Разговор с Кирил Златков
На 22 май т. г. в СУ „Св. Климент Охридски” беше открита изложбата „Нова българска типография II“ – графичен дизайн и съвременна типография от български автори. Изложбата е организирана от Кирил Златков, „Типофест” и Културния център на университета. Нейният куратор Златков събира 70 творби на художници и авторски колективи от различни поколения – от класици на българския дизайн до обещаващи заявки на студенти. Те са обзор на постиженията в шрифтовото изкуство, типографската практика и типографските експерименти между първото издание на изложбата през 2013 г. и днес. Двете експозиции скоро ще намерят своето продължение на сайта www.typography.bg – постоянно обогатяваща се колекция, която има амбицията да представя най-доброто в българската типография.
От Културния център съобщават, че, за разлика от първата изложба, „Нова българска типография II“ не е фокусирана само върху кирилицата, а въобще върху дизайнерския усет за съвременна типографска дейност. След първата „Нова българска типография“ се появи манифестът на българската кирилица – призив за популяризиране и обогатяване на българската графична форма на кирилицата като част от културната ни идентичност (бел. ред. – виж бр. 25 на в. „Култура” от 2014).
Изложбата в центалното фоайе под аулата на Ректората продължава до 10 юни.
К
– Как разбираме, че един шрифт е остарял?
– Шрифтовете се делят на две големи групи според предназначението си – група 1: шрифтове за заглавия, декорация, украса, плакати, рекламни послания и т.н., и група 2: шрифтове за дълги текстове или, още, за продължително четене.
Тези от група 1 трябва да привличат вниманието на зрителя с графиката и визуалната си идея, трябва да имат ярко, силно присъствие, да крещят. Те трябва да внушават философията и качествата на това, което представят. Могат да изглеждат тежки като каменните блокове от египетските пирамиди или пределно тънки и изящни като красиви супермодели от света на модата. Могат да имат орнаменти, сложна текстура/фактура или графична илюзия за обем. Много често графиката им е съзвучна с актуални за времето стилове и мода.
Шрифтовете от група 2 стоят на другия полюс – те трябва да са неутрални и невидими, да се разтварят в процеса на четене, без да изтъкват пред четящия каквато и да е особеност или странност във фомата на буквите си. Тяхната роля е да бъдат най-прекия път между съдържанието на текста и читателя.
Въпросът за остаряването на шрифтовете изглежда да има лесен отговор: приключва времето на модата хикс или игрек – и с това произведенията, типични за тази мода или епоха, отиват в музеи, или остават мил спомен. Остаряла ли е музиката от филма „Флашданс“? „Ченгето от Бевърли Хилс, 2“? Диското въобще? Можем да кажем, че шрифтовете, особено от група 1, остаряват като произведенията на популярната култура, тоест излизат от масова употреба, но не губят ценността си. Просто тя се видоизменя, става ценно свидетелство за десетилетието, автентичната естетика на периода и т.н. Според формулировката на Роберт Брингхърст, ако типографията въобще има някакъв смисъл, то, това са две неща – историческа уместност и визуална адекватност. Шрифтовете не могат да съществуват без контекст. Можем, разбира се, да изпитваме възхищение и естетическа наслада при вида на букви, които изглеждат съвършени, с перфектни пропорции, фини детайли или други качества, но, за да оценим истински един шрифт, трябва да видим и думи, набрани с него. Римските имперски главни букви са пример за съвършенство вече две хилядолетия и продължават да се използват. Но колко често се случва най-красивата певица да пее най-любимите ни песни? Или най-красивата тенисистка да е номер едно в ранглистата?
Шрифтовете от група 2 по дефиниция трябва да стоят вън от всякакви моди. Основното при тях е разпознаваемостта на буквите в малки пунктове. Ако се вгледаме в буквите на печатна книга от епохата на Ренесанса, да речем Писмата на Цицерон, събрани от Петрарка, и ги сравним с буквите в книгата на Илън Мъск (американското издание) почти няма да намерим разлика. Шрифтовете за продължително четене са най-консервативната част от културата. Промени се случват и там, разбира се, но в много малки граници, най-често това са детайли, забележими само за специалистите. Така и трябва да бъде, защото четенето не се е променило много като процес за последните 500 години. В нашите мозъци има места, някъде доста дълбоко, в които стоят архетипни форми на буквите. Според сравнението на Фрутигер, това са ключалки, които дизайнерът на шрифтове за дълги текстове трябва много добре да познава, за да направи буквите-ключове. Ако ключовете имат неправилна форма или дори малки несъвършенства – и не влизат лесно в ключалките, те ще предизвикат триене, скърцане, дискомфорт и фрустрация.
Всяка епоха има и типични за нея шрифтове за дълги текстове, но що се отнася до кирилицата, особено по нашите земи, разнообразието не е никак голямо. Компютърната ера у нас създаде един абсурден феномен – абсолютната доминация на шрифта “Times New Roman” в книгопечатането. Ето, днес той е остарял – и естетически, и функционално, – но продължава да бъде най-полулярният шрифт за дълги текстове у нас. Инертността на нашата култура и общество като цяло засилват абсурда, но и до някъде го обясняват.
– А кое гарантира дългия живот на един шрифт?
