Клише е, че Съединените щати и Великобритания са обсебени от Близкия изток, но причината за маниакалността им често пъти се диагностицира погрешно. Англо-американският интерес към огромните въглеводородни запаси на Персийския залив не се дължи на нуждата да се задоволяват потребностите на Запада. Великобритания е внасяла значителни количества петрол от Саудитска Арабия, но в момента покрива по-голямата част от нуждите си от Северно море и не внася такива големи количества от Персийския залив, както през 80-те години на миналия век. Понастоящем Саудитска Арабия осигурява около 3% от вноса на Великобритания.
Както преди, така и сега, САЩ внасят символично количество петрол от Персийския залив, като през по-голямата част от следвоенния период са били нетен петролен износител. Англо-американското присъствие в Близкия изток е преди всичко с цел осигуряване на стратегическо предимство, спечелено заради контрола върху въглеводородите от Персийския залив, а не заради нуждите на Запада от петрол. През 1945 г. Гордън Мериам, началник на отдела, отговарящ за близкоизточните въпроси в Държавния департамент, ясно заявява: саудитските петролни находища са преди всичко „изумителен източник на стратегическа власт“. Помощник–държавният секретар Адолф Берле очертава стратегията на Вашингтон: САЩ и Великобритания ще предоставят на Саудитска Арабия и други ключови монархии в Персийския залив „достатъчно военни доставки за запазване на вътрешната сигурност“ и ще гарантират, че те са постоянно охранявани от западните военноморски сили.
Други държави – САЩ, Русия, Канада – имат големи находища на суров петрол, а според актуални оценки Венецуела има повече доказани резерви от Саудитска Арабия. Но петролът в Персийския залив се намира близо до повърхността, където добивът му чрез сонди е лесен; той е евтин за извличане и е необичайно „лек“ и „сладък“ (според индустриалната терминология). А и залежите му са към средата на евроазиатската суша, но извън територията на глобалните сили. Политиката на Запада в Близкия изток, както обяснява Збигнев Бжежински, съветник по въпросите за националната сигурност на президента Джими Картър, има за цел да контролира Залива и да спре всяко съветско влияние върху „този жизненоважен енергиен ресурс, от който зависи икономическата и политическа стабилност на Западна Европа и Япония“, иначе казано, да не допусне „геополитическите везни да бъдат наклонени в една или друга посока“.
В публикация за „Атлантик“ няколко месеца след 11 септември политолозите Бенджамин Шварц и Кристофър Лайн обясняват, че Вашингтон „поема отговорността да стабилизира региона“, защото в обозримо бъдеще Китай, Япония и Европа ще зависят от ресурсите му: „Америка иска да разсее всякакви надежди на тези сили, че могат да се развият по такъв начин, че да държат този ресурс единствено и само за себе си“. В съвременната история голяма част от американската власт е изградена на принципа на най-печелившия рекет – осигуряването на защита.
Развитите азиатски икономики разчитат в голяма степен на петрола от Персийския залив и на природния газ от Катар. Три четвърти от износа на петрол от Персийския залив отива в азиатските икономики, а петте най-големи страни вносителки на газ от Катар са Япония, Южна Корея, Индия, Китай и Сингапур. Доминиращото влияние на САЩ в Персийския залив им осигурява решаващо стратегическо влияние върху всеки потенциален азиатски съперник. САЩ имат огромно военно присъствие в региона: Централното командване на Съединените щати се намира в „Ал Удейд” в Катар. Това е най-голямата военновъздушна база в света, с повече от десет хиляди американски войници.
Бахрейн е постоянното пристанище на Пети американски флот. Освен това, там има американска военновъздушна база и седем хиляди американски военни.
В Обединените арабски емирства САЩ разполагат с постоянна армия от пет хиляди войници, две военноморски и една военновъздушна база. В Кувейт имат достъп до три военни и една военновъздушна база. В Оман разполагат с четири военновъздушни и две военноморски бази. В Ирак и в момента Вашингтон разполага с военни части, разположени във военновъздушната база „Ал Асад”, северозападно от Багдад (някога наричана „Лагер къпкейк“ заради луксозната обстановка в нея). В Саудитска Арабия САЩ изпълняват военна тренировъчна мисия, като щабът на ръководството й е базиран в село Ескан. Само в Ислямска република Иран, която през 1979 г.[1] излиза от американската орбита на влияние, няма американски военни бази.
