Николай Минчев за интуицията, за опита, за узряването…

Н
Цигуларят Николай Минчев (1979) живее и работи в Германия. Син е на цигуларя Минчо Минчев. Той е музикант със запомнящо се присъствие, когото отдавна слушаме като солист, често като концертен партньор на баща си, също и като камерен музикант. Прави впечатление на човек, който стъпва по земята и не обича да се хвали. Смислен, сериозен мъж, реализиран и ценен в професията си. Работи като концертмайстор на Симфоничния оркестър във Вупертал и преподавател в Университета „Фолкванг” – Есен. Моят закъснял разговор с него се състоя в Русе, по време на фестивала „Мартенски музикални дни”.

 – Как изглежда животът на класическия цигулар в съвременния свят?

– Мога да ви кажа как изглежда моят – разнообразен, интересен, смазващ. Иска много сила, много енергия. Съвсем наскоро си дадох сметка, че съм готов за ваканция. А е едва март. Преди два месеца имах чувството, че мога да вдигна тир. И цялата тази умора дойде вследствие на многото интересни неща, които имах шанса да направя. В началото на сезона, през септември, гостувах за 10 дни в Шанхай. Бях гост концертмайстор в един страхотен проект – копродукция между операта в Ерфурт и шанхайската опера за изпълнение на „Летящият холандец” от Вагнер. До този момент негова опера не беше представяна в града. Имахме два спектакъла и една гала вечер, пак изцяло с музика на Вагнер. Беше изключително много работа в тези десет дни, но не се усети, защото беше приятна. Трябваше някак да се сплотим – хора от две съвсем различни култури – участието беше 50 на 50 китайци и европейци. Свирихме в оперна зала за 2500 зрители. Дълго обяснявах на диригента колко съм възхитен от залата, от акустиката й, от всичките технически възможности, с които разполага. А той ми отговори: „Много се надявам след 3-4 години пак да дойдеш – тогава ще открием най-голямата оперна зала.” След това ми се случиха още приятни неща в професията – интересни, зареждащи… И изведнъж разбираш, че батерията ти е абсолютно празна. И е необходимо много повече усилие, за да се справиш, да успееш да „доизбуташ”. Понякога се издигаш високо, дори летиш, понякога е точно обратното…

– И може би затова ще попитам: днес, когато светът е станал толкова прагматичен и е обърнат предимно към парите, имало ли е случай да сте изпитвали съжаление, че сте музикант?

– Не знам. Мисля си, че ако парите са имали голямо значение за мен, сигурно съм щял да се захвана с нещо друго. Вярно е, че времената са такива, че хората все повече се стремят да живеят в някакъв комфорт – искат да им е удобно, а и деца растат… И всичко това е свързано с пари. Мисля обаче, че не е било важно за мен да имам суперлуксозна кола, някакъв огромен апартамент или нещо друго извънредно. Не съм бил възпитаван по този начин и може би заради това тези неща за мен не са от голямо значение. Разбира се, имало е моменти, в които стигаш до ситуация, в която сякаш всичко ти е писнало, не желаеш да хабиш повече енергия, защото получаваш само разочарования. И си казваш: „За какво ми беше това?” Но това е било моментно преживяване, което може би всеки има в професията си. Като цяло – не, не съжалявам, че съм музикант.

– Бяхте най-младият концертмайстор на оркестъра в Есен, сега сте концертмайстор във Вупертал. Бихте ли разказали за нашите читатели в какво се състои работата на концертмайстора, каква подготовка извършва той за определения концерт?

– Просто е. Ако дадеш на 70 души възможност сами да тълкуват нотния материал, ще имаш 50 различни мнения или гледни точки. Концертмайсторът затова седи отпред, като дясна ръка на диригента, за да обединява. Това са контакти между групите, също между солистите – певци или инструменталисти. Месец и половина – два преди концерт на мен ми се пращат щимовете, за да кажа дали съм съгласен с дадени щрихи, ако това е свирен материал. Много често материалът е стар, трябва да преценя дали може да се ползва. Ако не може – поръчва се нов. Което изисква написване на щрихи, а това предполага да познаваш добре музиката, която предстои да се изпълни, за да имат смисъл щрихите, които си предложил – не само за струнните, но и за всички останали инструменти, които са в партитурата. Функцията на концертмайстора, за радост или за съжаление, е с огромен диапазон и е много отговорна.

