„Щастливият Лазаро“ (Lazzaro felice), 2018, Италия/Швейцария/Франция/Германия, 128 минути, сценарист и режисьор Аличе Рорвахер, продуценти: Карло Кресто-Дина, Грегори Гахос, Пиер-Франсоа Пие, Тициана Судани, Майкъл Вебер; оператор Елен Лувар, музика Пиеро Кручити, в ролите: Адриано Тардиоло, Лука Чиковани, Алба Рорвахер, Томазо Рано, Агнезе Грациани, Серджи Лопес, Наталино Баласо, Николета Браски и др. Награди: за сценарий от Кан, най-добър филм от Чикаго, „В духа на свободата“ от Йерусалим ’19 и др. Разпространява Арт фест
Докато Аличе Рорвахер гледа филми в Кан като член на журито за „Златна палма“, прекрасният й носител на наградата за сценарий от миналогодишното издание на фестивала може да бъде видян в избрани софийски кина.
В селото Инволата кипи труд. Кукуригат петли. Властва мизерията, но веселбата не секва. Въпреки че действието се развива през 90-те, тези хора живеят в памтивека – всичко е вехто и примитивно. Сред баби, старци, годеници… се откроява момчето Лазаро (Адриано Тардиоло) – рошаво, енергично, светлооко. Тича напред-назад, помага на всички. Чуден е този простодушен Лазаро – той е селският ангел. Над селото – живописна планина. В нея Лазаро си има скривалище. Пристига високомерната маркиза де Луна (Николета Браски), наричана „цигарената кралица“ – владетелката на селото и обитателите му. Държи ги като роби. Ще им заплаща труда в друг живот. Придружава я русокосият й син Танкреди (Лука Чиковани). Тъй като майка му не му дава пари, младежът решава да инсценира собственото си отвличане. И за помощ се обръща тъкмо към Лазаро. Отзивчивото момче му помага. Сближават се. Селяните пъплят из планината и търсят Танкреди. Лазаро се привързва към аристократа. Но се случва инцидент. И после… Всички са остарели, но не и възкръсналият Лазаро. С окаяните си дрехи той се оказва в големия град (снимани са Милано и Торино), където всичко му е чуждо. И е враждебно. Случайно се натъква на съселянка. Очакват го още премеждия. А той търси ли, търси Танкреди…
„Щастливият Лазаро“ е селско-градска приказка за наивността и добротата, за експлоатацията, за силата на оцеляването и за светостта на живота. Толкова е необичайна и красива, жестока и нежна, че не те оставя спокоен дни наред. И въздишаш облекчено, че си я преживял. Заснет на лента супер 16, филмът е с препратки и към Библията, и към езичеството. Излъчва и автентизъм, и магичност – някакво свое си, фантастично вълшебство. Създаден по действителен случай, на моменти отпраща към неореализма, ала, въпреки суровостта на живеенето, е доста по-изящен. Както в началото действието е мудно и бавно опознаваме героите, така след срещата на Лазаро и Танкреди филмът става динамичен. Всички изпълнители са ексцентрични и запомнящи се (много от тях са натуршчици), но това момче Адриано Тардиоло, гимназист от Орвието, е родено за кино – ведрото му лице не помръква и в най-опасните ситуации, огромните му очи лакомо поглъщат света, а движенията му не знаят умора. Дано го снимат в още филми. Той просто огрява екрана.
Аличе Рохвахер споделя: „Чрез пътуванията ми из страната успях да срещна много „щастливи Лазаровци“. Бих ги описала като хора, които са добри, но през повечето време не правят добро просто защото не знаят какво е това. Всичко, което представляват тези хора, ги оставя на заден фон, защото винаги, когато им е възможно, предоставят местата си на други“.
Ако сте изпуснали филма на София филм фест, сега не се чудете. Ще си доставите два часа блаженство.
