Един емигрант се завръща в България със своето изкуство, създадено в Германия. Георги Стамболийски-Стамбо бяга на Запад през 1958-а и до 2013-а, когато се разболява, не спира да се развива както в използваните технологии, така и в естетическите си пристрастия. Ретроспективната му изложба с 200 работи, организирана от ГХГ на Варна и гостуваща в момента (от 16 май до 14 юни) на „Шипка” 6 в София, с компетентност и респект показва на разностранното му творчество „принципа на мострите”. По нещо (впрочем, най-ценените образци) от живописта му, илюстрациите му, карикатурите му, скулптурата му, редимейд обектите му, плакатите му, рекламите му, графичния му и индустриалния му дизайн.
Изкуството му има дълбоки културни недра, където се разполагат фолклорни мотиви, митологични архетипи, исторически препратки, религиозни образци, модернистични трансгресии и пр. Всичко това обаче е извадено от собствената си традиция и логика, включено е в един (по парадоксален начин авторски) пастиш, иронизирано е в естетиката на попарта, която на свой ред е ре-цитирана иронично. Стамбо с лекота преминава през различни жанрови и стилови норми, за да „хвърли котва” в масовата култура с присъщите й приложни форми на визуална комуникация. В Германия стават легендарни рекламите му на „Опел”, „Кока-Кола”, „Нескуик”, „Луфтханза”…
Питам се какво ли би станало с него, ако беше останал в България. Вероятно би работил в Центъра за промишлена естетика, където през 60-те години на миналия век се събират млади художници със силна творческа мотивация и поглед (доколкото е било възможно) върху тенденциите в занаята им на Запад. Те се възползват от занижената идеологическа бдителност заради маргиналната изобразителна сфера, в която работят, и създават неща, близки до тези в свободния свят. Но у нас това е било по-скоро изключение, вид културно допусната контракултура, докато там е било тренд. И Стамбо е бил част от него.
Драгомир Ушев е потомствен фотограф. Майка му Галина Ушева е утвърдено име в бранша, а той вече налага своето с рекламни проекти. Кадрите от изложбата му в галерия „13 стъпало” в Бургас обаче са създадени с чисто естетическа цел в жанра на портрета с една особеност – интересуват повече телата, отколкото лицата на персонажите му. Така естествено портретът се превръща в акт, но изцяло лишен от еротика. Физиката е представена не като източник на желания, а като подтик към усилия, демонстрира възможността със средствата на спорта да се скулптираш „на живо”, да се превърнеш в свое собствено произведение от мускули и плът. Това напомня линията на работа с обекти в инсталационното изкуство, когато обектът си ти самият. Но фотографиите на Ушев не документират чужди постижения, защото едва пред камерата му телата на персонажите стават техни потрети, като лицето потвърждава (удвоява) посланието на тялото.
Ушев обаче не спира до портретното извеждане на индивидуалност от телата, а ги използва и за пластически алегории на човешки ситуации и състояния: младост, виталност, утопичност, страстност, хладнокръвие, съпротива…
