Стоян Цанев и Жан-Мари Дона

С

София се поклони пред паметта на „бургаския художник” Стоян Цанев в галерия АРТЕ – най-напред с посветена на него изложба на Милко Божков (един от най-близките му хора и в живота, и в изкуството), а сега и с негова собствена изложба (8 – 21 май). Сложил съм бургаския художник в кавички, защото той беше роден и предпочете до края на дните си да остане в Бургас, но артистичният му почерк нямаше нито регионална, нито национална принадлежност, беше отворен към световната култура на XX век и само в такъв контекст може да бъде почувстван и разбран. Изложбата (живопис и графика) успява да проследи пластичната му генеалогия, диалогичното му развитие и индивидуалната му устойчивост в 21 работи – от най-ранните до последните (2017).

Показано е бързото отдалечаване от фигуралността, която ще бъде деконструирана и пародирана, но няма да изчезне напълно. Ще се превърне в някаква неразгадаема предметност, която по един безгрижно-игрови начин ще напусне реалността. И тъкмо да влезе в обувките на сюрреализма (Миро, Арп), ще се разлети в безбрежието на абстракционизма. И той обаче не е определящ за почерка на Цанев, защото колоритно усвоеното празно в живописта му действително е провокирано от загубата на „човешкия предмет” (Ортега-и-Гасет) в модернизма, но художникът с концептуална съсредоточеност се занимава с логиката и същността на пространството, което естествено и не декларативно го приобщава към постмодернизма.

Въобще, Стоян Цанев не е лесен – единствената несъмнена ценност за него е свободата и тя го кара да се съпротивлява на всичко, което използва и до което стига в изкуството си. Като се има предвид времето, в което работи, и полският период, формирал до голяма степен възгледите му, тази негова естетическа съпротива става и политическа, превръща го в нещо като български арт дисидент.

Фотографиите са като котките – имат повече от един живот. Въпросът е да се намери някой, който да ги извади от праха и забравата и да ги зареди със собствен смисъл. Това не е кураторска дейност, а творчески акт, който ражда авторско произведение в полето на концентуализма. За целта най-добра работа вършат банални, любителски, кичозни и пр. снимки, захвърлени по тавани и мазета или продавани „на килограм” по битаците.

Истински майстор на „фотографското рециклиране” е френският артист Жан-Мари Дона, който показва изложба на намерена фотография в галерия „Синтезис”. Стълба в Монмартр, на която уличен фотограф между 20-те и 50-те години на миналия век е правил стотици групови потрети на минувачи. Жена му винаги е сред тях. Или снимки между 20-те и 70-те, обединени от това, че се вижда сянката на фотографа. Той винаги е с шапка. Или редки хартиени негативи от 20-те до 40-те. Героите са превърнати в собствените си призраци. Или снимки от настолна игра-фоторобот, в която можеш да разместваш частите на лицето, докато ти хареса. Или снимки от новия век, намерени в интернет и социалните мрежи, в които е запечатана лудостта на нормалните хора.

За автора

Георги Лозанов

Доц Георги Лозанов е преподавател в СУ, критик на изкуството и медиен експерт.

Категории