– Как съчетавате работата си на концертмайстор със солистичните си изяви. Имахте също камерен ансамбъл, учите и нови произведения – на фестивала свирихте композиция от Майкъл Типет, която не е позната тук.

– Аз гледам на солистичните изяви и в частност на изявите си в камерната музика като на едно удоволствие, което трябва да върви паралелно с оркестровата работа. Съчетанието действително е сложно. Когато имам повече изработени участия в оркестъра, няма никакъв проблем, но ако нямам и дойде интересно предложение, аз съм длъжен да осигуря на моя оркестър, ако ръководството, разбира се, е съгласно, друг концертмайстор. На когото плащам от джоба си. Допълнително идват и ангажиментите с децата, също и преподавателската ми работа. И така в седмицата нямам свободен ден.

– Споменахте преподаването. Кога разбрахте, че ви харесва да преподавате – една работа, за която са необходими и талант, и нерви, и търпение, дори когато се работи със студенти. Как разбрахте, че ставате за преподавател?

– О, не знам още дали съм го разбрал. Първите стъпки бяха много случайни. Веднъж, като студент, чаках баща ми в кабинета му. Влезе един негов колега със сина си, който току що беше проходил – на годинка и няколко месеца. Малкото видя цигулката, аз му изсвирих една детска песничка. След време бащата ми се обади и ми каза: „Не знам какво направи, но това дете през цялото време повтаря: „Цигулка, лък, цигулка, лък.” И баба му за Коледа му подари цигулка и лък. Толкова са миниатюрни – просто няма такъв размер. Какво да го правя?” И аз му казвам: „Прави го, каквото искаш, аз какво да го правя на година и половина?”. Изчакахме още няколко месеца и малкият започна да идва. Това въобще не можеше да се нарече урок…

– Двегодишно дете!

– Да. Това двегодишно дете е вече на двайсет години. Беше мой ученик в продължение на 16 години… Беше един от най-младите студенти в университета – от 10-годишен. Мисля, че на подобна възраст Франк Петер Цимерман беше в същата академия – съвсем млад, малък студент. Не правя сравнения, но това си е постижение, както и да го погледнеш. И след толкова много години при мен, като завърши училището, имахме дълъг разговор – той искаше да продължим заедно. Но аз му казах да отиде и да види какво се случва по света. Ако не по света – то поне в Германия, където традицията е достатъчно мощна. Той навсякъде, където се яви, спечели приемните изпити. Следя отдалеч как се развива и много му се радвам. Тази година ще участва на конкурса „Панчо Владигеров” и ще го видя какво ще направи. Та така започна моята преподавателска работа. А като завърших бакалавърската и започнах магистърската степен, станах концертмайстор. Не беше съвместимо, дори не виждах някаква необходимост от тази магистърска степен. В същото време се отвори едно преподавателско място в академията, което беше за теоретици. И ей така, от интерес – защото в моя живот май всичко се случва или случайно, или от интерес, се явих и го спечелих. Семестър-два след това академията реши, че има повече нужда от цигулков преподавател и просто ме преместиха в съседния факултет. Това беше някъде през 2005 година. Така стана и с концертмайсторското място – един ден отидох в Академията и видях обява, че Есенската филхармония набира практиканти. Това е стажантско място в оркестъра. И аз тогава се явих, защото исках да разбера какво е да свириш в оркестър. Бях свирил с оркестър, но не в оркестър. После открих и камерната музика с това клавирно трио, което просъществува няколко години. И като се явих за това практикантско място в Есен, след прослушването, което спечелих, дойдоха първият концертмайстор и помощник-концертмайсторката и поискаха да говорят с мен. От колеги знаех, че щом говорят с теб, значи искат да ти дадат някакви съвети… Оказа се обаче, че искат да ме поканят да се явя на прослушването за първи концертмайстор, което беше един месец по-късно. Нямаше какво да губя. Работата през този месец беше доста трудна – по десет часа на ден свирене, ама яко свирене. Защото трябваше да уча и Брамс-концерт, който не бях свирил до този момент, и оркестрови трудности за концертмайстори, в сравнение с които доста цигулкови концерти са лесни – огромен концертмайсторски репертоар… Явих се и може би защото наистина нямаше какво да губя, просто свирих и спечелих…(смее се).