–
През 1798 г. Оман се превръща в първата сатрапия на Британската империя в Близкия изток (това е и последното колониално владение на Великобритания в Персийския залив) след споразумение, подписано между британските представители и оманския султан. През 1763 г. Източноиндийската компания създава търговски пункт в град Бушер, сега на територията на Иран, от който се управлява все по-разрастващият се бизнес на империята. През 1819 г. британският флот бомбардира и обсажда Рас Ал Хайма[2], за да овладее арабските шейхства по крайбрежието и за да установи протекторат над сегашните Обединени арабски емирства.
До 1917 г. Великобритания установява отношения на зависимост (като протекторати, например) в Катар, Кувейт, Бахрейн, Ирак и части от Иран. Хиляди загиват по време на завоеванията на Ибн Сауд[3] в централната част на Арабския полуостров през първите десетилетия на ХХ век. Не толкова известен е фактът, че той получава месечна стипендия от британското правителство. Когато режимът на новите управляващи в Саудитска Арабия е заплашен от бунтове през 1929 г., британските войски помагат за отблъскването на бунтовниците. Великобритания финансира Саудитската монархия (след 1943 г. с помощта на САЩ) до момента, в който благодарение на петролната индустрия тя престава да има нужда от субсидии.
Суецката криза се възприема като решаващ момент в прехода от британско към американско господство в региона, но британският изследовател Дейвид Уеринг[4] показва в разработките си, че въпреки нея и други неуспехи на Великобритания по периферията (превратът от 1958 г. в Ирак, гражданската война в Йемен през 60-те години), през следващите 15 години британското влияние се увеличава в ключови държави от Персийския залив. Това става благодарение на успешни дворцови преврати, подкрепени от британското правителство. Такива са превратите през 1964 г. в Саудитска Арабия и през 1965 г. в Шарджа, едно от седемте Арабски емирства. Катар, тогавашните Арабски емирства и Оман остават британски протекторати, като валутите им са фиксирани към британската лира. Уеринг дебело подчертава, че заради цената на военната „защита” на Персийския залив, там се стига до принудителния край на влиянието на Британската империя през 1971 г. и до началото на американската хегемония.
Преди да се оттегли от териториите, зависими от него, британското правителство назначава пенсионирани военни офицери като съветници на монарсите от Персийския залив. Те, в повечето случаи, са „инсталирани“, за да защитят „петрола и други интереси“ и „много печелившия пазар на военно оборудване“, по думите на тогавашния британски външен министър Майкъл Стюарт. В същото време, дори и сега поразително голям брой управници от Близкия изток са завършили британската Кралска военна академия „Сандхърст”, включително кралете на Бахрейн и Йордания, султанът на Оман, емирът на Дубай, емирът и принцът на Абу Даби, емирът на Катар, както и емирът на Кувейт. Повечето саудитски лидери се обучават в САЩ, но бившите ръководители на Саудитската национална гвардия, на разузнаването им, както и бившият министър на отбраната също са учили в Кралската военна академия „Сандхърст”.
През 2016 г. Тереза Мей обещава да увеличи британските военни ангажименти в Залива – „с повече британски военни кораби, със самолети и с персонал, много повече на брой, отколкото в други части на света“. През април миналата година Кралският флот отваря отново базата Джуфаир (HMS Jufair) в Бахрейн, която минава под американско командване, след като Кралството обявява независимост през 1971 г. Друга военноморска база предстои да бъде открита по-късно тази година в Оман.
Остатъчното влияние на Великобритания в Саудитска Арабия не на последно място говори за това, че по време на нефтената криза през 70-те години Кралството тайно нарушава ембаргото, за да достави петрол на Великобритания.
Саудитска Арабия продължава да влива голяма част от средствата, спечелени от продажбата на изпомпвания петрол, в британски банки. Тя финансира около една пета от дефицита по текущата сметка на Великобритания.
