По повод на 120 години от рождението на Владимир Набоков публикуваме адаптирана версия на изследователския проект на Катерина Кокинова, осъществен в рамките на програма Advanced Academia на Центъра за академични изследвания, София, 2018. Цитатите от „Кръг“ са в превод на Мария Хаджиева от предстоящия в издателство „Колибри“ сборник с рускоезични разкази на Набоков „Звуци и други истории“.
К
Препрочитането е неизбежно
„Второ: защото…“ „Колкото и да е странно, една книга не може да се чете, тя може само да се препрочита“. Императивът на повторния прочит у Набоков е не само заявен инструктивно в манифестната му лекция „Добрите читатели и добрите писатели“, но е и изпълнен перформативно в разказа „Кръг“ (1934). Началното „Второ: защото…“ открива липсващ контекст, отсечена каузалност, ограничена линеарност.
Първият ефект от тази двойна ограниченост е възможният опит за активно и креативно набавяне на каузалност. Така, преди да се продължи четенето, липсващата първопричина би могла да бъде реконструирана – откъм изградения контекстуален модел на емигрантството и изгубената младост – около носталгията по миналото и Русия, „бесен копнеж“ (тоска) и „тъга“ (грусть).
Читателят е поставен мигновено в ситуация на предполагаемото познато, докато всъщност разказът започва ex abrupto. По този начин „Кръг“ илюстрира не само Набоковата инструкция за препрочитането, но и невъзможността за линейно четене, защото вместо повторен, това е първи прочит (и същевременно препрочитане). Каква е тогава траекторията на четене на този разказ? Дали не е кръгова?
Как обаче се осъществява кръговото четене и къде е „началната му точка“? В средата на текста, графично обособено и в подчертано средищна позиция (в средата на месеца, средата на годината), сякаш историята наистина започва: „в един горещ летен ден в средата на юни“. Класическата начална фраза е повторена два пъти и допълнително подчертана от предшестващата инструкция „Моля, заповядайте“ (в английската версия: „all right, here we go. Ready?“), с която като че ли читателят е подканен да влезе в историята, която ще започне. Така се налага усещане за начало на четенето по средата на четенето.
Фигурата на кръга и кръговото се появят на различни нива в историята. То включва и буквалното му присъствие на устата на Инокентий: „въртейки уста“ (по-видимо в английската версия: „his mouth in circular motion“ VS „вращая ртом“). Тук органът на речта се използва за „люпене на семки“ (и дъвчене, според добавката на английски). Устата обаче, според разбирането на Набоков, служи не само за разказване, а и е признак за (необразовано) четене: „Само определен тип необразовани хора движат устни, докато четат или размишляват [to ruminate = 1. обмислям бавно и повторително; 2. предъвквам]“. Вървейки до баща си в мълчание, Инокентий сякаш изпълнява и двете значения на глагола ruminate – и двете повторителни и така в известен смисъл кръгови. Като че ли в това същинско начало на историята Инокентий започва да (я) чете/препрочита. Посоката на наративния поток е „назад“ към текстовото начало на разказа. И ако надградим спекулацията, може да видим фигура на това движение в образа на „глухо розово старче“, което „прокарваше, превито доземи и отстъпвайки назад, дебела каймачена черта“. И все пак, отношението между хронология и текст не е точно като между фабула и сюжет. Разказът е хронологичен, но в една кръгова конструкция, като текстът сякаш е отрязан и сгънат. Оттук и усещането за движение назад. Кръгът в историята, подобно на липовия лист, пада „с бавно въртеливо движение“. Това е и шестият случай на кръговост в разказа от общо девет, като пет от тях са производни (с известни разлики в компенсирането, подчинени на възможностите на руския и английския). Руският оригинал я въвежда чрез глаголи като „обкръжаваше“, докато английският на други места я подчертава с „опасваше“. Така кръгът се явява не само като текстова структура, но и съвсем парадигматично за метафикцията – фикция с основна тема актът на разказването и на четенето – е тематизиран в разказа.
