– Десет години по-късно! Много неща се промениха, някои останаха неизменни. Неизменна е упоритостта, с която продължавате екстремните си експедиции в човека, в човешкото. Запази се уникалността на Театрална работилница „Сфумато” като безкомпромисно отстоявано място за театрални търсения, като място, където на младите системно се подава ръка, където, когато чуеш смях, той не е, за да скрива екзистенциалната или социалната пустота и невъзможност, а от разбирането, че в гримасите на живота има и своеобразна, тъжна и трагична, поезия. Така ли ще бъде и занапред? И след нови десет години?
Иван Добчев: Някога, в началото, бях казал, че „Сфумато” може да бъде разбран чрез това, което не иска да бъде. „Сфумато” не искаше да прилича на конвенционалния театър, не искаше да казва на зрителя това, което той вече знае, искаше да го изненадва, да го учудва, даже да го скандализира, не искаше да забавлява и разтушава своя зрител, не искаше и не позволяваше на своите актьори да повтарят себе си, да се осланят на предишните си успехи, предизвикваше ги да рискуват, да живеят на сцената в режим на провал.
И в следващите десет години това ще продължи.
Маргарита Младенова: Това с времето никога не ми е било ясно. В паметта времето го няма, има ги само нещата.
Равносметката като опит да се подреди и осмисли натрупаното не ми е много присъща. Има опасност от театрална археология – да се фетишизират началата, да се обявят за свещени и там да си останем.
Истината за дългата, изключително жива във всеки свой маршрут експедиция, наречена „Сфумато“, е, че е водена от интуицията, от чувството за смисъл, не от правата логика.
Това, което не се променя, е дълбокото убеждение, че предмет на театъра като изкуство „на живо“ е целият човек – какъвто е и какъвто би могъл да бъде – вписан в цялото битие.
Събиране на тук-сега и там-винаги в едно. Това не се е променило и няма да се промени.
Времето 2009 – 2019 г. е време „на мършавите крави“ (по Библията). В конюнктурите на пазара спектакълът от творба се сведе до стока на сергията. Културен продукт, така се казва вече. Неизбежно е и не това е най-лошото. За стратегии като „Сфумато“ (те се броят на пръсти в света) проблемите идват от пренебрегването на процеса за сметка на бързия резултат и лесното (доходно) разпространение на продукта. Количество и приходи за сметка на качеството. Скъсиха се репетициите, смалиха се времевите пространства за чиста лаборатория-ателиета, за Малки сезони, за срещи и дискусии. В узаконения хаос на програмиране в българския театър все по-трудно удържаме да следваме творческия импулс; да следваме процеса на създаване; да откриваме метаезика и образа на всяка от идеите си.
Удържаме обаче. Най ми е болно за променените мерки на възприятие. Някакво тотално огрубяване на погледа, плъзгане по фактурите, нетърпение за вглеждане. Нашето верую – видимото заради невидимото – изисква особено сетиво за това невидимо, което движи, води, определя; което съществува като безусловна духовна енергия, като екстатичен импулс. Като не-играта в играта. Събуждането на този импулс е цел на всичките ни занимания с младите, на опитите, практиките, вътрешните техники – той е чистият хоризонт на чистото „Сфумато“ вчера, днес и утре.
Артистизмът е духовна дейност, „тъга по идеала“ – както го определя Тарковски. Нищо по-малко от това.
– След „Зимна приказка” и „Завръщане във Витенберг” – отново два много успешни и възторжено приети спектакъла! – сякаш внезапно идва „Медея – майка ми”. Делят ги повече от година, но ги дели и нещо много повече. Дори стигате до изявления, че правите „рестарт” на дейността си. Вече не се потапяте в чужди авторски светове и чрез тях опосредствано да изследвате живота на човека и човешкия дух, а пряко се вглеждате в заобикалящото ви, в „живота на улицата”. Този силен документализъм на поредица спектакли едва ли е случаен. Какво ви доведе до него? Помня, че Станислав Стратиев пишеше за свързочника, който вижда, че сражението може да бъде загубено. Тогава той вече няма време за кодове, а в прав текст изпраща в ефира своите може би последни думи. Сигурно праща последните сведения за врага, за да помогне на своите. Мисля си, че нещо подобно мотивира това обръщане на „Сфумато” към „улицата” и нейните проблеми. Така ли е?
