Разговор с Брет Ийстън Елис
Първата научнопопулярна книга на Елис, „Бяло“, представлява сбор есета, посветени на Америка през 2019 г. Тя включва мемоари, социални коментари и критики. По-точно казано, това е протяжен вой срещу либералните оплаквачки, срещу хората, маниакално притеснени от проблема с расизма, и срещу всички, които продължават да се възмущават от избирането на Доналд Тръмп. Мишени на критиките му са различни обекти – като се започне от медиите, мине се през Мишел Обама и се стигне до поколението „Милениум” (от което е и неговото гадже).
Когато Елис е на двадесет и няколко, той публикува три романа – „По-малко от нула“, „Правилата на привличането“ и „Американски психар”[1], смятани за едни от най-злобните и запомнящи се сатири, насочени срещу Америка по времето на Роналд Рейгън.
В „Американски психар“ става дума за инвестиционен банкер и сериен убиец (който по някаква случайност боготвори Доналд Тръмп). Произведението се смята за шедьовър в постмодерната литература, но е и обект на проклятия от страна на видни феминистки.
Наскоро Елис и аз говорихме по телефона. По време на разговора ни обсъждахме как хората реагират на обвиненията в сексуално насилие; дали президентът Доналд Тръмп е расист и защо смята, че либералното възмущение е толкова досадно.
– В книгата ви има пасаж, посветен на коментара на президента Тръмп, според когото мексиканците са изнасилвачи. Отделили сте абзац, където говорите и за Мишел Обама, която „с притаен дъх и снизходително“ казва: „Когато те падат ниско, ние се качваме високо“. Опитвам се да разбера защо в първия случай сте по-скоро неутрален, докато при втория се възмущавате.
– Знаете ли, формулировката „ме възмущава“ предполага, че съм бесен, а според мен, гласът ми в книгата е доста хладен и неутрален. А това, за което говоря, се разбира от контекста. Да, Тръмп каза тези думи. Но го направи веднъж, в първата си реч, и повече не го повтори. Но имаше хора, които подхванаха тази реплика и продължават да я повтарят година, дори две. Просто ей така, извън контекста, и това ме дразни.
– Но Тръмп има много расистки изказвания. Всички сме съгласни с това, нали?
– (Пауза.) Разбира се.
– Тръмп казва много расистки неща. Конкретната реплика, която вие споменавате, я е произнесъл само веднъж. Но вас какво точно ви притеснява – това, че хората са се разстроили от въпросните думи, или че хората се възмущават, че имаме за президент един абсолютно нетолерантен фанатик?
– Не, не, не, не, не. Изопачавате думите ми.
– Кажете ми какво сте имал предвид.
– Вие смятате, че защитавам един расист.
– Не, попитах ви защо ви притесниха толкова много либералите, които повториха забележката на Тръмп, че мексиканските имигранти били изнасилвачи?
– Тази реплика не изглеждаше да отговаря на истината. А постоянното й натякване, отново и отново, преувеличава смисъла й. Вие смятате, че аз защитавам Тръмп по някакъв начин? Не, истински ме притесняват хората, които две години по-късно продължават да цитират въпросната реплика.
– Има много поводи човек да бъде ядосан – децата, които биват разделени от родителите си; милите думи[2], които Тръмп каза за активистите в Шарлотсвил. Това не ви ли притеснява?
– Но нима не знаете, че много хора не смятат така? Давате ли си сметка?
– Не смятат какво?
– Не мислят тези неща, които вие казвате за Шарлотсвил. Одобрението за Тръмп е 93% или да кажем – 100% сред неговите поддръжници. А като цяло е между 38% и 50% или дори повече… И нека кажем също, че днес 50% от латиноамериканците одобряват Тръмп.
– Това не е вярно, но нека не спорим. Аз следя средните стойности, които дават социологическите проучвания на FiveThirtyEight. Там подкрепата за Тръмп е 42%.
