– Показването няма нищо общо с моята работа! Виждате ли, моята работа е необходимост: искам да го направя, така че го правя. Искам да рисувам, така че рисувам.

– Но как се чувствате сега, след всичките тези години, да имате ваша работа, изложена в музея „Хамър”?

– Разбира се, че ми харесва – това ми носи много радост. Да покажат работата ви е стимул да рисувате. Помага ви да имате нови идеи и ви вдъхновява, но това не трябва да се превръща в самоцел.

– Какво представлява работата ви, която сега е изложена в „Хамър”? На какво е посветена?

– Трябва да помисля! Нямам идея! По онова време, през 70-те години, бях на 50, все още млада. Дори не помня къде бях. Виждате ли, това да си на 97 има и своите минуси. Сега най-вероятно трябваше да лежа с полузатворени очи, но съм на крака – работя! Иначе, разбира се, ценя работата си в „Хамър”, а и като цяло харесвам нещата, които съм рисувала през целия си живот. Но онова, което направих тогава, със сигурност няма нищо общо с това, което правя сега.

– Изненадана ли сте, че вашето творчество най-накрая е обект на интерес?

– Не, не съм изненадана. Много съм доволна, но, както ви казах, никога не съм чукала по вратите и не съм казвала: „Ще ме покажете ли?” Това е един много по-различен свят от моя, който е много по-обикновен, земен. Спомням си цялата група около Джуди Чикаго (известна американска художничка, феминистка, създател през 1971 г., заедно с Мириам Шапиро, на първата Feminist Art Program в Калифорнийския университет във Фресно – бел.прев.) Те бяха много ярки, силни личности, протестираха и се промотираха.

– Как преминава един ваш ден?

– Всеки ден е различен. Събуждам се сутринта и си казвам: „Имам още един ден – колко е прекрасно! Не умрях в съня си! ” Животът ми е много, много щастлив. Аз съм един от онези хора, чиято чаша винаги е наполовина пълна. Никога празна.

На моята възраст човек е близо до изхода, ех? Приближаващият край го изпълва с любопитство. Но не мисля, че това ще бъде краят. Мисля, че в хода на съществуването има различни граници. Иначе си продължава – очаквам да летя в някакъв смисъл. (смях) Кой знае? Следващият ми живот ще бъде на песъчинка!

Разговора води Сара Касконе

Artnet, юли 2018