В кадрите, съпътстващи началните надписи от незаснетия филм за него, Ноел Скот Енгел (1943–) е усмихнато дете-звезда от Охайо, което подражава на възрастните с високия си детски глас в предаване по телевизията. Преди черния фон на крайните надписи, той вече е Скот Уокър (–2019), загадъчен градски отшелник някъде в Лондон, чиито кошмари, въплътени в звук, са сравнявани с Бейкън и Бекет. Пет картини помежду придават плътност на необичайното преображение.
Картина първа. Идол
Възмъжаването благославя гласа на Скот, извайвайки от детските тонове съвършената отливка, която поколения сантиментални песнопойци от Енгелберт Хъмпърдинк до Орлин Горанов ще се стремят да изпълнят. След десетилетия самият той признава, че възприема гласа си като чуждо тяло. Всяка сутрин се събуждал в страх, че го е оставил в съня. С времето Скот го покорява; овладява неговите безплътни полети и твърди приземявания; с бегли фрази щрихова небесни контури и кошмарни краски.
Тогава, на двадесет обаче, той все още се опира на повърхностната красота и общоприетото вибрато. Със свои сподвижници образува триото The Walker Brothers, които нито носят фамилията Уокър, нито са братя, и се мести в цветистия Лондон през средата на 60-те. Тримата записват сърцераздирателните балади на други хора и заимстват външността на Бийтълс. Славата последва скоро – Make It Easy on Yourself и The Sun Ain’t Gonna Shine Anymore се закотвят в челото на списъците, а и до днес са отпечатък на своето време. Лаврите на мнимите братя Уокър за кратко приличат на тези на ливърпулците; концертите им винаги са разпродавани и понякога са прекъсвани поради безредици от тълпите; списанията наричат не съвсем на шега Скот „русия Бийтълс“. И все пак, славата го разяжда. А епизодът, в който навалицата преобръща автобуса на групата, се загнездва в него дотолкова, че той ще спре изобщо да свири пред хора. Това собствените му песни да бъдат на обратната страна на кратките плочи вече също не стига.
Картина втора. Екзистенциалист
Сричката, която вади Скот от ступора, е „Брел“. Той случайно чува белгийския бард, носещ сърцето си на ревера, и дръзва да запише неговите песни на английски, като при това довежда мелодрамата в тях до крайност. Макар далеч да не е единственият, посегнал към творчеството на Големия Жак, Скот има основна заслуга за това песни като Ne me quitte pas / If You Go Away, Amsterdam, Jackie и Au suivant / Next да навлязат в англоезичната култура. По-важен обаче е белегът, който белгиецът оставя върху музикалните наброски на Скот. Историите за моряци, уличници и гонорея проправят път към образите на похотливия Хъмфри Плъг, отдаващ се на фантазми, щом сложи децата да спят, или на едрата Луиз, тъжаща след поредна раздяла. В първите три самостоятелни и едноименни албума на Скот (’67, ’68, ’69) авторските песни обземат все по-голяма част от винила. И макар да повтарят популярността на записите му с The Walker Brothers, под повърхността зрее нещо необичайно. Твърде дълго цигулките се заиграват с четвърт тона между ла и си бемол в Such a Small Love; зад хармонията в It’s Raining Today прозира застинало було от дисонанс. Четвъртата плоча (’69) е изцяло авторска и довежда замисъла докрай. Брел е отстъпил място на Бергман – творбата започва с фанфарите на The Seventh Seal, сбит преразказ на екзистенциалната класика. Днес песента е емблема на този период на Скот и още вдъхновява, включително Алекс Търнър и кол., за техния забележителен проект The Last Shadow Puppets. Скот се пресяга и към неизвестното с оркестралната абстракция Boy Child, ефирен полъх от небесни селения.
Картина трета. Изгубено време
Просторите, разбира се, не продават. Наместо да продължи към крайната си точка – ръба на музиката, – Скот обаче поема назад. Отново запява песните на други хора. Осребрява кехлибарените оттенъци на тембъра си. Ако плочата се изплати, си мислел той, узнаваме по-късно, ще направя следващата, както искам. И така до следващата, до по-следващата, до повторното събиране на братята Уокър, навлезли в трийсетте. Между записите Скот запива до безпаметност и играе дартс; стрелите, както и животът, се оказват встрани от мишената. Сам определя този свой период за изгубен. Фалитът идва като благословия.