Иван Добчев: Този „рестарт” се превърна във фалстарт… Той беше ефект на нашето усъмняване във възможностите на голямата драматургия днес да увлича зрителя. Този зрител от детските си години е зарибен да се забавлява в театъра, да вижда на сцената същото онова, което се мотае около него в реалността. Той е продукт на соцлозунга „По-близо до живота, повече сред народа”. И изкуството „слезе” на нивото на тълпата, гъделичка я епидермално, забавлява я и я утешава, че има и по-тъпи тъпанари от нея; и тя, Нейно Величество Тълпата, ще се изпопребие да пълни зала 1 на НДК и стадиони с концерти на разни мечки и мечоци… Програмите ни „Терминал 2” и „Медея – майка ми” бяха опит да подведем този зарибен зрител и в тях да го изненадаме с припомняне на имена, като Елиас Канети и Достоевски, Борис Христов и даже с документални записи на съвременни момичета, изпаднали в ситуации, сходни с тази на античната Медея. Чисто концептуално тези проекти бяха провал. Онези „зарибени” зрители изобщо не пожелаха да ги видят, а нашият кръг от публика беше разочарован, че се занимаваме с всекидневието и с проблеми, които са обект на жълтите вестници.
Маргарита Младенова: Не мисля, че „Медея – майка ми“ и „Терминал 2“ са грешка. По-скоро ни отърсиха от напразни илюзии за „2 в 1“. За мен те бяха отваряне на вратата за друг въздух; на сцената – към площада и „грубия театър“. Малко естетически „варваризъм“. Прекалено литературни станахме, прекалено професори.
– Кои бяха творческите причини след няколко години да направите нов „завой” и да се върнете отново към високата литература – Достоевски, Радичков? Вече обогатени с нов опит, с нова горчивина и яростен въпрекизъм?
Иван Добчев: Отговорът е в края на предишния…
Маргарита Младенова: Прав е Тончо Жечев, че „Одисей“ е мит за завръщането, не за пътешествието.
Да се завърнеш към Радичков, е да се завърнеш в Итака. Откриваш я по-тревожна и объркана, по-безнадеждна. Откриваш Радичковия човек като изчезващ „образ и подобие“, като единица мярка за човек в битието – и се питаш какво идва след него.
За мен „Идиот“ е много по-неистов опит от „Альоша“ върху същата огромна тема – съдбата на жеста да се отвориш към ближния като поръчение и смисъл – в един свят, който обявява това най-човешко проявление за идиотизъм. Съзнателният риск да поведем в пространствата на Достоевски и Радичков най-младия кръг от актьори на „Сфумато“ – да го направим с „малките“ – осветяваше това трудно завръщане. Не случайно представленията от последните ни програми започват същински да се случват едва след десета среща със зрителя. Те порастват, както растат децата.
– Спектаклите на Маргарита (Младенова) са някак по-задъхани, по-нетърпеливи да се изкажат, да събудят дремещото в зрителите. Спектаклите на Иван (Добчев) са външно по-спокойни, многослойни, винаги искащи да бъдат не само това, което виждаш непосредствено, но и нещо много повече, нещо от пластовете на вярата, на непреодолимото, на Бога. Което понякога ги прави не така ясни и контактни. Въпреки това, а може би именно заради това, продължавате да имате и общи постановки. Как го постигате, кой от какво „свое” се отказва в името на художествената цялост на общото?
Иван Добчев: Тази „заедност” е твърде непосилна, когато вече има категорично заявен собствен почерк и творческа нагласа. В по-младите години бяхме по-толерантни и любопитни към другия.
Маргарита Младенова: „Общите ни постановки“ са безпрецедентен подвиг в историята на режисурата – не само българската. Инфарктно преживяване с неповторим ефект, невъзможен при работа отделно. Не може да се случва отново и отново. Или ние вече не можем. Но като грижа за общото, модела на правене в програми – два погледа върху една тема, една болка – „Сфумато“ продължава да е „гестус между двама“.
– През ноември 2011 г. ставате член на престижния Съюз на театрите на Европа (UTE), членувате и активно работите и в NETA – театрална мрежа, обхващаща главно Балканите и Източна Европа. Какво ви дава и какво би могла още да ви даде тази интеграция с европейския театър? Тук е мястото да стане дума и за проекта „Пристройката”. За „Пристройката” говорихме и преди повече от 10 години…
Иван Добчев: Тази интеграция би могла да ни даде повече, отколкото ни дава. Вероятно върху отношението към нас като театър се отразява негативното отношение към България, към нейните политици, съдебната ни система, корупцията и въобще всичко онова, от което не можахме да се отърсим в годините на прехода.