Така „Кръг“ се самопредставя като разказ, илюстриращ Набоковата теория на четенето. Идеята за кръга е разгърната в обкръжение, среда и околности, сродни с понятието контекст. И все пак, тук може да се види една много специфична характеристика на текстовия контекст – неговата затвореност. Той затваря читателя и цели да го обгради от извънтекстовото. Инструкциите имат съществена роля в този процес, карайки читателя да мисли, че прави съзнателен избор да препрочете или не, докато всъщност, благодарение на кръговата структура, той е принуден да препрочита във всеки случай. Така и друга важна характеристика на контекста, резонансът, изиграва ролята си чрез „финалното“ „А беше обезпокоен по няколко причини“ и „каузалността“, рамкираща текста. Както самият Набоков инструктира в една бележка от 1973 г., „последното изречение съществува имплицитно преди първото“ и така разказът прави кръг, който „принадлежи на същия тип кръгова структура змия-захапала-опашката-си като в четвърта глава на „Дар“ (или всъщност, Finnegans Wake, който предшества)“. Любопитно е, че Набоковите „Кръг“ (написан в Берлин преди 14 февруари 1934 г.) и „Сестрите Вейн“ (написан в Итака февруари 1951 г.) – най-представителните му разкази по отношение на текстовата му политика съответно на руски и английски, – написани преди и след Finnegans Wake на Джойс (писан в Париж от 1922 г., публикуван 1939 г.), по един или друг начин препращат към него, било то експлицитно в късни паратекстови авторови инструкции или имплицитно в текста.
Изисква се начетеност до буквата
Трето, най-сетне, защото се изисква начетеност (до последната буква). Това ще рече – да се про(из)вежда текстура на четенето, да се чете тъканно. Образцов пример за тази политика на Набоков е разказът „Сестрите Вейн“. Той обаче е представителен и за провала му. Написан през 1951 г., той е отхвърлен за публикуване от редакторите на New Yorker. Публикуван е едва през 1958-9 г. в Hudson Review. Защо се получава така? Какво е доброто четене, според Набоков, и достатъчно ли е да знаем изискванията му (добрият читател препрочита, има въображение, памет, усет за художественото и речник)? Какъв е имплицитният читател на този разказ, достатъчно ли е да е начетен?
Ако четем разказа като история, обитавана от духове, неизменно ще се открои на преден план „призрачната“ тема. Все пак обаче, тя не се обитава толкова от двете описвани сестри Синтия и Сибил, колкото от (техните) повтарящи се образи и думи. Още фамилното име на героините (vane) препраща към променливост, пренасочване на течности и указване на посоката на вятъра. От това може съзнателно да се изолират повтарящите се и количествено натрупани образи на творческо присъствие – вятъра и водата (висулки, капки, сняг, размразяване…), както и фигурите на отсъствие и прозрачност (духове, призраци, аури, полтъргайст, скелети, сенки…).
По-интересно е обаче, че често те се заиграват с изписването на думите. Това е допълнително подсилено от подредбата по азбучен ред и буквените грешки, които очертават „буквената“ тема. Тук ще срещнем логографи, чудотворни печатни грешки, деформирани или непозволено свързани думи и т.н. Това е особено видимо в четири от седемте части на разказа и потвърждава значението на обгрижването на детайла за Набоков. Всички алитерации и буквени игри представят едно изобилие от правописна ексцентричност, примесена с иронични бележки за ексцентриците, които подлагат Шекспировите сонети на анализ в търсене на езотеричен смисъл и пророческа последователност на началните им букви. И въпреки старателно проведената тренировъчна програма и при доброто познаване на Набоковите трикове, редакторката му Катрин Уайт от „Ню Йоркър“ отхвърля разказа. Набоков е разочарован и й пише:
„…За мен същината е в „стила“. […] целият смисъл на разказа е в това, че моят френски професор, малко тъповат учен и по-скоро безсърдечен наблюдател на повърхностните плоскости на живота, неволно минава (на първите страници) през очарователната и трогателна „аура“ на починалата Синтия, която продължава да вижда (когато говори за нея) откъм кожа, коса, жестове и т.н. Единственото мило нещо, което благоволява да забележи у нея, е снизходителното му споменаване на любима негова картина, която тя е нарисувала – скреж, слънце, стъкло – и от това произлиза ледено-ярката аура, през която той преминава някак нелепо в началото на разказа, когато един слънчев призрак го отвежда, както изглежда, до мястото, където среща Д. [D.] и научава за смъртта на Синтия.“