Екип от десет души със седалище в Двореца „Уайтхол”[5] управлява инвестициите на ОАЕ във Великобритания. По време на финансовата криза през 2008 г. Гордън Браун призовава страните от Залива да осигурят спасителни мерки за британските банки. По сделка, която е обект на разследване от Службата за измами, за да избегне национализацията, „Барклейс банк” получава 4.6 милиарда британски лири от Катар и 3.5 милиарда британски лири от ОАЕ. Инвестициите на Катар във Великобритания са многобройни и забележителни: най-известният универсален магазин в Лондон „Хародс”, прочутият лондонски небостъргач „Шард”, Лондонската фондова борса, летище „Хийтроу”. Инвестициите, които Саудитска Арабия и ОАЕ правят в облигации на Обединеното кралство, са изключително големи и единствено американските финансови инжекции превишават размера им.
Това, което САЩ унаследяват в Персийския залив, им осигурява известно влияние върху конкурентите и съюзниците в региона, несравнимо с онова, което са имали по време на Британската империя. Вашингтон установява силно консервативни порядки чрез съюзи с няколко последователни военни диктаторски режими в Египет и с Израел. Неговият смазващ военен контрол в региона гарантира, че Япония, Южна Корея, Индия и дори Китай трябва да се съобразяват със САЩ, тъй като няма как да не си дадат сметка, че ако Вашингтон пожелае, може да прекъсне основния им източник на енергия. Но днес заради начина, по който светът се управлява, е трудно ролята на Залива да бъде надценена. През последните години, както по времето на Обама, така и при Тръмп, се говори за планове за изтегляне на САЩ от Близкия изток и за заемане на „опорна позиция“ в Азия. Ако наистина има такива планове, това би означавало, че последните вашингтонски администрации не са наясно с начините, по които функционира ръководената от тях система.
Оказва се, че Арабските държави в Персийския залив лесно си извоюват статута на американски клиентелистки държави, отчасти защото населението им е малко и работната им сила идва от Египет и Южна Азия. Ембаргото върху петрола от 1973 г. е може би единственият случай, в който периферията реагира спрямо имперския център, макар че това е преди всичко спор за дял от печалбата, а не бунт, съпротива на населението: западните петролни компании извличат огромни дивиденти, докато държавите от Персийския залив не получават почти никакви помощи. Днес тези компании имат по-малко енергийни ресурси, с изключение на Оман, където Royal Dutch Shell все още притежава една трета от националната петролна компания.
От време на време между властите в Залива и западните им колеги има разногласия за цените на петрола, но тонът им никога не минава допустимите граници. Дори по темата за Израел Саудитска Арабия следва американската линия. Слугинажът на Саудитска Арабия спрямо Запада е едно от основните обвинения на „Ал Кайда“. Крайният консерватизъм на монархиите в Персийския залив, в които никой не се интересува от мнението на гражданите, е знак за това, че търговията с петрол се използва преди всичко, за да се подкрепят западните икономики, но не и да се финансира вътрешното развитие на страната.
Дейвид Уеринг описва съвременните отношения между западните правителства и монарсите от Персийския залив като „асиметрична взаимозависимост“ – словосъчетание, което ясно показва, че и двете страни се възползват изгодно от сделката. Тъй като Западът е „инсталирал“ монарсите, Дейвид Уеринг не вижда причина да не опише продължаващото англо-американско господство в Залива като колониално.
Саудитска Арабия и останалите пет страни членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив представляват най-големият купувач в света на военно оборудване, много по-крупен в сравнение с останалите държави. Повечето от оръжията им се доставят от САЩ, но и Великобритания, и Франция имат значителен принос. През 2017 г. САЩ и Саудитска Арабия подписват най-голямата сделка за оръжие в историята, която се оценява на 350 млрд. долара. Между 1985 и 2006 г. Великобритания подписва поредица от договори (известната сделка Al Yamamah) на стойност десетки милиарди. А когато избухва войната в Йемен, продажбите се увеличават драстично: през 2015 г. Великобритания продава оръжие на Саудитска Арабия на стойност 3.3 млрд. паунда; за сравнение – година по-рано сумата е 107 млн. паунда. Сделките носят невероятни печалби за западните оръжейни компании (около половината от продажбите на британско оръжие отиват за правителствата на страните от Близкия изток), но обвиненията, че западните правителства са в плен на оръжейните компании, са в основата си дълбоко погрешни.