– Добре, няма значение. Всяка монета има две страни.
–Какво смятате за така наречения „биртеризъм”[3]?
– Смятам, че „биртеризмът” е расистко движение, а Чаеното парти – мерзост. Онова, за което говоря в книгата си, е за истерията около Тръмп. Не за неговата политика или за предполагаемия му расизъм. Става дума за това, че реакциите срещу Тръмп са прекалени.
– Извинявам се, но вие продължавате отново и отново да се люшкате между двете тези – расизъм и предполагаем расизъм. Смятате ли, че Тръмп е расист или не?
– Д-а-а-а, вероятно е. Защото, когато правех проучване за него, още през осемдесетте години на миналия век, докато работех по „Американски психар“, баща му и той имаха желание за конкретни политики – например, да не се допускат всякакви хора в определени сгради.
– Интригуваща особеност в новата ви книга е фрустрацията и раздразнението, което изпитвате заради либералния консенсус, гледащ отгоре „пискливо“ и „снизходително“ гласоподавателите на Тръмп. Коректно ли предавам съдържанието?
– Да, бих казал, че е правилно така да се приеме.
– Означава ли това, че вие смятате, че се случват ужасни неща, но ние всички трябва дълбоко да си поемем дъх. Или просто не споделяте подобно мнение и, според вас, ние не ставаме свидетели на страхотии?
– Просто смятам, че има човек, който е избран за президент. Той е в Белия дом. Ползва се с голяма подкрепа от страна на привържениците си. Избран е справедливо и законно. И, според мен, левицата се чувства толкова тежко ударена, че направо преиграва в реакциите си срещу президентството. И още нещо – живея с демократично настроен представител на поколението „милениум”, колебаещ се между социалистическата и комунистическата идея. Всеки ден чувам подобни неща.
– Той е герой в книгата ви.
– В момента е в съседната стая. Аз се поставям на негово място, гледам на света през неговите очи – налага ми се. Живея с него и го обичам. И чувам тези неща. Част от тях променят мнението ми, други – не. Но със сигурност съм много по-центристки настроен от него. Слушам го и си мисля, че липса усещането за неутралност – липсва способността да влезеш в обувките на другия и да видиш нещата през другата гледна точка. Това е притеснително – както сред много мои приятели, така и в медиите.
– Как на практика биха изглеждали проблемите, с които се сблъскваме, от гледна точка на гласоподавателите на Тръмп?
– Не знам. Не се интересувам чак толкова от политика. Не се интересувам и от политически принципи. Това, което ме интересува, е медийното отразяване, общественият отзвук. Особено в Холивуд реакцията беше прекалена. Честно казано, не ми пука кой знае колко за Тръмп, не ми дреме за политиката. Бях принуден да проявя загриженост заради начина, по който медиите отразиха случващото се и заради реакцията на хората. Разбира се, човек може да се държи истерично; или просто да изчака и да гласува срещу Тръмп.
– Хората си казаха мнението на изборите през 2018 година.
– Те можеха така яростно да гласуват срещу него, че да ги запомни. Надявам се, че си изразиха мнението – и в момента в този дом, в това домакинство имаме известно усещане за спокойствие.
– А голямата картина?
– Не ми пука за нея, повярвайте ми.
– Като си спомня само как през последните години хората бяха наплашени – сещам се и за забраната за пътуване в САЩ на гражданите от шест мюсюлмански държави, и за отделянето на децата от родителите им (мигранти – бел. ред.), и за думите на президента в Шарлотсвил, че има „добри хора и от двете страни”. Какво смятате като американски гражданин – какъв би бил подходящият отговор на случващото се?
– Не знам. Наистина не знам.
– Не се ли трогнахте от сцените по летищата, от думите, че да разделяш деца от родители е страшно?
– Не, изобщо. Тези неща не ме притесняват по никакъв начин.