Картина четвърта. Киароскуро
Когато GTO – стопанинът на музиката на братята Уокър – е погълнат от друго трибуквие, CBS, тримата се оказват обвързани с договор за албум, с картбланш за неговото съдържание, и със сигурността, че той няма да бъде разпространяван. Парцелират винила – по четири песни на всеки – и се освобождават от всеки предразсъдък. Началният квартет от песни в Nite Flights (’78) е на Скот и отстои на светлинни години от тези след него. Тембърът му е съпроводен от груб шум и дисонанс; трептящите трели проблясват изпод електронни експерименти. Насилието и абсурдът са се пропили в текстовете му – вече не като преразказ, а като автентична сърцевина. Естествен паралел за тази нова посока е Дейвид Боуи, тогава пребиваващ в Западен Берлин.
Следващата стъпка към крайната точка отнема шест години. Ето така изчезваш / вън измежду полунощите всъщност са първите думи, които гласът фразира върху винила на Climate of Hunter (‘84). Привидно песните са аранжирани в естетиката на пост-пънка; синтезаторите са неотличими от струнните; облаци от саксофон спорадично замъгляват хармонията. Скот е изоставил припевите; не е дал дори заглавие на половината песни. А по средата, не само на плочата, но и на неговия път, като опорa, върху която се крепи балансът на творчеството му, едновременно стои и се носи Sleepwalkers woman. Съзвучията й забавят времето, а Гласът, който безплътно се рее над тях, никога преди или след това не е така безукорен, богат, изящен. Светлината и сянката се сливат. После се раздалечават.
Climate of Hunter е най-слабо продаваният албум на Virgin дотогава; същата година Майкъл-Джексъновият Thriller чупи числови рекорди.
Картина пета. Кошмари наяве
Съдейки по музиката, единадесетте години, които Скот работи върху Tilt (’95), са били изпълнени с кошмари. Гласът е станал привидение на някогашния баритон – с дълбините на океана и висините на лазура наведнъж. В своеобразната увертюра Farmer in the City той е последван от прокрадващия се оркестър; последните отблясъци светлина, преди да се спусне абсолютната нощ. Оттук насетне мракът в музиката му е непроницаем. В триптиха Tilt – The Drift (‘06) – Bish Bosch (‘12) няма и помен от попмузика. Скот задълбава в колкото ерудирани, толкова и объркващи текстове, вдъхновени от ужаса. Farmer in the City например загатва за убийството на Пазолини; Clara е линчуваната любовница на Мусолини; The Day the Conducator Died пресъздава коледната екзекуция на Чаушеску (…и никой не дочака да чуе „Огън!“); Jessie е мъртвороденият близнак на Елвис Пресли, Zercon свързва недъгавия шут на Атила с най-студената звезда-кафяво джудже в познатата ни вселена… Скот строи своите звукови катедрали върху тези смразяващи сюжети камък по камък и работи с това, което нарича „блокове звук“ – оркестрална какофония, точене на дълги ножове, боксови удари по парче месо вместо круша, каквото му падне. Това не са песни, а завършени произведения на съвременното изкуство. Скот излива кошмарите си в композиции, които се отнасят към първите му плочи, както инсталациите в Саачи към майсторите в Уфици. Достигнал е ръба на музиката и се е пуснал от него.
В късните си години Скот получава признание за късната творческа дързост и за значимите първи стъпки. След 1978 никога не се връща на сцената – изключвайки изпълнение на Rosary през 1995, заснето без публика и оператор; но два пъти (’12, ’17) присъства на отпразнуването на собственото си творчество. Седи на задните редове с бейзболна шапка и тъмни очила; навярно за да не проблесне дяволитият му поглед. Или просто за да не издаде радостта си.
Рай, чистилище, ад. Звуците на Скот Уокър следват прастарото пропадане от небесата към недрата. Той несъмнено чува своята музика, където и да е попаднал.