– Вече имате солидна биография на инструменталист. Променя ли се с годините звуковата естетика в свиренето на цигулка?

– Като във всичко в нашия живот, и в музиката има почти ежедневни промени. Понякога са интересни, понякога – не достатъчно. Аз обаче се концентрирам върху това, което правя. И, да, всеки ден нещо изисква да се промени, търси се, идват нови нагласи…

– Това само интуитивен процес ли е?

– Не мисля. Ако нямаш понятие от нещата, ако не си ги изработил, може да си интуитивен, колкото си искаш, но шансът да постигнеш нещо интересно, значително, е малък. Трябва все пак опит, работа с различни диригенти, общуване с колеги.

– Правило ми е впечатление, че сте от музикантите, които не обичат много да се шуми около тях, за разлика от други ваши колеги, които задължително, като се появят тук, започват да се разхождат по медиите, за да разкажат за много важните, според тях, неща, които са извършили. От години ви слушам и мога да кажа, че в свиренето ви никак не се усеща, че работите в оркестър. Работата ви не е повлияла на соловия ви маниер на свирене – цветно, звуково интересно, пробивно… За разлика от други цигулари-концертмайстори, чийто звук става по-прибран. От друга страна, прави впечатление вкусът и прецизността ви, която и при твърде известни солисти може да се пропука…

– Нека спрем! Изчервих се вече…

– Само да попитам: тази прецизност, която имате, това търпение в изработването на текста повлияно ли е от концертмайсторската ви работа или вие винаги така работите?

– До 15-16-годишна възраст бях най-обикновен мърляч. Цигулката въобще не ми беше приоритет, предпочитах да ритам топка, да играя тенис… каквото се сетите. Тогава имах много силна памет, много бързо учех пиеси… обаче никога не ги доизкусурявах. За мен беше интересно една композиция да я науча бързо, за да мога да я изсвиря, и дотук. Това обаче се промени. Бяхме в Хановер с родителите ми и слушахме конкурса „ Йозеф Йоахим”. Беше, когато Роберт Чен спечели първа награда, а Антон Бараховски – втора. Това са изключителни цигулари и тогава за първи път си казах: „Ако искаш да свириш на цигулка, трябва нещо да промениш или да събереш смелост да заявиш: „Въобще не ме интересува, не искам да се занимавам с музика.” Тази смелост тогава, за добро или за лошо, не я събрах, въпреки че исках да стана футболист. Намерил си бях един отбор, с който ритах, но през онзи сезон скъсах мускулни връзки, втори мускулни връзки на другия крак, после сухожилие… И се оказа, че за един сезон играх два пъти. През останалото време трябваше да седя на един стол у дома. И тогава си казах: „Я да видим тая цигулка какво ще ми разкаже.” И започнах да се занимавам с цигулката. И започна да ми става интересно, да променям неща, свързани с техниката…Та всичките тези хубави неща, които ми съобщихте, за които благодаря, не съществуваха при мен до доста късно време. Дойдоха в по-„напреднала” възраст. И трябва да си призная, че оркестърът до голяма степен повлия позитивно върху това. Дори не беше толкова стремежът към перфекционизъм, защото има няколко оркестъра в този свят, които заслужават може би това определение – перфектно свирене, когато всеки елемент от ансамбъла се вписва в другия, с изключителна прецизност плюс изключителна музикалност. Хората, които свирят на тези важни позиции в тези оркестри, са страхотни музиканти.

– Кои са любимите ви оркестри?

