Разговор с Мария Степанова [1]
На 28 май в Пловдив (кафе-клуб „Винтидж Хаус“, 19.00 ч) и на 29 май в София (НДК, „Клуб 1“, 18.30 ч.) публиката у нас ще се срещне с голямата руска писателка Мария Степанова, която ще представи българското издание на своята вече прочута книга „В памет на Паметта” (превод от руски Здравка Петрова, ИК „Жанет 45”, 2019).
– Коя е Мария Степанова в „В памет на Паметта“? Различна ли е тя от самата Вас?
– Мисля, че почти не се различаваме. Разбирате ли, това не е точно проза (или може би е друг вид проза): в книгата няма измислено, дори там, където много би ми се искало да поправя повествованието – да променя към по-добро живота за моите герои или за себе си. Твърде важно беше за мен да предложа рамка за онази реалност, за която се опитвам да говоря и която все повече губи своята свързаност: хората на отминаващото време остават неразбираеми, непроницаеми, превръщат се в спомени за самите тях – в кухненски нож с надпис „Льоля”, в басмяна рокля, в бележчица „Няма да се бавя, целувки”. И това се случва по-бързо, отколкото човек може да си представи – в този смисъл вероятно вече съм доста далече от самата себе си, от онази Степанова, която започна да пише „В памет на паметта”. Защото се срещаме с още нещо – реалността, която е описана, се отчуждава от автора, превръща се в експонат в стъклена витрина: изречеш ли нещо, изгубено е за теб.
– Към кое разбиране клоните повече: че фикцията и действителността са в конфликт – или че фикцията е част от действителността?
– Струва ми се, че най-интересните неща сега се случват в пограничната зона между fiction и реалност: там, където документът разкрива своя крехък статус – и се нуждае ту от проверка, ту пък от безпрекословно доверие. Като в книгите на В. Г. Зебалд – постоянно си имаме работа с елементи, които уж трябва да потвърждават реалността на повествованието: снимки, фрагменти от дневници и спомени, билети за музей. Но чии са тези снимки всъщност? Трябва ли да обозначават нещо, освен самите себе си? Наистина ли това е чичо Амброуз – или е просто стара снимка, намерена на битака, и в действителност не е имало никакъв чичо? Реалността се оказва подвижна, разслоена, раздвоява се и се разтроява; ние нямаме никаква възможност да разберем кое как е било всъщност. Единственото, на което можем да разчитаме, е доверието към самия глас на разказвача, който ни води като шерпа.
– Може ли споменът да разболее автора? А читателя?
– Понякога ми се струва, че да – и че ние, авторите и читателите, все повече се потапяме в своеобразен транс: омагьосване, фанатична фиксация в миналото, която ни отнема силите и желанието да гледаме в бъдещето. Катастрофите на ХХ век разрушиха стария ред на нещата; ние почти не си спомняме какво е било там, в стария свят – и може би именно затова той буди носталгия, желание да се върнем или поне да запазим всичко, което може да бъде запазено. Миналото се превръща в нещо като религия, секуларен култ, който придава огромно значение на всичко, свързано с изгубеното време. Преди няколко години участвах в жури за една литературна награда и по този повод трябваше да прочета трийсетина руски романа, публикувани за година. И ето, поне двайсет и седем от тези трийсет бяха, по един или друг начин, свързани с миналото: с трийсетте години, със седемдесетте, с деветдесетте… И навсякъде е така. Влезте в книжарницата на някое летище: non–fiction съществува сега на равни начала с кримките и голяма част от едните и другите са свързани по някакъв начин с миналото. То постепенно се превръща в нещо като речника, който използваме, когато описваме днешния ден: в каталог на образци и аналогии. И това е нещо много съблазнително – и доста тревожно.
– Какви са психологическите динамики между паметта и прошката?
– Проблемът е, че паметта в известен смисъл работи като естествена бариера между миналото и небитието. Тя не дава на миналото да стане минало: размърдва го, вълнува го, превръща го в остро усещане за загуба, опитва се поне нещичко да компенсира. Но всеки спомен по природа е непълен, субективен, състои се от лакуни и грешки в по-голяма степен, отколкото от факти. За сметка на това до крайност е наситен с емоции, проекции, желания – неутолими, тъй като става дума за нещо, което вече не може да се промени или поправи. Паметта причинява болка и може би затова затруднява прошката. Оттук и войните на паметта – които все по-често се оказват граждански, случват се в границите на една страна или на един език. Сюжетите, свързани с опити да се помни правилно, а те са все повече, носят в себе си нещастие, враждебност, насилие. Примерите са пред очите ни – можем да си спомним законите, призвани да контролират паметта и историята, приети през последните години в Русия, Турция, Полша.
– Какво изобилства в антропологията на паметта – радостта или насилието, или друго? Защо?