– В наше време това е вграждането му в операционна система или поставянето му като шрифт „по подразбиране“ в някоя популярна програма.
– Има ли смисъл от един шрифт, ако той не се употребява?
– Да. Дизайнерската работа по един шрифт е плод на вдъхновение, но и на дисциплинирани усилия шрифтът да се завърши технически, докато стане годен за употреба като шрифт, а не само като графика. След това трябва само да се публикува, да се „пусне“ някъде, за да го видят хората. Има много примери за шрифтове, които са влезли в употреба, или дори са станали много полулярни години след създаването си.
– Интересуват ли се издателите, софтуерните компании, рекламните агенции от работата на българските дизайнери в областта на шрифта?
– Все повече. Българинът обича да е в час, да не изостава от световните тенденции. Всички виждат как големите компании правят собствени корпоративни шрифтове и ги използват като комуникационен инструмент. Това се случва и в България, макар и добрите примери да са все още малко.
– Кога едно изображение се превръща в буква? А обратното?
– Както вече казах, когато, съзнателно или не, уцели някоя архетипна буквена ключалка. И обратно, буквата Е изображение, абстрактно изображение, имащо връзка със звук/звуци от речта. Някои букви, като например А са еволюирали пиктограми. Aлеф е семитската дума за бик. Йероглифът е бил глава на бик, която по-късно финикийците, а още по-късно и гърците, синтезират до познатата ни днес форма.
– За какво спорят днес българските майстори на шрифтове?
– Всички български майстори на шрифтове могат да се поберат в един автобус. Спорят от време на време за някой детайл в кострукцията на някоя от буквите на българската форма, но това е здравословно, нещата се изясняват с търсене на смислени аргументи от историята, днешния ден и логиката на писането на ръка с определен инструмент.
Българската общност на шрифтовите дизайнери е доста сплотена и сякаш не страда от проблемите на други творчески общности, като, например, писателите или кинодейците. Може би защото парите при нас са твърде малко. Правенето на шрифтове е елитарна дейност. В разпадащото се българско общество заниманията с шрифтов дизайн са сюрреализъм. Просто така се е случило, че преди няколко десетилетия назад е имало разцвет на тази дейност около проф. Васил Йончев и тогава се е оформила визуално идеята за българската различност. Сюрреализмът днес е пълен, особено заради факта, че за нашите особености се знае повече извън България. Много от чуждестранните колеги наивно мислят, че българската форма на кирилицата е оформена като държавен стандарт и има задължителен характер.
– Еволюира ли – и как по-точно – представата за разликите между българската и руската кирилица?
– Разликите са ясни, те са наша идентичност, а най-хубавото е, че всичко това е красиво, и е еволюционно оправдано. За българите е все по-ясно, за чужденците – също. Преди десетина години вярвах в необходимостта от революционни действия за налагане на българската форма на кирилицата в обществото. Днес не мисля така. Трайните ежедневни усилия капка по капка, човек по човек, лекция след лекция, работилница след работилница, книга след книга, са много по-ефективни от императорските декрети. А и ние не сме чак толкова много хора. Не че не се нуждаем от културно-просветна армия, но ми се струва все по-невъзможно. Правим каквото ни е по силите.
– Какво прави сбора от букви шрифт?
– Шрифтът, освен графика, нарисувани букви, е и софтуер, вие го инсталирате на вашия компютър. В българския език думата за графиката на буквите и дигиталния продукт е една и съща. В повечето европейски езици има поне две различни думи.
По отношение на графиката – буквите трябва да имат единна логика на графичната постройка – общ дуктус и стилово единство. Тези неща се учат. Но все по-често се търсят интуитивно, все по-малко хора имат способността да се задълбочават.
– Как машините промениха изкуството на шрифта?
– Машините просто спестяват време. Днес един шрифт може да се произведе и публикува за много по-кратко време отпреди десетина години. Встрани от това, в момента, в най-дигиталната епоха, най-модерни и най-многобройни са шрифтовете, имитиращи красотата и несъвършенствата на живото писане на ръка върху хартия и други повърхности. Това е съзвучно със зелената вълна и актуалността на всички натурални/органични продукти, устойчивото еко-отговорно поведение и, разбира се, новия лицемерен бон тон и хипстърски лайфстайл. Дизайнът не е изкуство, той винаги е функция на нещо, той обслужва идеите и естетическите необходимости на времето. Прави консумацията и потреблението по-привлекателни.
– Каква е съпоставимостта между съвременните български шрифтове и изкуството на дизайна в съвременните български книги?
– Моите шрифтове например често се раждат заради работата ми по конкретна корица или цяла книга. Това е обичайна практика, но у нас е по-скоро екзотика. Има много колеги, които ценят цялостното излъчване на книжната графика, но е трудно да се обобщи така. Книжната графика е трудна дейност, която се развива бурно напоследък у нас и буди оптимизъм. Мога да обобщя, че днес в България има повече дизайнери, които четат книгите, които оформят, отколкото преди десетина години. Трябва да се започне от някъде. Предвиждам, че скоро повече колеги ще стигнат и до осмислянето на текста, а защо не и до разговори по същество с авторите, редакторите и издателите, когато това е възможно.
17 май 2019 г.
Въпросите зададоха Кирил Василев и Марин Бодаков