– И не смятате, че хората трябва да се оплакват от такъв тип политики?
– Не. Според мен всеки, който е избран, може да прави всичко, което партията и избирателите му искат от него и влиза в неговите правомощия. Независимо дали това ви харесва или не. На Тод [приятеля на Елис] това може и да не му харесва. И аз, като него, също може да не го одобрявам, но това е реалността. Не е някаква измислена фантазия. Има много хора, които харесват нещата, които прави Тръмп. Ние какво можем да кажем по въпроса?
– Имаше и много хора, които подкрепяха сегрегацията. Не съм сигурен докъде ще ни отведе тази ваша логика.
– Има много хора, които харесват Тръмп.
– Има много хора, които обичат всякакви неща.
– Естествено.
– И няма какво друго да добавите?
– Мисля, че ме насочвате към теми, към които не проявявам особен интерес.
– Но нима това не са нещата, за които пишете в книгата си?
– Не, в нея не става дума за отношението ми към политиката, към Тръмп. В една или друга степен засягам медийното отразяване и реакциите спрямо президента.
– В интервю за „Таймс литерари съплимент“ казвате, че прогресивните движения стават „авторитарни като тези, срещу които протестират”; и че „това се е случило до известна степен и с движението #MeToo. Сексуалното насилие и насилието срещу жени е осъдително. Не познавам човек, който да не се съгласи с това“. Може ли…
– Съгласен съм. Съгласен съм.
– Е, това са ваши думи – няма как да не сте съгласен. Това, което казвате, е, че няма човек, който да не приеме тезата, че сексуалното насилие е нещо лошо, но че ние вероятно отиваме твърде далеч в осъдителното си отношение към него?
– Според мен, това, което се случи тази седмица с Джо Байдън[4], наистина отврати гаджето ми и го отблъсна от Демократическата партия. Тод беше изключително разстроен от това как медиите се отнасят с Джо Байдън и как го поставят под шапката на #MeToo.
– В същото интервю заявявате: „Вижте, това е голямата мръсна тайна: аз не живея в балон. От моите познати близо 55% гласуваха за Клинтън, а 45% – за Тръмп. 20% от тези, които дадоха вота си за Тръмп, преди това бяха избиратели на Обама. Те искаха човек, който да донесе промяна, и не им пукаше, че той е сграбчил някоя за п***ата или че е обявил, че мексиканците са изнасилвачи. На първо място ги интересуваше икономиката и създаването на работни места, а чак на второ – политическата коректност.” Според вас какво биха казали тези избиратели?
– Мисля, че от жените и момичетата, мои познати, които гласуваха за Тръмп, никоя не се бе притеснила заради този ми коментар, защото те са израснали в подобна среда – имат по двама-трима братя, които си говорят хашлашки у дома. И дали Тръмп наистина е правил подобни неща, се оказа, че не е от решаващо значение за техния избор. И според мен, това беше интересно.
– Опитвам се да обвържа тази ваша позиция с коментара ви за сексуалното насилие като нещо „осъдително“ и с думите ви, че не познавате „човек, който да не го отхвърля“.
– Да, съгласен съм.
– От една страна, твърдите, че няма човек, за когото сексуалното насилие да не е напълно неприемливо, а от друга казвате, че тези ваши познати са „искали човек, който да донесе промяна”. И изобщо не ги е било грижа, че той е насилник. В това няма ли някакво противоречие?
– Че се е хвалел там за нещо си? Не знам.
– Имаше много жени, които излязоха от анонимност и говориха.
– О, не знам. Всъщност, ще се окаже, че това обстоятелство не оказа никакво влияние върху избирането му, не се отрази на жените, които гласуваха за него.
– Дали разбирате какво ви питам? Заявявате, че всеки смята сексуалното насилие за осъдително, а същевременно твърдите, че хората изобщо не се интересуват от онези, които се хвалят, че са сексуални насилници.