– Много предпазливо бих казала (предпазливо, защото тук е налице определена сложна динамика и тя се променя), че за мен главното в това е едновременността: как радостта и насилието могат да съществуват съвместно в нашата картина на миналото и как всеки опит за описване се свежда до оптиката на човека, който го описва. Това е нещо опасно, то разделя паметта и историята: субективността на разказвача, която неизбежно води до някакви изопачавания, големи или малки. Паметта за всяко събитие, дори най-частно и дребно, е нееднородна – това е архипелаг от спомени и между различните версии на една и съща история се простира тъмна вода, изгубена свързаност. Но, разбира се, спомените за ХХ век са силно обвързани с насилието – това е общото между всички нас, то е това, което формира и форматира вече няколко поколения: паметта за миналото насилие и страхът пред бъдещето.
– Какво съдържа сечението между руската и еврейската тема в книгата? И какво остава извън сечението?
– За мен е важно, че те съществуват редом, както съществуваха редом в моето семейство, равноправно – и не ми се иска да избирам между двете. Има такава съблазън, често го правят читатели и рецензенти – те маркират книгата като „руска” или „еврейска”, като несъзнателно я натикват в един вид гето: сякаш човек не може да има сложна, дробна идентичност, длъжен е да говори от името на една или друга група. Но историята на ХХ век е размесила всичко, и неведнъж: социалните деления и страти за известно време са престанали да бъдат определящи и аз в пълна степен съм продукт на това размесване. Руското и еврейското в книгата не са в конфликт, а се допълват и дори може би си помагат, за да се разберат.
– В кои пунктове вашият роман нарушава конвенционалните жанрови граници на романа?
– Не че ги нарушава – струва ми се, че по-скоро прескача от жанр към жанр: от роман на възпитанието към отчет за пътешествие, от есе към любовна връзка (защото главното в книгата май е обстоятелството, че това е любовна история – за любовта към отишлите си и отишлото си). Но аз и не съм мислила да напиша конвенционален роман – книга, която може да се прочете по възходяща линия от началото до края. Искаше ми се да направя нещо друго: място, лабиринт или парк, в който можеш да влезеш от различни места, от всяка страница, да постоиш там и да излезеш откъдето ти се прииска. Пространство, където на документите, писмата, гласовете на хората, които обичам, да им е широко – и където те да се виждат хубаво и отчетливо, от всички страни. Сюзън Зонтаг казва за фотографията, че тя е не един от видовете изкуство, а нещо друго: среда, позволяваща на реалността да се развива по нов, необичаен начин. Е, и на мен ми се искаше да напиша книга, която да помага на миналото да съществува при някакви нови условия – в режим на уважително равенство на хора и вещи, колкото и гръмко да звучи това.
– Какви са политическите измерения на вашата книга днес в Москва и по света?
– Вече споменах за нарастващото потапяне в миналото, чиито следи виждам навсякъде – в Москва, в Съединените щати, в Европа. Подозирам, че това е част от по-широк процес, мощно културно раздвижване, което започна преди двайсетина години и сега все повече се откроява. Това е навсякъде: фанатична фиксация в миналото, засилваща се неудовлетвореност от настоящето, страх и недоверие към бъдещето, миналото се оказва едва ли не единствената територия, където хората се чувстват като у дома си. Не защото в миналото е хубаво, не; ала ни се струва (и това е голяма грешка!), че знаем, че разбираме как е било там – това е илюзия, но много стопляща илюзия. Иска ни се да я поддържаме, да направим от миналото своеобразна зона на комфорт. Оттук и всички тези опити да пренапишем миналото, да го редактираме според своите разбирания и вкус; оттук и разнообразните апелации към прекрасните стари времена, които никога не са съществували – но постоянно ни обещават да ги възстановят. Сега миналото е подложено на ревизии, на неуморно преразглеждане – и това е навсякъде, от университетските курсове и дискусии в социалните мрежи до политическите програми. В известен смисъл това е опит да се избяга от разговор за настоящето, а в друг – надежда по-добре да разберем какво се случва сега, с помощта на разни сравнения и аналози. Вместо да говорят за Путин, хората говорят за Сталин; вместо да обсъждат изборите, пенсионната реформа, опитите да се ограничи интернет, хората обсъждат значението на Деня на победата или моралния облик на Николай ІІ, последния руски цар, или нещо още по-отвлечено. Неотдавна в Казан бил арестуван един младеж – по изненадващо обвинение: с оскърбителни изрази говорел за методите, които Иван Грозни използвал при обсадата на Казан през 1552 година. През 1552-а! После, разбира се, го пуснали. Тази ситуация изглежда абсурдна – но в действителност всички нейни аспекти – и страстта, с която събития от XVI век се обсъждат днес, и фактът, че подобно обсъждане може да стане повод за арест – всичко това е страшно съвременно. Дали миналото се превръща в евфемизъм за обсъждане на днешното, дали пък днешното се оказва повод отново и отново да се връщаме назад, във вчерашното – но и едното, и другото са симптоми на една болест, части от един процес. Моята книга също: тя се опитва да се ориентира в ситуацията, да я анализира, но е и резултат от също такава въвлеченост в миналото. Тази sensibility – аз я наричам постмемориална, по думите на Мариане Хирш – е и моя, може би затова навсякъде виждам нейни следи.
– Може ли литературата да превъобрази историята, микроисторията да превъобрази макроисторията?