Продажбата на оръжие е използвана най-вече, за да обвърже монархиите в Персийския залив с англо-американските въоръжени сили. Въоръжението – от изтребителите през резервоарите до най-разнообразното оборудване за наблюдение – осигурява трайна зависимост, тъй като обученията, поддръжката и резервните части могат да се извършат и доставят само и единствено от страната производител. Западните правителства се стремят към тези сделки със същия плам, с който го правят и оръжейните компании, ако не и по-яростно. И докато излизат с публични изявления колко важна е данъчната отговорност, САЩ, Великобритания и Франция се състезават помежду си кой пръв ще подкупи чиновниците в Персийския залив, за да подпише с тях никому ненужни сделки за оръжие.
Контролът над Персийския залив също води до определени ползи, макар и не толкова очевидни. До 1971 г. държавите от Персийския залив „връзват” валутата си към британската лира, която на световния валутен пазар се конкурира с долара. След като губи протекторатите си в Персийския залив, Великобритания няма друг избор, освен да приеме глобалната хегемония на долара. Във Вашингтон промяната се приема със смесени чувства. Съгласно Споразумението от Бретън Уудс[6], американският долар трябва да се фиксира към златото, но икономистите започват да се опасяват, че дори златният резерв на САЩ няма да бъде достатъчен, за да стане база на световната финансова система.
Накрая златният стандарт е изоставен и през 1974 г. американският финансов министър Уилям Саймън тайно отпътува за Саудитска Арабия, за да осигури споразумение, което и до днес е в основата на глобалното господство на долара. Както политологът Дейвид Спиро пише в „Скритата ръка на американската хегемония“ (1999), САЩ гарантират сигурността в Саудитска Арабия и в Арабския залив срещу използването на продажбите на петрол с цел да направят долара по-силен.
В рамките на тези договорености Саудитска Арабия се съгласява да закупи огромни траншове американски държавни облигации, но в рамките на тайни сделки. Освен това, САЩ принуждават Саудитска Арабия и другите страни от ОПЕК да определят цените на петрола в долари и години наред доставките на петрол в Персийския залив могат да се плащат само в тази валута. Златният стандарт е заменен от нефтения, който осигурява превъзходството на долара.
–
За хората от региона ефектите от Англо-Арабския век не са толкова удовлетворяващи. От началото на войната в Йемен през 2015 г. близо 75 000 души са убити, има голям брой починали от различни болести и глад. По това време Великобритания доставя на Саудитската коалиция, бореща се с хутите в Йемен, оръжия на стойност близо 5 милиарда британски лири. По време на цялата кампания британската армия снабдява и поддържа самолети; британски и американски военнослужещи са разположени в командните зали в Рияд; британски специални части обучават саудитските войници, борещи се в Йемен; а саудитските пилоти продължават да се обучават в британската кралска военновъздушна база „Valley” на остров Ангълси. САЩ са още по-сериозно ангажирани: американските военновъздушни сили осигуряват безплатно презареждане във въздуха на самолетите на Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ). Тази възможност започва да се предлага от ноември. Освен това, Великобритания и САЩ прехвърлят оръжия през територията на ОАЕ за бунтовниците в Йемен.
Ако западните сили пожелаят, те биха могли да спрат конфликта само за една нощ, като прекратят участието си в него. Вместо това обаче, и до ден днешен британското правителство поддържа позицията на Саудитска Арабия. Докато е външен министър, Филип Хамънд обещава, че Великобритания ще продължи да „подкрепя саудитците по всички възможни начини, но без пряко да се ангажира с военни действия”. Това не е само съучастничество, а пряко участие във война, която е на Запада също толкова, колкото и на Саудитска Арабия.
Монархиите в Персийския залив са семейни диктатури, със запазени позиции във властта благодарение на външно „проектиране”. Те могат да не са толкова крайни в репресиите си като управляващите в Саудитската Арабия, но не са по-малко авторитарни. До момента на убийството на саудитския журналист Джамал Хашоги в посолството на родината му в Истанбул миналия октомври, за саудитския престолонаследник принц Мохамед бин Салман има само положителни коментари – той е многообещаващ, просветен реформатор.