Пристройката е най-амбициозният ни проект, импулсът за него не е секвал през всичките тези 30 години. Ние сменихме няколко адреса в порива си да намерим истинското място за Театралната работилница. Проектът „Пристройката” е венец на тези усилия. Това е най-видимото нещо, което можем да завещаем на бъдещия театър на България.
Маргарита Младенова: За нас е чест да сме единственият член на UTE от българска страна редом с Пиколо Театро, Лев Додин и много други. Полезно е най-вече за младите, които изпращаме за участия в майсторски класове, ателието, фестивали – братовчеди на Малък сезон, който вече е силно международен при съхранен „уникален“ (според думите на гостите ни) статут да показва всичко – и да се „номинира“ по време на самия фестивал.
Има идея, която поддържаме – да се възстанови големият фестивал на UTE за големите (като обем) спектакли на театрите членове. „Сфумато“ често участва във фестивали в чужбина. В контекста на „затваряне на системите“ и проблеми с бюджетите дори на най-големите европейски форуми, възстановяването на този фестивал на UTE ще е добър ден за европейската култура.
„Пристройката“ е последната физическа стъпка на делото „Сфумато“, към която вървим от миналите десетилетия. Най-трудната. Най-важната за утрешния театър и зрител, най-важната, за да сме съответни като условия за превръщането на театралната работилница в европейски център за театрално новаторство. Това практически е тръгнало да става, но физически и юридически предстои. Силно се надявам и правя свръхвъзможното, когато „Сфумато“ стане на 33, за пристройката да не се говори в бъдеще време.
– Известно е, че една театрална идея, която се изповядва от дадена трупа, се изчерпва или поне търпи художествено затихване приблизително за около десет години. Вече 30 години интензивността на търсенията ви в „Сфумато” не отслабва. Как си го обяснявате?
Иван Добчев: Продължаваме да се стремим към „живия театър” (по Питър Брук), да не допускаме в „Сфумато” проявленията на „мъртвия”. Ожесточено сме критични към себе си, към другия, към актьорите си, към целия работен екип на „Сфумато”.
Маргарита Младенова: Има някакво „перпетуум мобиле“, самозареждаща се творческа машинка в това да започваш всеки път отначало. Има красива лудост в светналите погледи при досещане, че ето – това е! Има респект към голямата битийна тайна, която не ти се открива никога докрай. Окуражава ни явният нарастващ глад за високи срещи у момчета и момичета от „последните” поколения.
Голяма подкрепа е принадлежността на „Сфумато“ към една неформална световна театрална общност, която изповядва театъра като високо познание чрез изкуство. Да не забравим да благодарим на враговете си – защото това, което не те убива – наистина те прави по-силен.
Лабораторията не е спокойно упражнение. „Сфумато“ е творчески синдром на засилена тревожност, оголен нерв, пръст в раната. Който държи на неприкосновената си „зона на комфорт“ – не е за тука.
– И тримата сме на години, когато човек прави непрекъснато рекапитулации на изминатото, когато с нарастващо любопитство се взира в мъглата на бъдещето. Не може да не се питате кой ще ви наследи след време? Ще изповядва ли принципите, върху които построихте и развивайки които работеше Театралната работилница? Правите много за младите, забелязвате ли следовниците – по посветеност, по отдаденост, по човешка непримиримост, по вяра в смисъла и предназначението на човешкото съществуване?
Иван Добчев: Да, имаме последователи, повечето са наши ученици и естествено са посветени в каузата „Сфумато”. Вярвам, че духът на Театрална работилница – Лаборатория ще бъде унаследен и продължен достойно.
Маргарита Младенова: Имаме последователи – и то все повече. И то способни да ни продължат. Въпросът е колко дълго ще издържат. Но този въпрос идва „по пътя“, а не преди да тръгнеш. Да му мислят!
Разговаря Никола Вандов
Април 2019 г.
Бел. ред. Разговорът със създателите и ръководители на „Сфумато” ще бъде публикуван в подготвената за печат книга Театрална работилница „Сфумато” 2009 – 2019.