– За Германия ще ви кажа – Берлинска и Мюнхенска филхармония, Франкфуртското радио е изключителен оркестър, който не се бои да рискува. Много ми харесва, когато някакво изпълнение е непредвидимо, а не „тук ще мина по терлици, защото това място е опасно…” Рискуват. Ако не се получи, ОК, не се получи, но стремежът да направиш нещо неочаквано хубаво е по-важен…

– Как гледате на все по-широкото разпространение на идеята за развлечение в музиката?

– Кросоувърът е навсякъде по света. Аз по принцип нямам абсолютно нищо против програмите да са подбрани за публиката. Но се опасявам, че публиката и очакванията й много се промениха в последните години. Миналата година Башмет беше в София, в зала „България”. Залата беше пълна до горе. Това много ме зарадва, естествено. Намерих място на втори балкон и гледам около мен – само дето не извадиха фунии с пуканки. Звъняха телефони, говориха си, съобщаваха: „Аз съм на концерт, тука някакъв свири.” Една жена през цялото време ровеше в една найлонова торбичка. Идеше ми да й я нахлузя на главата.

– Според вас, защо така се случва?

– Мисля, че отношението към това, което правим, се промени. Сякаш изчезна уважението към труда ни. Преди време беше кощунство някой да се изкашля в залата. Сегашната ситуация вероятно се дължи на липсата на подготовка, на възпитание, а то започва от съвсем ранна възраст. Когато започнах работа във Вупертал, се правеха детски концерти със специално подбрана програма – „Петя и вълкът” или нещо подобно, а на сцената хората бяха повече, отколкото в залата. Самите музиканти от оркестъра репетираха съвсем формално и казваха: „Хайде, утре на концерта ще го изсвирим по-хубаво”. Не ставаше обаче по-хубаво. Бях съвсем млад и като погледнех в залата, ми се искаше да потъна в земята. Двайсет години по-късно ситуацията е съвсем различна – не се намират билети за тези концерти, но и цялата концепция за тях е променена. Правят се четири фамилни концерта в сезона. Първите десет реда се махат, най-малките седят на възглавници – има отговорници за всички в залата, за да се чувстват семействата удобно и да пазят тишина – и те, и децата им – и така те идват все повече и повече. Разбирам, че и тук се правят подобни концерти в зала „България”.

– Тук се разиграват сценки с артисти, свирят се по 4-5 минути от симфонично произведение, децата и родители им дърдорят и си мислят, че са на симфоничен концерт. Няма нищо общо с автентичната концертна атмосфера.

– Ние правим допълнително четири програми само за училища и всеки концерт се изнася по четири пъти, но понякога по шест и осем пъти. Има професионален модератор, който разказва на децата за инструментите, за различните им възможности – да свирят тремоло, стакато и т. н. По този начин им се показват основните теми, мотиви от произведението; и след като са ги чули, им казват: „Сега, тишина! И слушаме от А до Я”. Оркестърът обучава и учители, които преподават на деца, музиканти ходят в часовете по музика в училищата и ги въвеждат в бъдещи програми на оркестъра. И учителите знаят за какви произведения да подготвят децата в часовете по музика, за да ги чуят после в концертната зала. Разбира се, знаят и как да ангажират самите деца. Получава се интерактивно занимание и тези партньорства с училищата водят до това, че цели класове идват на симфонични концерти. Разбира се, че предварително обсъждаме какво да съдържа концертът. Трябва да се помисли програмата, за да е интересна на децата в трети или четвърти клас. Идват по 30-40 деца на симфоничен концерт и не гъкват. Но това е много дълъг процес и няма как да не правиш нищо, а да очакваш залата ти да се пълни. Защото онази публика, която беше подготвена и информирана, просто си отива, такъв е животът. А подобна интензивна работа води все повече млади хора в залата.

– Какво се изисква от музиканта днес, за да си върши добре работата?

– Устойчивост и нагласа, че ще търпи всякакви лишения.

Разговаря Екатерина Дочева

Русе, март 2019 г.

За автора

Категории