– Ако тези истории са достатъчно много. Тогава те – с чистото си количество, с нарастващото тегло на общия наратив променят траекторията на разказа. Но за такова рестартиране също е нужно търсене, смяна на обществения вектор. Именно това, струва ми се, става сега – разпалено се търсят незабелязани, неразказани истории, нови съотношения на реалното и въображаемото. И това също се случва под знака на миналото – сякаш то се е превърнало в изпитателен полигон, на който културата проверява своите възможности. Какво значи постпамет? Това е, когато ние по-добре си спомняме, по-добре знаем, повече се интересуваме от разположението на къщите и дърветата в някое тверско селце през 1924 година, отколкото от собствената си улица. Когато спомените за детството на баба ни са неизмеримо по-важни от собствените ни спомени. Това сега се случва все повече и повече. Е, та аз съм един такъв образцов постмемориален човек, всякакви подробности от миналото, дори от чуждото, неотнасящото се до собственото ми семейство, ме омагьосват. И не само аз съм такава; сега доста често пътувам по света и където и да попадна, се случва едно и също – запознавам се с човека и след пет минути двамата вече обсъждаме прадядовците и прабабите си, техните местения, техните съдби най-често са завладяващо интересни. Имаш чувството, че сега универсален е станал езикът на паметта, той обединява хората без значение от коя страна са, каква е тяхната идентичност, възрастта им. Всички ние някак с кожата си усещаме, че става дума за най-важното.
– По какъв начин езикът на миналото функционира в езика на настоящето, съдейки от собствения ви роман?
– В ситуация, когато условното мислене, работата за бъдещето или дори обикновеният интерес към бъдещето стават нещо като сляпа зона, обществото е принудено да разговаря на езика на миналото. И всички блестящо го овладяха – от Тръмп, който обича да поприказва за врагове на нацията, без и представа да няма какво и кого цитира, до телевизионните водещи и журналистите от Путиновите медии. На сайта Медуза публикуваха такъв тест: бяха разбъркани цитати, взети от текстове, публикувани в условни „Правда” и „Щюрмер” през 30-те години, и от днешни руски държавни медии. И трябваше да отгатнеш от коя епоха е даден цитат. Е, аз се изложих на този тест: практически няма разлика – и езикът на трийсетте или петдесетте се възпроизвежда мотамо, и това не е стилизация, а нещо друго. Опашката размахва куче, езикът на омразата сам се възпроизвежда. Но тук има и друг проблем – езикът и типът мислене на хората, които се противопоставят на десните завои, също често зависят от миналото, обръщат се към миналото в търсене на обяснения и изходи. Да речем, когато сравняваме Путинова Русия ту с Ваймарската република, ту с режима на Чаушеску, проверяваме коя година сме по историческия календар – 1933-а или 1937-а.
– Има ли социални травми в Русия, които да подпомагат извънлитературно феноменалния успех на вашата книга?
– Да, разбира се – и този успех, както и да го наричаме, наистина в най-малка степен се определя от качеството на писането, за сметка на това в пълна степен се обяснява от общата ситуация. На мен тя ми изглежда не само и не толкова на Русия – в Русия, може би, има друг източник и характер на травмата, но през ХХ век не е имало страна, която е съумяла да излезе от световната месомелачка непроменена. Тези травми, тези зони на неотминаваща болка навсякъде са различни. В Германия това са нацизмът и Втората световна, в Британия – Първата световна, когато цялото младо поколение, всички надежди на младия век са отишли на фронта и не са се върнали. В Русия разликата, може би, е, че травмата не е била една – това е поредица катастрофи, всяка от които е била достатъчна, за да определи хода на историята с век напред. Но когато те се стоварват на главата ти една след друга – революция, война, гражданска война, глад, терор, още една война, още един терор – човек сякаш свиква със съществуването в катастрофа, започва да приема нещастието като норма, обикновеният, тих живот е някаква екзотика. Но, ще се повторя, общата картина е много по-широка. Бих рискувала да кажа, че всички ние, всеки от нас е survivor, ние сме онези, които излязоха живи от трагедиите през последните сто – сто и петдесет години. Ранени сме от тях, формирани сме от тях, омагьосани сме от тях. Друг въпрос е, че без тях нас нямаше да ни има. Но е невъзможно да не мислим за това, че на наше място може би щяха да бъдат съвсем други хора, техните деца, техните внуци. Ние заемаме тяхното място, дишаме техния въздух, ровим се в техните книжа. Помислете само, как да не извръщаме поглед назад. Моята книга прави точно това, заедно с десетки други.
– Какво и кого не успяхте да спасите чрез своя разказ? Защото „и колкото по-малко мога да разкажа за тях, толкова по-близки ми стават”…
– Страхувам се, че е невъзможно да спасиш когото и да било – поне в секуларния смисъл на тази дума. Да осигуриш на някого вечна памет е извън човешките възможности. Това, което ние можем да направим, е поне за кратко да върнем своите любими в зоната на видимото, да ги оставим още малко да бъдат на светло. Любимите, нелюбимите, непознатите.
16 май 2019 г.
Въпросите зададе Марин Бодаков
Превод от руски Здравка Петрова
–-