Допълнителната наслада, която се крие във финала на разказа, засега ще задържа, за да не я отнема от все още непрочелите го. Ще подскажа само, че Набоков настоява, че заради рязката смяна в стила и алюзиите за шантаво четене, читателят почти автоматично попада на това откритие. И макар същината да е в буквите, явно и начетени читатели като Катрин Уайт не попадат автоматично на това откритие. Въпросът е дали провалът се дължи на по-силния контекстуален модел от „призрачната“ тема, на иронията или на нещо друго? Затова и през 1975 г. Набоков сякаш примирено пише в предговора към сборника „Изтребване на тираните“: „Този конкретен номер може да се опита веднъж на сто години фикция. Дали е излязъл сполучлив, е друг въпрос.“
„Моля, заповядайте: в един горещ летен ден в средата на юни…“
През 2002 г. Хамилтън и Шнайдер съпоставят теориите на Волфганг Изер и Марк Търнър и предлагат да се търсят корените на когнитивната критика в рецептивната теория. Надграждайки тази идея и интегрирайки работата на изследователи от когнитивната психология, рецептивните теории и когнитивната наратология, предлагам прочит на два разказа на Набоков през призмата на един нов метод: когнитивна рецептивистика. Чрез него се установяват някои ключови характеристики на вътрешния текстови контекст: динамичност, резонанс, плътност, затвореност, внимание. Контекстът се оказва смолиста текстура, тъкан от асоциативни връзки в текста, който може да бъде изграден от един или повече контекстуални модели.
Диктатура и (не)четене
„Кръг“ илюстрира херменевтичния кръг. Заедно със „Сестрите Вейн“, той представя Набоковата начетена утопия, която понякога остава не(до)четена заради своя нарцисизъм и диктатура. Неговата политика на четенето предполага една много специфична текстура на четенето, на която не всеки е способен. Кой обаче е способен?
Може би отговорът на въпроса се крие в необходимостта от речник. Един много начетен читател, който ползва речник, който би чел едновременно и единичната буква, и целия текст; следи за резките промени в стила; остава прозрачно присъстващ в текста; позволява на текста да тече през него… Това сякаш са характеристиките на преводач?
Тук обаче отново трябва да се внимава, защото, според Набоков, има различни видове преводачи:
„1) ученият, горящ от нетърпение да накара света да оцени творбите на един тъмен гений така, както той самият го прави;
2) добронамереният драскач;
3) професионалният писател, отпочиващ си в компанията на чуждестранен събрат.
Ученият, надявам се, ще бъде прецизен и педантичен: с бележки – към текста на същата страница, а не скрити в края на тома – които никога не са твърде много или твърде подробни. Трудолюбивата дама, превеждаща единайсети час единайсетия том на нечии събрани съчинения, ще бъде, опасявам се, по-малко прецизна и по-малко педантична; но работата не е там, че ученият прави по-малко гафове от работягата; работата е там, че по правило и той, и тя са безнадеждно лишени от каквото и да е подобие на творчески гений. Нито учеността, нито усърдието могат да заместят въображението и стила“.
И така, читателят на „Сестрите Вейн“ се оказва прозрачен, знаещ, талантлив, „съчетаващ артистичната страст с научното търпение“, „онзи в огледалото“ с речник в ръка. Четенето се оказва сродно на процеса на превеждане и в „Кръг“. Ако преводът е превеждане през, а контекстът се моделира върху водене около, то четенето действа като превеждане в кръг. Първоначално „Кръг“ изглежда като разказ за носталгията по миналото, но в хода на четенето се самопревежда като разказ за препрочитането (на миналото). Той предполага кръгово четене по окръжност, докато „Сестрите Вейн“ предполагат разнопосочно четене (нагоре, надолу, пред, назад) по сфера.
Основният инструмент за четене, според „перфектния диктатор“ в своя фикционален свят Набоков, е гръбнакът (spine). Затова и читателят не бива да е „безгръбначен“, а да има кураж и силен характер – в съгласие с едно от значенията на spine, според любимия на Набоков речник Merriam-Webster. Затова четенето причинява „ужасно душевно безпокойство“ „по няколко причини“:
Първо, защото Набоковата диктатура повелява дори рожденият му 10 април 1899 (по стар стил) да се чете като 23 април (по нов): „Изобрети света! Изобрети действителността!“.