– Според мен, той просто се хвалеше. Никой не би си признал, че е правил такива неща. И не знам някоя жена да се е появила и да е обявила: „Да, Тръмп ме сграбчи за п***ата“.
– Много, много жени го казаха…
– …че се е отъркал у тях на някакъв балет, или…
– Не, че ги е притиснал до стената…
– Нямах представа. Но какво означава това? Вие какво мислите?
– Изглежда на някои хора сте склонен да предоставите възможността да се възползват от презумпцията за невинност, т.е., да бъдат невинни до доказване на противното, а на други не. Коректно ли съм ви разбрал?
– Бих искал всички да се възползват от презумпцията за невинност.
– Постоянно се появява тезата, че много хора подкрепят Тръмп. Нека приемем, че е така. Но как това трябва да промени начина, по който реагираме на Тръмп?
– Въобще не мисля по този проблем. Какво трябва да направим ли? Да променим умовете на хората ли? Какво можете да направите с един поддръжник на Тръмп? Но такива хора наистина съществуват и аз не мисля, че всички те са луди, безумни расисти. Нима не сте съгласен?
– Не всички поддръжници, естествено. Като направите равносметка на последните няколко години, до какъв извод можете да стигнете – че левите движения и партии са били твърде критични към Тръмп?
– Не е само левицата. Имаше една истеризирана свръхреакция, която можеше да бъде преодоляна с вота срещу Тръмп. Не знам дали тази болка и тези сътресения, които хората си причиниха, им донесоха някаква печалба. Просто виждам много хора, които така са променили себе си, че са тотално различни – като обърнати с хастара наопаки са. Случилото се им е причинило много самонаранявания, но не знам в кой момент ги е халосало.
– Вие сте писател. Пишете за същността на човека. Не се ли тревожите за самонараняването на хората, които стават свидетели на такива неща, като раздяла на децата с родителите им – и нямат никаква емоционална реакция?
– Мисля, че съм адвокат на абсурда. Според мен, политиците са смешни.
– Не мислите ли да напишете книга върху тази тема? Няма ли това да бъде решението?
– Проблемът е, че не го приемам задължително като нещо толкова интересно, че да се превърне в художествена измислица.
– Да, и така би могло да се каже.
– За мен беше много по-интригуващо да се захвана с проблема и да напиша документална книга за него.
– Благодаря ви много за разговора.
– Беше ми любопитно това разкарване напред-назад по време на интервюто. Единственият проблем е, че аз не съм чак такова политическо животно и когато ме засичахте с разни неща, наистина си глътвах езика.
Разговора води Айзък Чотинър
Ню Йоркър (със съкращения), 11.04. 2019
Превод от английски Григор Григоров
Айзък Чотинър е автор на „Ню Йоркър”, основен сътрудник в рубриката Q.&A. (Въпроси и отговори). Това са серия интервюта по актуални теми с големи публични фигури от света на политиката, медиите, литературата, бизнеса, технологиите и др.
–-
[1] Издадена от „Колибри” в превод на Георги Шарабов през 2007 г.
[2] През 2017 г. в американския град Шарлотсвил при сблъсъци между крайнодесни активисти и антирасисти загиват трима души, а над 30 са ранени. Тръмп предизвиква гневни коментари, след като по повод случилото се обявява, че „има свестни хора и от двете страни” и че вина имат и антифашистите.
[3] Биртеризъм (birtherism) – движение в САЩ, което се съмнява или изобщо отрича, че президентът Барак Обама е американски гражданин по рождение и затова привържениците му са на мнение, че той няма право да бъде президент на страната.
[4] През март т.г. активистка на Демократическата партия, кандидатирала се за вицегубернатор на Невада, обвинява Джо Байдън, бивш вицепрезидент на САЩ от Демократическата партия, че на митинг през 2014 г. той се държал неподобаващо с нея – докоснал раменете й и подушил косата й.