Когато Германия обявява, че заради случилото се спира продажбите на оръжие, британският външен министър Джереми Хънт призовава Бон да обмисли и отмени решението си. Основната заплаха пред интересите на Запада се очаква да дойде от вътрешността на Персийския залив. Тя е свързана с все по-яркото припомняне на Иранската революция от 1979 г. За да предотврати подобно събитие, Великобритания постоянно снабдява и обучава саудитските полицейски части, разчита на свои военни съветници, трайно прикрепени към тамошните вътрешни сили за сигурност, не на последно място управлява и стратегическата комуникационна програма на Саудитската национална гвардия (Sangcom).
През 2011 г. в Бахрейн редица демонстранти, вдъхновени от Арабската пролет, са насилствено разпръснати от Перлeния площад в Манама. Това е същото това кралство, което през 2013 г. Кралският институт на обединените служби в Лондон[7] описва като най-близкия съюзник на Великобритания, сравним с „постоянен неин самолетоносач в Персийския залив“. По-сериозните репресии обаче започват два дни, след като американският министър на отбраната Робърт Гейтс посещава страната. Тогава бронетранспортьори британско производство, използвани от силите за сигурност на Саудитска Арабия и на ОАЕ, прекосяват Бахрейн през Моста на крал Фахд, за да са в помощ на органите за сигурност на Бахрейн.
Както Дейвид Уеринг пише, „Великобритания може да избира – тя може да реши дали да смени подкрепата си за американската глобална хегемония с по-неутрална и миролюбива позиция”. На САЩ обаче ще им бъде по-трудно да се измъкнат. Противно на голяма част от коментарите във Вашингтон, стратегическото значение на Близкия изток става все по-голямо, а не намалява. Сега САЩ отново могат да изнасят въглеводороди благодарение на субсидирания от държавата шистов газ, но това няма да се отрази на влиянието им, което те традиционно упражняват благодарение на контрола си в Залива. Нама признаци, че задаващата се климатична катастрофа ще накара отделните държави скоро да се съгласят да се откажат от изкопаемите горива. И това в най-малка степен зависи от развиващите се източноазиатски държави. Американските плановици изглеждат объркани – самите те не знаят какви са намеренията на САЩ в Близкия изток.
През 2017 г. Националният съвет по разузнаването на САЩ описва в докладите си колко пренебрегнати са се почувствали монархиите в Персийския залив, когато научили да се говори за фантасмагоричния азиатски център[8]. Авторите на разработките имат крайно негативни прогнози за бъдещето на региона и провиждат „мащабни изблици на насилие, граждански войни, властови вакуум и години наред продължаващи хуманитарни кризи“. Според авторите, причините за това са свързани с „окопалите се елити“ и с „ниските цени на петрола“. Те обаче кой знае защо не споменават, че поддържането и на елитите, и на ниските цени е част от американската политика.
Том Стивънсън
Лондон Ривю ъф Букс, 09.05.2019
Превод от английски Григор Григоров
Том Стивънсън пише предимно за Близкия Изток и Северна Африка. Живее в Кайро.
–-
[1] През 1979 г. избухва Иранската революция, в резултат на която от власт е свален шах Мохамед Реза Пахлави и монархията в Иран е премахната. Революцията е подкрепена от СССР, който си възвръща загубените позиции от 50-те години на миналия век, когато ЦРУ извършва преврат в Техеран, след който на власт идва шах Реза Пахлави.
[2] Рас ал-Хайма е едно от седемте Обединени арабски емирства.
[3] Ибн Сауд е основател и първи владетел на Саудитска Арабия.
[4] Дейвид Уеринг е автор на книгата „Англо-Арабия: Защо богатството на Персийския залив е важно за Великобритания”, издателство Polity, 2018.
[5] Тоест, в правителството на Великобритания.
[6] Споразумението е прието по време на Конференцията в Бретън Уудс, Ню Хампшир, през 1944 г. С него западните съюзници се опитват да организират валутите и международните системи за плащане по такъв начин, че да се върне златният стандарт и конвертируемостта като най-добър метод за насърчаване и възстановяване на световните икономики.
[7] Кралският институт на обединените служби в Лондон е независим мозъчен тръст за изследвания в областта на отбраната и сигурността.
[8] През 2012 г. Обама чрез някои свои политики създава впечатление, че постепенно се изтегля от Близкия изток, за да направи завой към Азия.
